Съединението: епопея от слава, падение и надежди (част 1)

Отминаха 140 години от най-великото, най-значимото и най-съдбоносно събитие от новата ни история, изцяло замислено и осъществено, почти до края, от българския народ и неговите лидери. Събитие силно неглижирано и до днес, превърнато във второстепенен национален празник, отбелязан със скромни церемонии в руско-съветски стил. Събитие, което ни постави на кръстопътя на историята: дали да поемем пътя към национално обединение и възход, или пътя към пропастта.

Ние избрахме второто.

Ден на национален позор

На този ден, 6 септември, както винаги събитието е силно неглижирано. Често пъти това надмина всяка граница. Големите телевизии почти не споменават, че се навършва кръгла годишнина и че това има някакво значение, но навсякъде наративът е един и същ – това е само един ден, макар и някакъв празник… после забравете. Нито дума, нито намек, че това е една Епопея, мобилизирала цялата енергия на мнозинството от българския народ в продължение на две години. Почти не се споменават личностите, двигатели на тази Епопея. Победоносна епопея нямаща равна в новата българска история по военно-политически резултати за бъдещето на страната. Единственото успешно военно-политическо начинание в новата история на България.

Във връзка със събитието бихме искали да обърнем внимание върху някои факти и изводи, непознати или слабо известни на широката публика, понеже десетилетия наред са били неглижирани от Червената комунистическа и посткомунистическа историография.

Съединението не е един ден, а цяла епопея.

Това дори не е една Война, нито Преврат, нито Контрапреврат.

Това е една Епопея, продължила ДВЕ ГОДИНИ, която увенчава усилията на цял народ. Защото е началото на небивал подем и огромни надежди. Единственият случай, когато българската държава сама, без чужда помощ стартира началото на националното обединение, грубо прекъснато от Руската империя. Борба, чийто първи рунд е безапелационно спечелен от българите, напротив желанието на повечето велики сили, използвайки ловко противоречията между тях.

Но това се случва ЗА ПРЪВ И ПОСЛЕДЕН ПЪТ в нашата история. Също така за пръв и последен път България печели безапелационно една война, въпреки, че ще води още четири.

Етапи от Епопеята

• 6 септември 1885 г. – Обявяване на Съединението в Пловдив
• 9 септември 1885 г. – Князът приема Съединението
• 14 ноември 1885       г. – Сръбско-българска война
• 5 април 1886 г. – Топханенски акт
• 9 август 1886 г. – Преврат
• 11 август 1886 г. – Контрапреврат
• 26 август 1886 г. – ноември – 2 август 1887 г. – Регентство
• 19 февруари 1887 г. – Неуспешен бунт на офицерите-русофили
• 2 август 1887 г. – Избор на нов княз

Събития и личности

Три личности доминират тези съдбоносни събития. Те символизират еманацията на Епопеята, без тях историята едва ли щеше да бъде същата. Еднакво неглижирани и забравени, по една и съща причина – били се борили срещу руското влияние. Това са лидерите, които инициираха Съединението, официализираха го и го защитиха, в лицето на Захарий Стоянов, Княз Александър I и Стефан Стамболов.

Захарий Стоянов – политикът, който уби една държава с вестник

 Летописец на националната революция, апостол, борец за освобождение на Македония,

двигател на Съединението,  държавник, човекът, който издигна Христо Ботйов като национален герой и т.н.

Това е Захарий Стоянов. Един от малкото политически деятели, които работят за България като революционери и държавници, в условието на два свята – в Османската империя и в свободните две части на България.

На 10 февруари 1885 г., в къщата на Иван Андонов в Пловдив се събират революционни дейци и основават организация, наречена първоначално „Таен македонски революционен комитет“, който е преименуван през април на БТЦРК.

За председател на Централния комитет в Пловдив е избран Захарий Стоянов. Организацията се заема с образуването на революционни комитети в градовете в Източна Румелия – Станимака, Чирпан, Горно Конаре, Сливен, Ямбол, Хасково, Стара Загора, Татар Пазарджик, Бургас, Панагюрище.

Неофициален орган на БТРЦК е вестник „Борба“. Това е първият вестник, самостоятелно издаван и редактиран от Захарий Стоянов. Излиза от 28 май до 4 септември в Пловдив. Разпространява се от членовете на местните революционни комитети. Декларира, че ще се бори за „истинска свобода и независимост на тая страна, която се нарича България, която е разделена на три части, като употребяваме подходящи оръжия, где каквито е нужно“. Вестникът се разграбва, става изключително популярен в областта. Чете се навсякъде, извадки от вестник „Борба“ се разнасят от уста на уста.

Той нанася смъртоносен удар върху реномето на тази измислена от Великите Сили държава. Именно тогава излиза приказката, че Захарий Стоянов с вестник „Борба“ убива една държава (Източна Румелия).

 Княз Александър I – незаобиколим фактор за осъществяването на Съединението

Княз Александър I e може би най-неглижираният от тройката, без която най-вероятно Съединението нямаше да бъде факт. За него може да се каже, че е бил незаобиколим фактор в осъществяването акта на Съединението. Чрез него то беше юридическо узаконено на първа инстанция. Зад Княза застава целият народ, народното събрание и дори правителството на Каравелов (русофил, който ще се изяви като такъв по време на Преврата), макар и неохотно. Така на Великите сили е демонстрирано монолитното единство на държавата по отношение акта на Съединението. Това е и една от главните причини за фактическото приемане на Съединението от Силите с Топханенския акт от 5 април 1886 г. Защото актът на Съединението нямаше да бъде осъществен без намесата и поддръжката от страна на Княжеството и по-точно от неговия държавен глава. И Князът поема този риск, съзнавайки много добре, че може да загуби короната, което и става.

На 9 септември Великите сили получават от Пловдив следната телеграфическа нота на княз Александър:

„Старата Източна Румелия престана да съществува и народът ме прогласи за свой княз. Жителите на българското княжество поискаха от мене единодушно да приема това назначение; като взех предвид моя свещен дълг спрямо моя народ, аз приех чрез прокламация към българския народ. Стигнал в Пловдив и взел в ръцете си управлението, заявявам по най-тържествен начин, че съединението на двете Българии стана без всяка враждебна цел спрямо отоманското императорско правителство, на което признавам суверенните права. Поръчителствувам за спокойствието на двете страни и за сигурността на жителите без разлика на раса и на вероизповедание. Отправям се (към респективните правителства на Силите) с молба да признаете това ново положение и моля да ходатайствуват пред негово величество султана да санкционира съединението за избягване на ненужни кръвопролития, защото народът е решен с кръвта си да защищава свършения факт.“

Дипломатична и същевременно твърда нота, която разчита на разногласията на Силите по въпроса и най-вече на позицията на Великобритания, която вече има формула за решението на проблема, съгласно която по-късно се разрешава конфликта с Топханенския акт от 5 април 1886 г.

Така Княз Александър вписа името си в българската история като първият обединител на страната и заслужи уважението на поколенията. За съжаление името му беше забравено десетилетия наред, включително и досега от Червените историографи. Остава ни надеждата, че ще дочакаме промяна в това отношение.

Стефан Стамболов и неговата цел

Като председател на действащото НС (1884-1886 г.) той незабавно съдейства на Съединението и заедно с министър-председателя Петко Каравелов придружават княз Александър І до Пловдив, където той е прогласен за княз на двете Българии.

След утвърждаването на Съединението, в съдбоносните дни на Преврата, на политическия хоризонт изгрява зведата на Стефан Стамболов.

Близо десетилетие той ще насочва и ръководи съдбините на България, ще я превърне в най-динамичната държава на полуострова и като истински визионер ще показва пътя ѝ за развитие и национално обединение.

Стамболов е хъш, вестникар, поет, революционер, наследник на поста на Левски, един от водещите дейци на БРЦК и изобщо един от най-изявените личности сред елита на националната революция през 19-и век, поет, съратник и приятел на Христо Ботйов, политик, Първостроител на Нова България, Велик (но самотен) визионер, гледащ напред в бъдещето.

Единственият изтъкнат деятел в историята на Третата българска държава, който участва в борбата за Национално освобождение и Обединение в два свята – 24 години в Османската империя, като един от лидерите на революционното движение и 7 години в свободна България, на кормилото на държавното управление, в ролята на Първостроител на Нова България.

Роден в Търново на 12 февруари 1854 г., учи за кратко в Одеската духовна семинария, откъдето е изгонен, заради връзки с руски революционери. Прехвърля се в Румъния, където попада в средите на българската революционна емиграция и бързо спечелва доверието им, като впечатлява с острия си ум и присъща енергичност. Само на 20 години (!) е определен от БРЦК за приемник на поста на Левски, след ареста на Атанас Узунов. Вече като апостол се прехвърля отново в България, възстановява стари и основава нови революционни комитети, активизира дейността им. Издава обща стихосбирка със своя съратник и приятел Христо Ботйов („Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“ – първо издание 1875 г., издателство „Знаме“).

Той е най-младият делегат на Учредителното събрание в Търново през 1879 г. Там възникват прения заради възрастта му (24 години!), която не отговаря на законовия ценз от 30 г. Специално за него е направено изключение!

Тук младият Стамболов произнася знаменитата си реч (днес омаловажена и слабо известна). Тя предизвиква бурни аплодисменти, дори дядо Антим го прегръща и казва: “Бъди благословен мое чедо, от Бога и от всичките ни светци“. Всички бързат да поздравят оратора и да стиснат ръката му.

Отбелязваме специално тази реч, не само поради отзвука ѝ в Учредителното събрание навремето, но и защото тя се явява един вид програма за действие на бъдещия политик Стефан Сталболов през останалите му още 16 години живот – насока към Цел, която ще следва неотклонно С ЦЕНАТА НА ВСИЧКО, дори и с терор.

Тази Цел е силна България и като следствие – Националното обединение на разделения българския народ!

Раждането на титана. Реформи и дипломация

На 2 август 1887 г. Фердинанд е коронясан в Търново. С това завършва и Епопеята на Съединението и започва нов период в развитието на Княжеството, който ще го изведе начело на балканските християнски държави.

Това е същевременно и последният етап от обществено-политическото развитие на Стефан Стамболов, когато той се издига като първостепенна фигура в цялостния обществено-политически живот на страната – отначало като член на Регентския съвет, а от август 1887 г. до май 1894 г. и като министър-председател. Ето какво пише Симеон Радев за този изключителен политик по време на съдбоносните дни на Контрапреврата:

„…Тогава от Търново се издигна могъщия глас на Стамболова и разнесе по страната, настръхнала от позора, акцентите на един горд, повелителен език, образци за който ни са оставили древността и Френската революция: ПРОКЛАМАЦИЯ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД. В името на българския княз Александър I и на Народното събрание, обявявам за изменническо и вън от законите на страната привременното софийско правителство во главе Климента, и всякой, който слуша приказанията на това правителство, ще бъде съден и наказан по военните закони. Назначавам за главнокомандующий на всичките български войски бригадния командир Муткуров и заповядвам на всичкитe граждански и военни власти да изпълняват безпрекословно неговите заповеди…“

На този пост Стамболов ще проведе фундаментални реформи, които ще стабилизират страната във външен и вътрешнополитически план и ще ѝ осигурят още 18 години възход, който в предвоенната 1912 г. ще я превърне в Хегемон на Балканите.

Реформите

Само за седем години Стамболов превръща Княжеството в първенец на Балканите. Той е първият, който започва да провежда протекционистка политика за насърчаване на неукрепналата още индустрия. Благодарение преди всичко на Стамболов, а и на неговите наследници, България в навечерието на Войните има най-добрата железопътна мрежа на Балканите и не е много назад в сравнение с тези на западните държави.

Като премиер-министър, за 7 години Стамболов превръща България в най-силната държава на Балканите: със своя армия, културни институции, полиция, банки, просветна система с училища и университет, митници, 360 км железници, поставени основи на здравна и пенсионна системи, пристанищата във Варна и Бургас, рудници, каменоломни, регистър на държавните минерални богатства. Между 1888 г. и 1892 г. са взети общо 5 външни заема от Англия и Австрия, изкупена е линията Русе-Варна, завършена през 1864 г. Започнати са големи инфраструктурни проекти, армията е превъоръжена с модерно първокачествено оръжие. Стимулирано е развитието на индустрията, като само за няколко години са отворени над 80 промишлени предприятия.

Дипломация

По отношение на външната политика Стамболов, пренебрегвайки редица клаузи на Берлинския договор, води борба с руското влияние и същевременно провежда активна политика към Османската империя и Британия, благодарение на което постига засилване позициите на Българската екзархия в Македония и Тракия, и успява да издейства султански берати за български владици в Охрид, Скопие, Велес и Неврокоп.

Едно от основните направления във външната политика за Стамболов е Македонският въпрос. Затова той постепенно усилва натиска върху Портата. На 7 юни 1890 г. българското правителство си позволява нечувана дотогава наглост – изпраща дипломатическа нота до своя сюзерен Султана, с дързък и ултимативен тон, иска признаване на княза и изпращане на български владици в Македония, чиито катедри са вакантни от началото на войната от 1877-78 г. Стамболов заплашва султана, че ако това не се случи, Княжеството ще спре да изплаща румелийския дълг и ще обяви независимост.

Следващият агресивен ход е поисканата аудиенция при Султана в края на месец юли 1892 г. Въпреки съпротивата на някои дипломати на Великите сили, Стамболов се среща с Абдул Хамид II в двореца Илдъз кьошк и разговоря с него почти два часа. Той излага пред смаяния султан един дързък план (обобщаван от някои изследователи в пет точки), смисълът на който е политически, военен и икономически съюз между империята и васалното Княжество България. Последният голям ход на Стамболов е през 1894 г. – Абдул Хамид II издава ирадета за още двама български владици, на българските училища се дава официален статут, а Екзархията се мести от Ортакьой в Пера (Галата), отпуска се парцел за изграждане на българска семинария в Цариград.

Велик визионер и пророк

Известният проект на Стамболов за политически съюз между империята и княжеството не е бил нищо друго освен опит за осигуряване историческо време за българския етнос, за да утвърди националната си идентичност и икономическа независимост. Същевременно този ход представлява и лукавото намерение да се приложи, чрез проекта „Автономна обаст“, методът, по който е извършено скорошното овладяването от българите на автономната област Източна Румелия.

Стамболов предвижда, че империята е обречена в исторически план и България трябва да е готова за това. Защото той много добре си представя бъдещите претенции на Гърция и Сърбия към Македония, при евентуален крах на Османската империя. Именно тук е неговото гениално прозрение, забравено от следващите русофилски правителства, осланящи се единствано на митичната руска подкрепа, което довежда страната до катастрофата от 1913 г.

 Основни идеи

Големият дипломат Стамболов смята, че Българският въпрос е част от вековния Източен въпрос и като такъв неговото окончателно решение зависи от Великите Сили. България обаче не може сама да го реши, затова трябва да привлече за своята кауза една или няколко от Силите. Но земите на Северна Добруджа, Нишко и Пиротско не са реална цел, а пък Одринска Тракия е геополитически хинтерланд на Цариград и затова присъединяването на Македония е единствената възможна цел в близкото бъдеще.

Т.е., Българският въпрос се трансформира в „Македонски“ такъв. През 19-и век Османската империя е слаба и зависима от Силите, но при всеки удобен случай те използват ситуацията, за да грабят от нея. С други думи, краят на Османската империя е видим и това е ключ към решаване на Българския/Македонски въпрос. Според Стамболов осъществяването на българското национално обединение може да бъде извършено само от една силна икономически и военно България, която вдъхва респект и води собствена политика, умело лавирайки на международната сцена.

Стамболов смята, че не трябва да се допускат крайни силови и революционни движения, които да доведат до още кръвопролития, бежански вълни и обезбългаряване на Македония в интерес на Гърция и Сърбия (което е едно пророческо виждане!). Защото най-големи противници на Целокупна България на Балканите са именно Сърбия и Гърция, които поради липса на перспективи на други посоки за териториална експанзия, се насочват към Македония и Западна Тракия.

И разбира се, най-важното:

Процесите на Възраждането не са завършени в националното землище като цяло, но най-изостанали са те в българските земи под властта на султана. Макар българският етнически елемент да е бил числено водещ там, икономическите и политическите лостове са в ръцете на гръцкия и турския етноси. Липсва широка прослойка от българска интелигенция. За наваксване на това изоставане е необходимо време! А за осигуряването му е необходим МИР на всяка цена и следователно близки и лоялни отношения между София и Цариград. Обаче единственото лице и водач на българската нация в османската държава е Българската Екзархия, която освен църковна е и просветна организация, и затова подкрепата за дейността ѝ е от първостепенна важност.

Прозрението за пътя на България

Основната идея на Стамболов за подобряване положението и единението на българите в Империята е да не се предприемат прибързани и насилствени действия, които да попречат на еволюционното развитие на българите в Тракия и Македония. Българската общност засега доминира до голяма степен в образователен и църковен аспект (но не и в икономически!), така че важното е да се запазят и разширят тези предимства в борбата против сръбската и гръцката пропаганда, която непрекъсната се ожесточава (по това време започва да се оформя идеята на Новакович за македонизма!).

Защото Сърбия и особено Гърция закономерно се надяват да откъснат своето парче от Македония, което всъщност означава земи населени с българи.

Трябва да се отбележи дебело, че Стамболов е против общ военен съюз с тези две страни, насочен срещу Османската империя, защото това води неминуемо до разделяне на територии населени предимно с българи, т.е. българското землище да бъде разпокъсано между няколко държави. Съответно това може да предизвика нови репресии срещу българите, попаднали териториално в Сърбия и Гърция – нещо, което наистина се случва в началото на 20-и век и ще доведе до геноцид над българите в Източна Тракия, Западна Тракия, Македония и Добруджа. Стамболов разчита, че добрите отношения с Османската империя ще могат да осигурят единството и правата на българите в империята и впоследствие при пръв удобен случай да ги присъедини към българската държава. Той се надява, че империята няма да бъде вечна, защото тя съществува като един анахронизъм през последните век и половина единствено благодарение противоречията между европейските Велики сили.

За съжаление обаче, тази политика среща противодейства от страна на консолидиращото се към момента македонско революционно движение (ВМОРО се основава в края на 1893 г.), което смята, че Македонският въпрос е възможно да се реши само с военни средства, чрез създаване на вътрешна комитетска мрежа. Така възниква напрежение между ВМРО и Екзархията. Това изиграва съдбоносна роля за бъдещето на българския елемент в Македония.

Идеята за съюз срещу Османската империя. Реакцията на Стамболов

Опитите на Сърбия и Гърция да въвлекат България в общ съюз срещу Османската империя са отхвърлени категорично от Стамболов, като мисиите на Никола Пашич (строителят на Велика Сърбия) през 1889 г. и на Харилаос Трикупис (гръцкият външен министър) през 1891 г. претърпяват пълен провал. Показателни са и думите на първия ни министър лично към Пашич през 1889 г.

В ролята на Касандра. Катастрофата

За сетен път Историята доказва, че Стамболов вижда далеч напред в бъдещето.

Ето знаменитото му писмо до Вълкович относно мисията на външния министър на Гърция Трикупис през 1891 г. То представлява еманация на програмата на Стамболов за действие по отношение на Македонския въпрос и идеята за Балкански съюз:

„Моето заключение от разговора ми с Трикупис е, че има пълно споразумение за общо действие в Македония между Черна гора, Сърбия и Гърция и че при първия удобен случай тия бесни вълци ще се нахвърлят срещу турската мърша. Трикупи не скри от мене своя план на действие. Трикупи много моли да влезе България в съюза, като ме уверяваше, че ако и българите вземат участие в тази афера, Македония щяла да се вземне от Турция без бой, понеже сегашний султан бил извънредно страхлив… Нас ни отстъпват част от северна Македония, те, то се знае, вземат лъвската част, наедно с Крит… На Трикупи отговорих, че ние сме в такова затруднено положение, че не можем да бъдем, освен за статуквото, … че най-добре ще бъде сега ние, малките държави, да залегнем пред Турция и нашите приятели да си въведат в Македония реформите, предвидени в Берлинския договор. Това последното никак не се хареса на Трикупи. Тоя не ще реформи в Македония, а иска да я делиме. Това за мене е най-голямото доказателство доколко ние сме успели в Македония и доколко сърбите и гърците са отчаяни да я изгубят окончателно.“

Стамболов предвижда, че империята е обречена в исторически план и България трябва да е готова за този момент. Защото той много добре си представя бъдещите претенции на Гърция и Сърбия към Македония при евентуален крах на Османската империя! Именно тук е неговото гениално прозрение, напълно забравено от следващите правителства, което довежда страната до катастрофата от 1913 г.

Колко е бил прав Стамболов в исторически аспект, става ясно от паметните думи на екзарх Йосиф след катастрофалния край на Междусъюзническата война: „Ние копаехме с игла кладенец цял век, а вие го зарихте за една нощ.”

За Сърбия и за Гърция главното направление за експанзия е областа на Македония, всички други направления са затворени от велики сили, против които те не могат да осигурят съюзници. Затова съвсем закономерно те се надяват да откъснат своя дял от нея, което в голяма степен означава земи населени с българи, като нагло разчитат на съюз именно с България, която ще пострада от такъв дележ. Естествено, патриотът Стамболов е против общ военен съюз с тези две страни, насочен срещу Османската империя, защото това означава неминуемо загуби на територии населени предимно с българи. И това наистина се случва в началото на 20-и век, и ще доведе до геноцид над българите в Източна Тракия, Западна Тракия, Македония и Добруджа.  

На политическия хоризонт на Третата българска държава Стефан Стамболов се откроява сред политическия елит подобно на приказния герой Гъливер сред лилипутите (с едно единствено изключение). След него само веднъж на българската политическа сцена ще се появи голяма фигура, също самотна, която ще води България по верния път и ще има сходна съдба.