Гибелта на титана (част 2 последна)

Нощем лилипутите слушали със страхопочитание как бие
могъщото сърце на Гъливер

По Джонатан Суифт, „Пътешествията на Гъливер“

Това е продължение от част 1.

Международна политика

По отношение на външната политика Стамболов, пренебрегвайки редица клаузи на Берлинския договор, води борба с руското влияние и същевременно провежда активна политика към Османската империя и Британия, благодарение на което постига засилване позициите на Българската екзархия в Македония и Тракия и успява да издейства султански берати за български владици в Охрид, Скопие, Велес и Неврокоп.

Политиката на Стамболов към Русия е насърчавана от Великобритания и Австро-Унгария, включително и чрез серия от парични заеми между 1888 г. и 1892 г. Заемите позволяват на правителството да обслужва задълженията си по Берлинския договор, да засили армията и да се издължи за строежа на железопътната връзка на София с Централна Европа. Първият е сключен в Лондон през октомври 1888 г. за близо 47 млн. лв. и е използван за откупуването на железницата Русе – Варна от британските ѝ собственици. През 1889 г. са взети 30 млн. лв. заем, а през 1892 г. – 142 млн. лв. от австрийската Лендербанк С голяма част от тях се финансират ж.п. отсечката Цариброд – София – Вакарел и доставките на австрийско оръжие.

Така министър-председателят изгражда държава, която след него, за едно-две десетилетия се превръща в лидер на Балканите.

Действия по Македонския въпрос

Дипломатическите сондажи по въпроса датират от 1888 г., но нито една от Великите сили не се съгласява да подкрепи открито българските искания за прилагане на членове 23 и 62 от Берлинския договор, които предвиждат създаване на автономна област на територията на европейските вилаети на империята.

В Цариград Георги Вълкович, най-способният дипломатически агент на България, назначен на най-важния пост – представител при Високата порта от 1887 г. до 1892 г., води непосредствено преговорите за разширяване привилегиите на Българската екзархия, а Димитър Греков, оглавил Министерството на външните работи през ноември 1890 г., е инициатор на идеята за българо-османски военен съюз.

Първата инициатива на Стамболовото правителство по Македонския въпрос е от август 1888 г., когато българските дипломати проучват мнението на Великите сили относно прилагането на член 23 от Берлинския договор за автономия на Македония. Отговорът, включително и от поддържащите Стамболов Австро-Унгария, Англия и Италия, е отрицателен, което го принуждава да изостави инициативата, след двумесечни дипломатически сондажи и да се насочи към директни преговори с османското правителство за засилване на Българската екзархия в македонските и тракийските епархии.

Но Стамболов продължава да усилва натиска върху Портата. На 7 юни 1890 г. българското правителство си позволява нечувана дотогава наглост – изпраща дипломатическа нота до своя сюзерен, с дързък и ултимативен тон, където се иска признаване на княза и изпращане на български владици в Македония, чиито катедри са вакантни от началото войната от 1877-78 г. Стамболов заплашва султана, че ако това не се случи, Княжеството ще спре да изплаща румелийския дълг и ще обяви независимост. Осъществява първото, а Британия и Австро-Унгария се намесват и около месец след това султанът издава ираде (указ) от юли 1890 г. с което утвърждава митрополити в Скопие и Охрид, както и разрешава строителството на наша църква в квартал „Фенер“ в Цариград и издаването на екзархийски вестник на български език.

Следващият агресивен ход е поисканата аудиенция при Султана в края на месец юли 1892 г. Въпреки съпротивата на някои дипломати на Великите сили, Стамболов се среща с Абдул Хамид II в двореца Илдъз кьошк и говори с него почти два часа.

Той излага пред смаяния султан един дързък план (обобщаван от някои изследователи в пет точки), смисълът на който е:

1. Политически, военен и икономически съюз между империята и васалното Княжество България.
2. Създаване на Автономна област на територията на европейските вилаети на империята, начело със султанския престолонаследник като генерал-губернатор.
3. На територията на Автономната област българският език да бъде обявен за официален, наравно с турския.
4. Местното самоуправление да бъде с участие на българите.
5. Българите да служат във войската на Автономната област и да служат като офицери в тази войска.

Проектът е отхвърлен, вероятно и след външна намеса (на Австро-Унгария и Русия?).

През 1892 г. и 1893 г. османските власти въвеждат строги ограничения върху правата на българските общини в Македония при откриването на нови учебни заведения, назначаването на учителите и определянето на учебните програми. С орязването на автономията му българското училищно дело е поставено в неравностойно положение спрямо гръцкото, ръководено с големи средства от Цариградската патриаршия и правителството в Атина. Това предизвиква българските власти да поискат от султана да отмени училищните реформи. Стамболов находчиво обвързва резултата от искането си с преговорите за ж.п. линията Вакарел – Белово – Саранбей, завзета от българските власти без всякакви финансови компенсации за Високата порта. Вследствие от тези преговори, през април 1894 г. султанът издава берати (пълномощни) за български митрополити във Велешко и Неврокопско, и предоставя исканите широки права на Екзархията в образованието на децата от подопечните ѝ диоцези.

Последният голям ход на Стамболов е през същата 1894 г. На 12 април отново след натиск от страна на София, Абдул Хамид II издава ирадета за още 2 бълг владици в Неврокоп и Велес, на българските училища се дава официален статут, позволява се на Екзархията да се премести от Ортакьой в Пера(Галата) и се отпуска парцел за изграждане на българска семинария в Цариград.

Изграждане на ж.п. мрежата в страната

След Съединението на Княжество България с Източна Румелия Османската империя продължава да третира областта между Родопите и Стара планина като своя провинция, опирайки се на условията в Топханенския акт от 1886 г.

През февруари 1888 г. правителството на султана предоставя новопостроената отсечка от Вакарел до Белово (част от линията Виена – Цариград) на дружеството на майор Вангелис Виталис, без да се допита до София. Това нарушава не само българския суверенитет, но и решението на българския парламент за държавна собственост на железниците в Княжеството.

Още през юли същата година правителството на Стамболов завзема линията. Преговорите за юридическо оформяне на експлоатацията ѝ се проточват. За да ги ускорят, през януари 1894 г. българските власти завземат и станция Саранбей от компанията на Източните железници. Това кара османското правителство да търси споразумение. През пролетта на същата година са сключени конвенции, с които българското правителство узаконява контрола си върху цялата отсечка от Вакарел до Саранбей.

Отклоняване на гръцките и сръбски инициативи за балканска коалиция

Активизирането на българската дипломация по Македонския въпрос предизвиква негативни реакции на Гърция и Сърбия. Стамболов не изключва сътрудничество с Белград и Атина, но отхвърля постъпките им за разпределяне на Балканска Турция на сфери на влияние.

Вместо това, през август 1889 г. той предлага на сръбския емисар в София сътрудничество за прокарване на реформи в Македония, а на гръцкия премиер Харилаос Трикупис – помощ относно благоприятно за Гърция разрешение на критския въпрос през април 1890 г.

В отговор Трикупис повежда преговори със Сърбия за подялба на Македония без българско участие, а паралелно посещава София (през юни 1891 г.) с предложение за антиосманска коалиция. Стамболов, който предпочита сътрудничество с османците, дори издава гръцките постъпки пред османските власти.

Политиката към Русия

Най-ясно същността на тази политика се изразява в последната реч на Стамболов (публикувана, но непроизнесена).

Ето обощаващите думи на Стамболов по отношение на руската политика към страната ни:

Не щем руските шекерчета, защото има вътре отрова; не щем турските шекерчета, защото ще ги платят нещастни наши македонски братя; не щем и княжеските и народните ви шекерчета, защото не сме деца и защото и за княза и за народа трябва по-чиста, по-съдържателна, по-здрава храна!… Историята ще ни съди всички; тя ще покаже, кой е предвиждал по-добрий път за развитието на народа ни.

(Заключителни думи в пространния материал насочен към новото правителство, публикуван преди смъртта на Стамболов, след оставката му).

Велик визионер и пророк

Прозрението за пътя на България – известният проект на Стамболов за политически съюз между империята и княжеството (виж по-горе) – не е нищо друго освен опит за осигуряване на историческо време на българския етнос, за да развие национална идентичност и икономическа независимост. Същевременно представлява и прикрито лукаво намерение да се приложи към предлаганата в проекта Антономна обаст, методът за скорошното овладяване от българите на автономната област Източна Румелия.

Стамболов предвижда, че империята е обречена в исторически план и България трябва да е готова за този момент. Защото той много добре си представя бъдещите претенции на Гърция и Сърбия към Македония, при евентуален крах на Османската империя.

Именно тук е неговото гениално прозрение, забравено от следващите русофилски правителства, осланящи се единствено на митичната руска подкрепа, което довежда страната до катастрофата от 1913 г.

Основни идеи

Големият дипломат Стамболов смята, че Българският въпрос е част от вековния Източен въпрос и като такъв неговото решение зависи от Великите Сили. България обаче не може сама да постигне своите въжделения, защото не разполага с адекватен политически, икономически и военен потенциал, и трябва да действа в рамките на Берлинския договор. Затова е необходимо да привлече за своята кауза една или няколко от Силите.

Обединението може да бъде постигнато по военен или по дипломатически път. Но земите на Северна Добруджа, Нишко и Пиротско не са реална цел, а пък Одринска Тракия е геополитически хинтерланд на Цариград и затова присъединяването на Македония е единствената възможна цел в близкото бъдеще.

Т.е. Българският въпрос се трансформира в Македонски въпрос. През 19-и век Османската империя е слаба и зависима от подкрепата на големите европейски държави, но тази подкрепа не е нито постоянна, нито безусловна, нито пък безкористна. При всеки удобен случай всяка от Силите използва ситуацията, за да граби от Империята. С други думи краят на Османската империя е видим и той е ключът към решаване на Българския (Македонския) въпрос.

Според Стамболов основа за осъществяването на българското национално обединение може да бъде само една силна икономически и военно България, която вдъхва респект и води самостоятелна външна политика, умело лавирайки на международната сцена. Според него не трябва да се допускат крайни силови и революционни движения, които да доведат до още кръвопролития, бежански вълни и обезбългаряване на Македония в интерес на Гърция и Сърбия (едно пророческо виждане!). Защото най-големи противници на Целокупна България на Балканите са именно Сърбия и Гърция, които поради липса на перспективи на други посоки за териториална експанзия се насочват към Македония и Западна Тракия.

И разбира се, най-важното: процесите на българското Възраждане не са завършени в българското национално землище като цяло, но най-изостанали са те в останалите под властта на султана български земи. Макар нашият етнически елемент да е водещ в тези области, икономическите и политическите лостове там са в ръцете на гръцкия и турския етноси. Липсва широка прослойка от българска интелигенция. За наваксване на това изоставане е необходимо време! А за осигуряването му е необходим МИР и следователно близки и лоялни отношения между София и Цариград. Но единственото лице и водач на българската нация в османската държава е Българската Екзархия, която освен църковна, е и просветна организация, и подкрепата за дейността ѝ е от първостепенна важност.

Идеята на Стамболов за национално обединение

В рамките на своето управление Стамболов се опитва по всякакъв начин да поддържа добри отношения с Османската империя. За това има основателни причини. Така може директно да се издейства подобряване положението на българите османски поданици и същевременно да се изгради солидарното чувство за една нация, с една история, една култура и едно бъдеще. Това най-добре може да се постигне на базата на двустранни отношения с Османската империя, върху която винаги може да се намери начин за оказване на натиск, не на последно място и поради наличието на значително мюсюлманско малцинство в Княжеството.

С Великите сили обаче не може да се процедира така. Те по принцип не зависят от България, а имат собствени интереси, които често не съвпадат с българските. Единственото, на което може да се разчита в отношенията със Силите в полза на България, са противоречията между тях: нещо, което Стамболов и екипът му майсторски използват. Но една от главните задачи за него в Македония си остава блокирането на гръцката и сръбска пропаганда и домогвания в областта.

Основната идея на Стамболов за подобряване положението и единението на българите в Империята е да не се предприемат прибързани и насилствени действия, които да попречат за еволюционното развитие на българите в Тракия и Македония. Българската общност засега доминира в образователен и църковен аспект (но не и в икономически!), така че важното е да се запазят и разширят тези предимства в борбата против сръбската и гръцка пропаганда, която непрекъснато се ожесточава (по това време започва да се оформя идеята на Новакович за македонизма!). Тази политика обаче среща противодействие от страна на консолидиращото се към момента македонско революционно движение (ВМОРО се основава в края на 1893 г.), което смята, че македонският въпрос може да се реши с военни средства, чрез създаване ва вътрешна комитетска мрежа. Възниква напрежение между революционерите и Екзархията. Това ще изиграе съдбоносна роля за бъдещето на българския елемент в Македония.

Колко е бил прав Стамболов в исторически аспект, става ясно от пророческите думи на екзарх Йосиф след катастрофалния край на Междусъюзническата война:

„Ние копаехме с игла кладенец цял век, а вие го зарихте за една нощ.“

За Сърбия и особено Гърция единственото направление за експанзия е областа на Македония, която е под османска власт. Закономерно те се надяват да откъснат своето парче от нея, което в голяма степен означава земи населени с българи. Затова Стамболов е против общ военен съюз с тези две страни, насочен срещу Османската империя, защото това означава неминуемо делене на територии населени предимно с българи, т.е. българското землище да бъде разпокъсано между няколко държави. Съответно, това ще означава нови репресии срещу българите попаднали териториално в Сърбия и Гърция – нещо, което наистина се случва в началото на 20-и век и ще доведе до геноцид над българите в Източна Тракия, Западна Тракия, Македония и Добруджа.

Стамболов разчита, че в рамките на добрите двустранни отношения с Османската империя той ще може да осигури единството и правата на българите в империята и впоследствие, при пръв удобен случай, да ги присъедини към българската държава. Той се надява, че империята няма да бъде вечна. Тя съществува в Европа като един анахронизъм през последните век и половина, единствено благодарение противоречията между европейските Велики сили.

През ноември 1890 г. българското правителство предлага на Османската империя проект за военна конвенция. Проектът поставя на разположение на империята 50-хилядна българска армия, като позволява да превозва собствените си войски по българските железници. Срещу тези обещания София иска железопътна връзка със Скопие, разчитайки на засилване икономическите връзки между Княжеството и българските земи под османска власт. Макар и поддържан активно от английската дипломация, която се стреми към българо-османско сближение срещу Русия, проектът остава неосъществен.

Светлина върху плана на Стамболов хвърля знаменитата среща от 31 юли 1892 г. между него и султан Абдул Хамид (виж по-горе). Там министър-председателят предлага Княжество България, Източна Румелия, Македония и Одринско да бъдат обединени в една територия, като начело застане длъжностно лице (престолонаследникът?), който няма да е султанът. Не трябва да забравяме, че по това време Княжество България и Източна Румелия (обединени през 1885 г.) продължават да са подчинени юридически на Османската империя до 1908 г. Султанът изглежда се досеща каква е съкровената идея на Стамболов – възможността тази територия в даден момент да се превърне в самостоятелна държава по процедурата приложена навремето в Източна Румелия. В края на краищата идеята е отхвърлена неофициално, както неофициално е предложена, но и досега подробностите около идеята не са изследвани задълбочено.

Идеята за общ съюз срещу Османската империя и реакцията на Стамболов

Опитите на Сърбия и Гърция да ни въвлекат в общ съюз срещу Османската империя са отхвърлени категорично от Стамболов, като мисиите на Никола Пашич (строителят на Велика Сърбия) през 1889 г. и на Харилаос Трикупис през 1891 г. претърпяват провал. За увещанията на гръцкия политик официална София дори информира султанското правителство чрез дипломата си в Цариград доктор Георги Вълкович.

Показателни са думите на първия ни министър лично към Пашич през 1889 г.:

„Македония нека оставим на Турция и на тамошното население, което по-добре от мене и от Вас знае кое е то и с кого иска да бъде и какво ще върши за своята съдба. Тоя въпрос да решаваме ние в София или Белград, в Атина или Букурещ, е една празна и вятърничава работа. И предложението за един съюз срещу Турция ми се вижда несполучлива. Когато дойдем до въпроса за един съюз между балканските държави, то намирам, че не Турция е държавата срещу която трябва да бъде насочен тоя съюз. Какво мислите вие?“

„Вие намеквате за Австрия?“ – уплашено попитал Пашич.

„Аз не споменавам никакво име“ – срязал го Стамболов, аз само ви зададох въпроса.“

Историята доказва, че Стамболов съвсем далновидно отхвърля категорично и безусловно домогванията на сръбските и гръцките представители.

Поради изключителната важност относно македонската политика на Стамболов, предаваме почти дословно и писмото му до Вълкович за мисията на Трикупис, изпратено през същата 1891 г.:

Моето заключение от разговора ми с Трикупис е, че има пълно споразумение за общо действие в Македония между Черна гора, Сърбия и Гърция и че при първия удобен случай тия бесни вълци ще се нахвърлят срещу турската мърша. Трикупи не скри от мене своя план на действие. . . Трикупи много моли да влезе България в съюза, като ме уверяваше, че ако и българите вземат участие в тази афера, Македония щяла да се вземне от Турция без бой, понеже сегашний султан бил извънредно страхлив… Нас ни отстъпват част от северна Македония , те, то се знае, вземат лъвската част, наедно с Крит…

На Трикупи отговорих, че ние сме в такова затруднено положение, че не можем да бъдем, освен за статуквото, че ние се боим да не би при някои сериозни спречквания с Турция, Россия да се възползва и да заемне Варна и Бургас и тогава ще загубим сигурното за предполагаемото; че ако България ще има да пази един фронт от 400-500 километра и че турците ще могат да нападнат твърде скоро Източна Румелия с една армия от 200 000 войници и преди ние да вземем нещо от Македония, те да завладеят Румелия: че най-добре ще бъде сега ние, малките държави, да залегнем пред Турция и нашите приятели да си въведат в Македония реформите, предвидени в Берлинския договор. Това последното никак не се хареса на Трикупи. Тоя не ще реформи в Македония, а иска да я делиме. Това за мене е най-голямото доказателство доколко ние сме успели в Македония и доколко сърбите и гърците са отчаяни да я изгубят окончателно…

Ето защо аз смятам за нужно да видите Н. И. В. Султана и да му обясните голямата опасност, която грози империята… ще съобщите на Великия везир всичко, що ми е предлагал Трикупи и ще поискате да ви се отговори на нашето предложение за железницата София – Кюстендил – Куманово и за военна конвенция. Ако до една седмица… не ви се отговори положително, натоварвам ви да оттеглите тези наши предложения и да дадете да се разбере, че България си запазва правото на пълна свобода на действие, в случай на едно заплитане в Македония.

На Великия везир и султана упълномощавам ви да заявите, че ние туряме на тяхно разположение за защита на империята в Европа цялата си армия от 200 до 250 000 души… ако гърците и сърбите само дочуят, че ние ще пазиме заедно със султанските войски империята в Европа, не да нападат Македония, но да я гледат не ще посмеят.

В ролята на Касандра

От писмото, както и от цялата му дейност, става кристално ясно необикновената прозорливост на Стамболов и това колко надалеч в бъдещето вижда той.

За нас, живеещите в 21-и век и добре запознати с действителното историческо развитие от 1895 г. до 1913 г., идеите в това писмо ни изглеждат, като че ли продиктувани свише, като някаква безпогрешна процедура за осъществяване на българските национални интереси изобщо, а не само в Македония!

Но Стамболов е самотен оракул. Титан между пигмеи. Никой от водещите български политици не споделя идеите му за насоката, по която трябва да върви Нова България.

Подобно на една Касандра, той пророчески сочи правилния път на съотечествениците си и ги предупреждава за капаните заложени от противниците.

Никой в следващите 18 години не го чува.

Иван Евстратиев Гешов, воден от безумната си вяра в Русия (КОЯТО щяла да ни пази!) вкарва България в капана на Балканския съюз. И той щраква.

След него другият русофил, Стоян Данев, довършва делото по провала на България.

Вече и Господ не може да помогне за излизане от капана. ПЕТ държави влизат в съюз срещу лишената от съюзници България, съгласувано нападат от всички страни и всеки момента ще се съединят, затваряйки обръча около това, което остава от България. Очаква се всеки момента да бъде атакувана София.
Остава само една възможност – чрез последно върховно военно усилие да се избегне капитулацията и унищожението на страната с благословията на Русия и под безразличния поглед на останалите Сили. Чудото се случва.

Така историята потвърждава правотата на Стамболов само след 18 години, но на каква цена! Погазването на принципите завещани от него относно политиката към Сърбия и Гърция, води до грандиозната катострофа от 1913 г., последвана от вторични взаимосвързани катастрофи, с последствия отекващи чак до наши дни.

(Относно катастрофата и качествата на българската политическа класа по време на войните 1912-13 г. виж: „Лев Троцки. Балканите и балканските войни“, Изток-Запад. 2015. – книга, която всеки истински българин трябва да прочете).

Сърцето на Гъливер

На политическия хоризонт на Третата българска държава Стефан Стамболов се откроява сред политическия елит, както Гъливер сред лилипутите (само с едно изключение). След него само веднъж на българската политическа сцена ще се появи голяма фигура (също самотна), която ще води България по верния път и ще има сходна съдба.

Разказват, че лилипутите нощем слушали в захлас, как бие могъщото сърце на Гъливер, и чувствали, че не са сами.

Когото сърцето на Титана спира да бие, пигмеите не го почувствали и не разбрали, че остават сами с Нещастията си.

Вместо това играли хоро на гроба му, без да знаят, че това е танцът на Смъртта за тях.

Днес, в епохата на постКомунизма, политическата обстановка се повтаря банално, но на друго ниво. Силите стоящи навремето зад Гешов и Данев, се замоназовават по същия начин, а идеите на двамата са неофициалната държавна политика на пигмеите:

България нямала особена нужда от други съюзници, нямала нужда от съвременна и силна армия, нямала нужда от защита на националните интереси (те били отживелица сред прогресивната общност!), защото имало КОЙ да ни пази. Точка.

Единствената нужда за по-голямата част от пигмеите е придобиване на все повече и повече от презрения метал. Останалата част не влиза в сметката, те са в плен на богинята Stultitia.

Няма го Гъливер, той е измислен. Титанът лежи в запуснатия си гроб. От Царя е останало само сърцето.

В Родината им цари невежеството, глупостта и алчността…

А в това време държавният ни Кораб се носи неуправляем в бурното политическо море. Машините тракат и прекъсват. На мостика се води борба за капитанския пост между офицерите. Екипажът в захлас наблюдава борбата и е занемарил задълженията си. Пасажерите пребивават в алкохолно опиянение или в игра на зарове, и изобщо не чуват воя на бурята, а се плюят един друг и залагат на изхода от борбата за мостика.

Вълните подмятат Кораба и го насочнат към две блъскащи се скали. Това не са олицетворения на митичните Сцила и Харибда, а съвсем реални Чудовища, това са:

– от една страна Руската деспотия (а също и една близка регионална сила),
– а от друга – новата и свръхопасна тоталитарна платформа на неоМарксизма.

Ако не едната, то другата със сигурност ще ни смаже.

Съдбата на семейството му

За нея разказва Тони Николов в статията „Чешмата на Стамболов“.

Възпитани строго, в духа на стоицизма на усамотението на г-жа Стамболова, синовете на Стамболов не парадират никога с името на баща си, нито заемат каквато и да било обществена длъжност (а до 1944 г. това би било повече от лесно). Майка им прекъсва всякакви контакти с политическите приятели на мъжа си – без вайкане и без каквато и да било просба за подкрепа. Така си и отива от този свят. Синовете живеят от скромния наем на двете магазинчета в кооперацията. Странят от политиката, гледат да опазят фамилията си неопетнена. Явно са били горди хора, носещи нещо от духа на бащата.

След 1944 г. положението им катастрофално се влошава. Неучастието им в обществения живот и социалната им изолация е донякъде техен плюс, но скоро ги застигат първите мероприятия на „народната власт“. Магазинчетата са национализирани, единственото им жилище става „комунална квартира“ – в по-голямата му част е настанено семейството на висш кадър на МВР, а тяхна остава единствено стаята, гледаща към ул. „Раковски“, където те пренасят две железни легла, библиотеката на баща си, семейните документи и реликви – включително стъкленицата с отсечените ръце, плуващи във формалин, и черните завеси на прозорците. Никой от познатите им не смее да се застъпи за тях, а и няма финансовата възможност да им помогне. Траян Радев е сред малцината им верни приятели, но и неговото семейство тогава бедства.

Един ден, след „размразяването“ през 60-те, той решава, че трябва да се направи нещо и се обръща с ходатайство към журналиста Веселин Йосифов, бъдещ председател на СБЖ. Той обещава да помогне, но минава близо година, без да има отговор. Замисълът е бил следният: наближава честването на 90-ата годишнина от Априлското въстание и в тази връзка се ходатайства „народната власт“ да направи нещо за двамата старци, деца на съратника на Ботев и организатор на Старозагорското въстание (русофобската дейност на Стамболов не се изброява в мотивите, не е в плюс на акцията).

Заръчват на Траян Радев да установи какви са доходите на Коста и Стефан Стамболови, не ползват ли нещо от бащините „несметни богатства“. Оказва се, че двамата братя живеят с 32 лв. на месец – от вече „нормирания наем“ на апартамента. По 50 ст. на всеки от тях дневно!

В един момент със „Стамболовата акция“ се ангажира лично Димитър Методиев, „поетът на генералната линия“, тогава – помощник на Тодор Живков и завеждащ отдел в ЦК на БКП. Оказало се, че и идейно коравият поет може да прояви човечност. Комисията посещава синовете на Стамболов, жертви на бащиното име и строгия завет на майката. Покъртен от мизерията им, Димитър Методиев им отпуска пенсия от по 100 лв. на месец (което е нещо в онези времена). Скоро след това двамата синове на Стамболов си отиват от този свят. Не е ясно какво е станало със „страшната стъкленица“, най-вероятно е била положена в бащиния им гроб. След тяхната смърт личната библиотека на Стамболов и всичко останало изчезва безследно.

Известно е от съвременниците, че съпругата му Поликсени слага ръцете му в една стъкленица, превръща кабинета му в параклис с черни драперии и всяка сутрин кара децата си да се молят пред отсечените ръце на своя баща.

Този ритуал продължава с години. Децата са така жестоко травмирани, че нито едно от тях няма щастлива съдба. Дъщерята Вера Стамболова се влюбва безумно в офицер от българската армия, но майка ѝ преценява, че той не е подходящият съпруг за нея. Вера полудява от любов и мъка, и е настанена за лечение в психиатрия, където умира скоро след това.

Виждайки тази трагедия, двамата синове на Стамболов (третото момче Асен умира в ранна възраст) решават никога да не се женят и изпълняват този свой обет.

Така че Стамболовият род остава без наследници.

Българският държавник умира на 41 години. Поликсени е много по-млада от него, но след кончината му тя никога не поглежда друг мъж. Докато траурната процесия върви към гробищата, противници на Стамболов освиркват ковчега и замерват близките му с камъни. Щом процесията се разотива, враговете му играят с часове хоро върху гроба му. И това е само първото оскверняване. Обругаването на вечния дом на Стамболов се превръща в любим политически спорт по онова време.

Поликсени Стамболова до края на дните си ходи само в черно. С гордо вдигната глава тя понася очернянето на паметта му и никога не се отказва от мъжа си. Вдовицата почти не излиза от дома си. Пет месеца след убийството Народното събрание издава доклад от 600 страници, в който разобличава бившия премиер в политически, икономически, криминални и сексуални злоупотреби. Текстът целял да очерни още повече политика и да го представи като безчестен човек, натрупал несметни богатства.

Значението

Така България губи най-далновидния си държавник, който виждаше далеч напред в бъдещето. След смъртта на Стамболов, до фаталната 1913 г. управляват 17 правителства (включително служебните): от това на Стоилов – 1894 г. до Гешов – 1911 г. От тях само за пет може да се каже със сигурност, че не са проруски.

Останалите, в една или друга степен поддържат русофилска външна политика, като се стигне до тези на Гешов и Данев, които погребват окончателно и безвъзвратно надеждите на България за национално обединение и довеждат страната до най-голямата катастрофа, невиждана дори в близката европейска история.

Стамболов не е „противоречива личност“. Това е една дъвка в средите на „мейнстрийма“. Такъв е за проруските политици и техните духовни и генерични наследници.

Това е една целеустремена, може да се каже праволинейна личност, включително и с грешките си, която се води от ЕДНА цел – силна и национално обединена България. Цел, в името на която той изгоря като метеор на небосклона на българската политика, но остави ярка следа, която показваше единствено правилния път за националното освобождение и обединение.

Уви, заветът на Стамболов беше забравен от политиците след него (предимно русофили) и това доведе до чудовищната катастрофа от 1913 г., която ни тежи като воденичен камък близо век и отеква до ден днешен.

Единственото, което ни остава днес, в условията на посткомунистическа България, е да си спомним за заветите на Титана и да се опитаме да ги приложим в съвремената обстановка, където, за съжаление, съществуват доста паралели с онова време, преди 130 години.

И до ден днешен злобата и омразана към Стамболов са живи сред мнозина от т.нар. „русофили“ – генерични наследници на АБпФК, на Роднините и Служителите на АБпФК. Те не могат да му простят борбата с Руската империя за независимост и национално обединение на България.

Затова и до ден днешен, в условията на посткомунизма, честването на годишнини от рождението или от смъртта му се посреща от големите медии с оглушително мълчание, държавните институции реагират странно, като избягват официални церемонии (както беше например със 100-годишнината на фаталната Междусъюзническа война и ПСВ).

Затова официални чествания се провеждат предимно от неправителствени патриотични организации и частни спомоществователи.

* * *

Целта на статията не е да излага само факти, въпреки, че авторът се е стремил да привежда само научно проверени такива, а да се опита да направи накои обобщаващи изводи, за делото и значението на тази титанична личност, които могат да служат за поука в настоящите страховити времена, когато българският национален нихилизъм е достигнал непознати висини. Времена, в които в международен аспект дори самото съществуване на humani generis е поставено под въпрос, а пък интелектуалният упадък (особено сред младите поколения) се наблюдава във всички области на обществения живот сред страните от Западната цивилизация.