Стоян Райчевски: 85 години свободна Добруджа — триумф на българската дипломация

На 25 септември 2025 г. се навършват 85 години от освобождаването на Южна Добруджа от румънска окупация и връщането на град Добрич към пределите на България.

За важността на датата разговаряхме с историка Стоян Райчевски, който на 19 септември 2025 г. представи новата си книга „Отвлечените добруджанци 1916-1918“ (издателство „Захарий Стоянов“) в Регионална библиотека „Дора Габе“ в Добрич, като част от Националните културни празници Албена.

Книгата представя факти и документи за насилственото отвличане на десетки хиляди добруджанци от румънските войски и държането им в скотски условия в Молдова. От тях по домовете си се връщат едва 5000 души. Тази най-тежка демографска драма след Освобождението ни от турско робство и до днес не е широко известна сред българското население. Затова авторът я осветлява именно това ново издание.

Новетика: Какво най-силно Ви впечатли, докато четяхте архивите в подготовка на новата си книга „Отвлечените добруджанци 1916-1918“?

Стоян Райчевски: Най-силно ме впечатли фактът, как между два съседни и близки народа, като румънския и българския, между които векове наред са съществували приятелски отношения, особено по време на Възраждането и борбата на българските за освобождение от османска власт, е могло по политически причини през Първата световна война да бъде нанесена такава травма, за която свидетелстват спомените за трагичната участ на отвлечените в Молдова и на други места на север от Дунава през 1916 г. добруджанци, т. нар. „откарани“.

Новетика: Какво не знаем за това събитие?

Стоян Райчевски: Непосредствено преди обявяването на войната и преди настъплението на българските войски за освобождението на Южна Добруджа, румънските власти подготвят тайно и предприемат полицейски действия за принудителни арести и изселване на най-будната част от населението в добруджанските села, предимно от интелигенцията – учителите, свещениците и първенците.

Българската войска при навлизането в Южна Добруджа установява потресаващи картини на насилия, грабежи, включително и убийства над мирното население, една част от което е отвлечено от отстъпващите румънски войски далеч от родните му места, затворено и държано в т. нар. „пленнически лагери“ за изолация, при изключително тежки условия на живот и използвано за непосилен труд, при което мнозина от отвлечените загиват и не се завръщат след войната по бащините си огнища, където ги очакват и напразно разпитват за тях.

В подробния доклад от 27 септември 1916 г. на легационния секретар Петър Нейков, участвал в Анкетната комисия, се посочва, че общият брой на отвлеченото добруджанско население би трябвало да е от 30 000 до 50 хиляди души.

В този доклад – след като изброява редица случаи на разорени и опустошени от отстъпващата румънска войска богати български села – първият легационен секретар Нейков подчертава, че предвид огромния брой на отвлеченото добруджанско население, мотивирано от властите с „осигуряване на необходимата работна ръка“, може да се прозре, че една от стратегическите цели тогава е била и „да се промени етническата характеристика на областта“ чрез прилагането на различни способи: ограбване, арести, принудително изселване, интернирания и отвличания в Молдова и на други места отвъд Дунав.

На 16 декември 1917 г. Народният добруджански събор в Бабадаг приема резолюция, с която протестира срещу суровото и жестоко третиране на отвлеченото беззащитно добруджанско население и настоява пред българското правителство то най-енергично да се застъпи за освобождаване и възвръщане по домовете им на всички отвлечени. Апелира също и към представителите на съюзните и неутралните държави, да направят и те в името на човеколюбието нужното от своя страна, като се застъпят за незабавното възвръщане по домовете на всички останали още в неизвестност добруджанци.

В тази резолюция се посочва още, че през 38-годишното си управление в Добруджа румънското правителство не е изпълнило тържествено даденото с кралския манифест от 14 ноември 1878 г. обещание за справедливо третиране на добруджанското население и осигуряването на широки граждански права; също и това, че то с радост е посрещнало българските войски през 1916 г.

След дълги настоявания българските власти успяват да наложат на правителството в Яш да започнат преговори за връщане отвлечените добруджански българи, независимо от възражението му, че до началото на войната те са били румънски поданици. Така в края на 1917 г. започват преговори между Централните сили и Румъния за решаване на въпросите с отвлечените добруджанци. Подписва се и специален договор за тяхното завръщане.

Според постигнатите договорености за графика на възвръщането на отвлечените добруджанци, първата част от тях трябва да тръгне на 25 януари 1918 г., втората – на 6 февруари, третата – на 17 февруари, а след това на всеки три дни да се завръщат най-малко по 1000 души. Общо освободени по документи до началото на май поименно се посочват 8520 души. След април и май с. г. спира получаването на списъци. Пристигат само малки групи или единици, избягали от затвори. По тогавашните сведения, докъм края на август 1918 г. се завръщат около 30% от отвлечените през 1916 г. Останалите продължават да се издирват, а за мнозина се получават сведения от близки, че са загинали от болести, изтощение или че са в неизвестност.

Новетика: Защо именно Добруджа става жертва на това бедствие?

Стоян райчевски: Добруджа е богата и плодородна земя, „златна“ в представата на нашия народ, люлката на Дунавска България, която българският владетел Аспарух пръв оценява като здрава основа на своята държава в онези далечни времена.

Добруджа е привличала народи още от епохата на големите преселения, а и в последните векове тя често е бивала частично или в своята цялост обект на претенции и спорове от страна на великите сили при уреждането на техните взаимноотношения, според политиката им за влияние в Югоизточна Европа и по отношение подстъпите към Проливите и Близкия Изток. Потърпевшо от сблъсъците на тези интереси е бивало винаги мирното добруджанско население, истинските добри стопани на таза благодатна земя.

Новетика: Защо България не отстоява своите интереси за Южна Добруджа по онова време?

Стоян Райчевски: България участва в Първата световна война именно за да поправи една несправедливост спрямо нея, наложена ѝ от Берлинския договор от 1878 г. и по-късно от Букурещкия договор след Междусъюзническата война през 1913 г., когато ѝ отнемат вече и Южна Добруджа. Проблемът е в това, че България и през Първата световна война се оказва на губещата страна в сблъсъка на великите сили.

Ако трябва да се разсъждава върху това, дали е било направено всичко възможно да се избегнат печалните крайни резултати, то отговорът не е труден – недалновидното политическо решение при избора на съюзници сред великите сили в очертаващата се Първа световна война. Поради този си неудачен избор, България вместо да поправи една несправедливост – с цената на огромни жертви, героизъм и победи по всички фронтове, и неимоверни усилия на целия български народ – преживява втора национална катастрофа. С Ньойския мирен договор от 1919 г. великите сили ѝ отнемат допълнително не само Южна Добруджа, но и Западните покрайнини, и Беломорския излаз.

Новетика: Какво трябва да знаем за Добричката епопея и генерал Иван Колев?

Стоян Райчевски: Добруджанската епопея (1916 г.) има много герои, един от най-прославените от които е генерал Иван Колев. Като бесарабски българин той и по дух, и по душевност е силно привързан към добруджанския край. За неговите големи заслуги за Добруджанската епопея и за България въобще най-добре се е изказал генерал Жеков. Затова в отговор на въпроса Ви, ще цитирам неговите думи: „Благодарение, главно, на генерал Колев, нашата конница си извоюва и световна известност, защото остана ненадмината от никоя друга конница, действалa в Световната война“.

Новетика: А за Крайовската спогодба от 1940 г.?

Стоян Райчевски: По силата на подписания в Крайова договор от 7 септември 1940 г. между България и Румъния, Южна Добруджа се връща на България, но при задължителна размяна на населението от двете части на Добруджа (Северната и Южната). Това е можело да бъде избегнато.

Целият български народ тогава ликувал за големия успех на българската дипломация. Но официално никой не споменава за мъката на 60 000 българи от Северна Добруджа, които е трябвало само за десетина дни да напуснат родните си места и бащините си домове, където са живели с векове, за да се преселят в Южна Добруджа.

Преговарящите от българска страна не устояват на външния натиск и отстъпват от първоначалната си позиция. От тази тяхна отстъпчивост силно негодува и големият български историк Петър Мутафчиев. Могло е предвидената в този договор размяна на населенията да не бъда задължителна, а само доброволна, което щеше да е по-справедливо; материалните щети за българите от Северна Добруджа щяха да са по-малки и освен това така щеше да се съхрани до известна степен и българската диаспора там заедно с нейните културно-просветни и религиозни институти.

Новетика: Каква е значимостта на датата 25 септември, 85 години по-късно?

Стоян Райчевски: Това е първият и единствен в новата ни история успех на българската дипломация и политика, когато без война, по мирен път чрез двустранни преговори между двете съседни държави България и Румъния, се постига споразумение за възвръщане на несправедливо отнета българска територия – Южна Добруджа.

Казвам успех на българската дипломация и външна политика, защото България успява своевременно да получи съгласието и подкрепата за своите справедливи искания от всички велики сили, като неутрална страна, преди да се присъедини към Тристранния пакт. Така този акт бе признат и потвърден и от парижките мирни договори след края на Втората световна война, за разлика от кратковременното ѝ по късно администриране в Македония и Беломорското крайбрежие на западна Тракия.