Изложба разкрива тайните на космоса, недостъпни за човешките очи (фотогалерия)

Първа по рода си експозиция по астрофотография на сдружение "Звездно общество" показва тъмни мъглявини, ярки метеори и загадъчни звезди

Знаете ли, че мъглявините представляват облаци от прах, газ и плазма? И че при тяхното сгъстяване и разсейване се раждат нови звезди? А знаете ли, че една галактика съдържа от милион до милиард звезди? Защо небесните тела светят, а черните дупки не?

Тези и още много любопитни факти ще научите, ако посетите първата по рода си изложба по астрофотография с близо 50 снимки, дело на сдружение „Звездно общество“, до 17 юни 2022 г. в TechnoMagicLand, София.

„С тази изложба искаме да разкрием тайните на космоса, които са недостъпни за човешките очи и да подтикнем хората по-често да обръщат очи към звездите“, каза организаторът Никола Антонов специално за „Новетика“, по време на откриването на 16 май.

Защо е важно човек да наблюдава небето? Защото е единственият надарен с тази способност – сподели Антонов – и защото докато всички сме забили взор към земята, в телефоните и в краката, над нас се случват невероятни неща.

Например свръхновата звезда – събитие, което е веднъж в живота и което специалистът по информационни технологии е успял да заснеме.

„Свръхновата е от този тип събития, които са еднократни. Тя е звезда, която умира и никой повече няма да я види. Затова за мен тя е впечатляваща.“

Екзпозицията има и образователен елемент: чрез нея посетителите могат да се запознаят с различни космически обекти, като видовете мъглявини и галактики: например има мъглявини, които представляват останки от избухнали звезди, има далечни и близки галактики – някои са елиптични, други спирални.

„По този начин човек – виждайки тези странни, красиви и впечатляващи форми – без да иска, научава различните видове обекти в астрономията.“

Вълшебството да направиш невидимото – видимо

Астрофотографията ползва за основа астрономията, но освен нея, за добра астроснимка са необходими познания и умения в областта на фотографията, оптиката, механиката и компютърните програми за обработка на астро снимки. Обработката на заснетите кадри отнема часове и представлява може би половината от процеса на получаване на качествена снимка.

Нещо повече, заниманието изисква огромен ентусиазъм и е сложно и скъпо. Човек трябва да разполага с необходимата техника, за която сумите лесно стават четирицифрени.

И още: истински добрите астрофотографии се получават само при подходящи атмосферни условия, а това отнема дълги, безсънни нощи.

„Трябва да се намери добро, тъмно място, което е лесно за достъп; седи се цяла нощ, понякога две, три нощи подред; спи се през деня“, разказа пред „Новетика“ Венцислав Бодаков, автор на пет от най-живописните снимки в изложбата.

„Най-добре е да се снима, когато обектът е високо на хоризонта: така се избягва влиянието на земната атмосфера: турбуленция, дифракция, светлинно замърсяване от близки населени места. Светлината от Луната също пречи и затова нощите с новолуние са най-подходящи.

Затова инженерът, член на „Звездно общество“ от 2012 г., прави не повече от две-три снимки в годината. С натрупването на опит по-напредналите отделят повече време на един обект и затова броят снимки на година е по-малък. Обратно, начинаещите започват с много голям ентусиазъм и правят много снимки, но не отделят толкова внимание и часове за експозиция. С отделянето на повече снимачно време на даден обект се увеличава и качеството на снимката.

Но най-интересното на астрофотографията е, че „с помощта на камери и телескопи, ние извършваме това вълшебство на астрофотографията – да направим невидимото, видимо“, обясни вдъхновено Бодаков.

Това е така, защото обектите светят слабо – най-вече заради йонизираните газове от някоя близка, много гореща звезда – макар да са огромни на небето. Например мъглявините от снимките на Бодаков са с големина два градуса, т.е. колкото четири пълни луни една до друга. За да могат да бъдат заснети, на помощ идват камерата или телескопът – с тяхната функция, да събират светлина. Астрофотографът събира – понякога в продължение месеци – подходящи данни, после те се натрупват при обработката (стак-ват) и така снимката става възможна.

Арт елементът и палитрата на Хъбъл

Откъде обаче идват тези приказни и пищни цветове в астрофотографиите? Така ли ги вижда авторът, когато снима? Оказва се, че не.

„Ярките цветове по снимките (на мъглявините) са арт елементът в астрофотографията и са субективно виждане на автора за това как би изглеждал небесният обект, ако можехме да го видим“, разкри Бодаков.

Така например, мъглявините щяха да изглеждат червеникави – защото това е цветът на йонизирания водород, а той е най-разпространеният елемент в космоса – и с малко синьо-зелено заради кислорода.

Ако човек е по-напреднал и снима със специализирана астрокамера с теснолентови филтри, цветовете може да са напълно според разбиранията му, казва инженерът. Така в неговите снимки, златисто-тюркоазеният мотив е от подвариант на Хъбъл палитрата. Хъбъл палитрата представлява съотнасяне на сигнала, получен от използването на филтрите – тук водородът дава зелено, кислородът – синьо, а сярата – червено.

Така при Хъбъл палитрата водородът вече не е с естествения си цвят – червения, а му е зададено зелено. Така се получават снимки с т.нар. „фалшив цвят“ („false color“), който се използва, защото дава възможност повече детайли да се видят в мъглявините.

Черни дупки, мъглявини и метеори „падащи звезди“

Докато ни развеждаше пред снимките от изложбата, Бодаков разкри още любопитни факти, като например, че космосът се вижда черен, понеже няма излъчване (във видимия за нас спектър) и че най-черното нещо е черната дупка, защото оттам нищо, включително светлина, не може да излезе.

Все пак черната дупка е заснета, и то наскоро: става въпрос за черната дупка в ядрото на Млечния път – казва се Стрелец А* (Sagittarius A-star). На снимката се вижда т.нар. акреционен диск около черната дупка – там, където материята – преди да влезе в черната дупка – се завихря до много високи скорости, става плазма и започва да свети. По средата се вижда черно – това е самата черна дупка. Тази снимка е направена с общи усилия на множество радиотелескопи по цялата земя, за да има достатъчно разделителна способност. С радиотелескопи, защото с оптически телескопи не може да се види центърът на Млечния път – понеже той е закрит от газ (предимно водород и хелий) и космически прах. Електромагнитните радиовълни успяват да преминат през тях и да бъдат засечени от радиотелескопа.

А какво са мъглявините? Всъщност, мъглявините представляват газове и прах. На снимките на Бодаков се виждат т. нар. тъмни мъглявини. Тъмни са, защото не са йонизирани и не светят. Казват се „глобули на Бок“, по името на нидерландския учен Барт Бок, който ги е открил. Именно на такива места – с концентрация на газ и прах – започват да се раждат звезди. Например на една от снимките се вижда как по ръба на мъглявината „Хобота на слона“ се раждат т. нар. „протозвезди“. На същата снимка се вижда и масивна, много гореща звезда, която йонизира цялата област и я кара да свети. Същото важи за звездите в центъра на мъглявината „Сърце“, които формират звезден куп – те също йонизират и осветяват част от мъглявината.

Бодаков участва в изложбата и със заснет на връх Рожен метеор – част от потока Персеиди, на името на съзвездието Персей, където е радиантът им – мястото в небето, откъдето видимо навлизат в атмосферата на Земята. Персеидите са един от най-известните и лесни за наблюдение метеорни потоци, защото се появяват през лятото, около 12-13 август. Точно на тези дати, Земята при обиколката си около Слънцето, минава през останките от кометата Суифт-Тътъл. Останките ѝ навлизат в атмосферата и изгарят. Те са с размера на песъчинки до грахови зърна.

Персеидите са бързи метеори, движат се с 60 км/сек. Имат характерната зелена опашка, дължаща се на състава на самата песъчинка и защото йонизира газа от нашата атмосфера. Цветът ѝ не се вижда от нашите очи, тъй като те не са толкова чувствителни, а и персеидът се вижда само за части от секундата.

За колажa от метеори са използвани кадри от метеорна станция BG0003 на „Звездно общество“, работеща на Рожен от септември 2021 г. Станцията е част от Global Meteor Network (GMN) и работи заедно с първата в България метеорна станция BG0001, която Бодаков инсталира в София през март 2021 г. Покритието на двете станции се застъпва и това позволява точно изчисляване на траекторията на метеорите, засечени от двете станции. Получават се данни като скорост на метеора, координати и височина на началото и края на изгарянето, принадлежност към даден метеорен поток и други.

Отскоро работещата в Димитровград станция BG0004 също се припокрива частично с BG0003 на Рожен и допълнително подобрява точността на данните. Метеорите могат да се визуализират в Google Earth, където да се придобие представа на каква височина изгарят – повечето на 70-100 км, само по-ярките болиди и огнени топки (fireball) изгарят по-близо до повърхността на Земята. Ако метеорът е достатъчно голям и не успее да изгори, той пада на земята вече като метеорит, а изчислената му траекторията може съществено да помогне при евентуалното му търсене.

Данните от Global Meteor Network станциите се изпращат до централния сървър в University of Western Ontario, Канада и се използват за научни цели.

Кремена Крумова

е главен редактор на Novetika.com.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

This site is protected by reCAPTCHA and the Google Privacy Policy and Terms of Service apply.

Свързани статии

Back to top button