Кризата в Иран: история, геополитика и ролята на Китай

Януари 2026 г. започна с тръпка на напрежение в Иран. Масови протести обхванаха градовете Техеран, Исфахан и Мешхед и десетки по-малки градове. Причините не бяха нито внезапни, нито изненадващи, а следствие на години на икономическа стагнация, срив на иранския риал, висока инфлация, масова безработица сред младите и системни репресии срещу обществото.

Само през първите седмици на демонстрациите, по данни на правозащитни организации, са убити близо 5000 души, а повече от 26 800 са арестувани. Интернет и мобилните мрежи бяха блокирани, което е класически ход на режим, който с право може да кажем, се страхува не от протестите, а от тяхното разпространение.

На този фон президентът на САЩ Доналд Тръмп отправи едно от най-острите си предупреждения към Техеран, в което заяви, че САЩ обмислят „силен отговор“, включително военен, ако репресиите продължат. В социалните мрежи Тръмп написа: „Ирански патриоти, ПРОДЪЛЖАВАЙТЕ ДА ПРОТЕСТИРАТЕ – поемете институциите си!… ПОМОЩТА Е НАПЪТ“ и обяви, че отменя срещи с ирански официални лица, докато „безсмислените убийства не спрат“

Посланието е ясно: Вашингтон демонстрира готовност за крайни действия.

Военната демонстрация не закъсня. Самолетоносачът USS Abraham Lincoln бе пренасочен към региона на борда със стратегическите самолети F-35. Светът очакваше удар.

Но удар не последва.

Вместо това САЩ започнаха да говорят за „отворени дипломатически канали“ и „възможности за деескалация“. Официалното обяснение на Тръмп бе, че иранските власти са спрели екзекуциите на протестиращи и затова интервенцията е станала ненужна. Зад кулисите обаче истината се оказа далеч по-сложна.

Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства – държави, които отдавна смятат Иран за сериозна заплаха – отказаха да позволят използването на своето въздушно пространство за евентуална американска атака. Катар и Турция пък призоваха Вашингтон да преосмисли плановете си, защото опасенията от продължителен конфликт биха могли да дестабилизират целия регион. Вместо да улеснят или насърчат военен натиск срещу режима в Иран, страните от региона се превърнаха в буфер, който го възпрепятства.

Тук възниква логичният въпрос. Защо се получи така?

За да си отговорим, трябва да излезем от текущата криза и да се върнем назад към архитектурата на властта в Близкия изток.

Два стълба

В началото на 70-те години САЩ разработиха стратегията „Два стълба“ за Персийския залив: разглеждаха Иран като военната сила и Саудитска Арабия – като финансовия стълб. За тази стратегия се говори в книгата Black Gold and Blackmail („Черно злато и изнудване“) от Розмари Келаник, която разглежда как великите сили използват петрола за стратегическо влияние от Първата световна война до Студената война. Книгата обяснява как държавите изграждат съюзи, търсят контрол над ресурси или се опитват да защитят енергийната си сигурност и политическото си влияние.

Вместо да разполага многобройна войска, Вашингтон разчиташе na тези държави да поддържат регионалната стабилност и да противодействат на влиянието на Съветския съюз (CCCP).

Стратегията придоби спешност след петролната криза от 1973 г., която рязко покачи световните цени на петрола. Исторически доклад на американското Министерство на отбраната показва, че администрацията значително разширява политиката си в Персийския залив, като „Двата стълба“ (Саудитска Арабия и Иран) стават основни получатели на военна помощ и ключови партньори за защита на достъпа до нефт.

През 1974 г. американски официални представители преговарят със Саудитска Арабия за определяне цените на петрола в долари и за реинвестиране на приходите в американските финансови пазари. В замяна САЩ обещават военна подкрепа и гаранции за сигурност.

Петродоларът

Това споразумение полага основите на системата на петродолара, като свърза нефтеното богатство на Саудитска Арабия с американската финансова и военна мощ. Комбинирано с регионалната сила на Иран, стратегията „Два стълба“ осигурява дългосрочно влияние на Вашингтон в Залива и оформя глобалната финансова система за десетилетия напред.

Иранската революция

Но настъпва геополитически поврат. Иранската революция от 1979 г. разрушава този модел. САЩ губят Иран като съюзник, а новият режим обявява Америка за „Големия сатана“. Следва стратегията на сдържане срещу Иран. Тя се базира на комбинация от военни, икономически и политически инструменти, целящи да ограничат влиянието на Ислямската република в региона, без да се стига до пълномащабна война.

Пример за това е Иракско-иранската война (1980–1988), в която САЩ и други държави подкрепят Ирак косвено, за да изтощят Иран. Също редовните санкции срещу иранската икономика, предназначени да ограничат финансовите и военни ресурси на страната.

В продължение на десетилетия тази стратегия работи, като сдържа Иран и запазва определено равновесие в региона, макар и на висока цена – икономическа, човешка и дипломатическа.

Но в 21-и век балансът започва да се измества.

Критичен момент настъпва през 2019 г., когато ирански дронове и ракети поразяват ключови саудитски нефтени съоръжения, временно спирайки почти 50% от производството. Реакцията на САЩ е ограничена. Същата година по време на президентството на Тръмп, редица международни наблюдатели започнаха да възприемат САЩ като по-непредсказуем и по-малко надежден партньор.

За Рияд това е сигнал: американската защита вече не е гарант за сигурност. Започва търсене на алтернативи.

Китай влиза в играта

Именно тук на сцената излиза Китай: не като второстепенен наблюдател, а като системен фактор. За Пекин Иран не е просто доставчик на евтин петрол, а ключов елемент в глобалното съперничество със САЩ.

Антиамериканската ориентация на ислямската република Иран позволява на Китай да се позиционира като балансираща сила в Близкия изток и да разширява влиянието си в регион, който е критичен както за енергийните потоци, така и за надпреварата в изкуствения интелект и високите технологии.

Неслучайно китайските власти следят кризата в Иран с тревога. Пекин вече изготвял планове за евакуация на дипломати и ръководители на държавни компании. Анализаторите са категорични: няма сценарий, при който Ислямската република да излезе от 2026 г. със запазена власт, без това да нанесе сериозен удар върху китайските стратегически интереси.

Подписаното през 2021 г. стратегическо споразумение Китай–Иран за около 400 млрд. щ.д. създаде канал за заобикаляне на санкциите, технологичен и военен обмен, и разплащания в юани. Заедно с Русия, Иран се превърна в част от алтернативен енергиен пазар, който подкопава петродоларовата система – ключов елемент от китайската стратегия за дедоларизация.

Всичко това обаче зависи от едно условие – Иран да остане антизападен. Ако режимът се трансформира или се сближи със САЩ, нуждата от санкционни схеми и юанови разплащания ще изчезне. В такъв сценарий Китай губи не просто евтиния петрол, а и стратегически лост за влияние в целия Близък изток.

Обратно в настоящето

Именно в този контекст трябва да се разглежда и отмененият удар през януари 2026 г. За Саудитска Арабия и Катар стабилността означава защита на инвестиции за трилиони долари. За Китай – запазване на геополитически актив. За САЩ дилемата е болезнена: военен удар срещу Иран може да отслаби Техеран, но и да ускори пренареждане, в което Пекин се опитва да запълни вакуума.

В Близкия изток вече не идеологиите диктуват решенията, а икономическата зависимост и стратегическата логика. Протестите, реториката и военните демонстрации са само видимата част. Истинската игра се води под повърхността – в енергийните договори, валутните системи, технологичните съюзи и страха от това кой ще запълни празнотата, ако една система се срине.