Хроники на цифровата ера

Годината е 2034 г. – всички граждани на огромната империя на цифровите пари с радост приемат новата услуга: всяка банка автоматично открива за всеки човек цифрово досие. То е удобно, модeрно, обещава спокойствие!

В България самите граждани държат приблизително 92.36 млрд. лв. спестявания към края на май 2025 г. — годишен ръст от 11.5%. (Това са около 43.2% от БВП на страната).

Отличен потенциал — „данните“ чакат да бъдат дигитализирани! Парите от банковите сметки скътани на сигурно място, парите в брой… вече не важат. Който ги има, ще пие една студена вода. „Добре дошли“, казват банките, „нищо няма да се промени“ — всичко си остава вашето, само че вече в електронна премяна.

Но — хайде да се върнем на бъдещата ни реалност:

Всеки път, когато харчите, системата „знае“. Знае какво купувате, защо го купувате и още нещо важно… ще ви насърчи да купувате повече.

Дали мога да спестявам – разбира се, всеки път, когато спестявате, вашият персонален (но анонимен) дигитален счетоводител на данните прави записи. Малко се мръщи, той не обича много спестяванията, но… нали парите са си ваши. По-добре пазарувай, инвестирай или дарявай – но само към одобрени каузи. В приложението ще видите всички каузи. Ако не ви харесват – социалният ви рейтинг ще спадне.

Всеки път, когато режимът каже: „тревога, повишен риск“, системата проверява дали не е време да „активира контрол“, т.е казано просто, да ви отреже от вашите спестявания.

Нали си спомняте Джордж Оруел и неговия роман „1984“ — добре дошли в познатото бъдеще! Една инвазия, един „враг“, една тревога – и ехото от война се използва, за да се оправдае: „За ваше добро ние въвеждаме нови мерки. Повече контрол. Повече прозрачност.“

В Европа и САЩ — особено след инвазията на Украйна от Русия — темата за „световна заплаха“ се превръща в идеално оправдание. Как е възможно Русия – икономически и финансово „срината“ да разполага с ресурс да атакува Европа? Логиката звучи така: ако „врагът“ е непредвидим, ние трябва да сме подготвени. Значи — данните от вашия цифров сейф могат да играят ролята на „превантивна мярка“. Ако трябват пари за оръжия – вашите са на наше разположение. Ако трябват пари на системата – пак вашите пари ще спасят статуквото. Толкова е просто и съвършено всичко.

Ето една метафора: Вие поставяте парите си в банка. Банката ви поздравява. След това тя създава ваше досие. После ви казва: „Знаеш ли, ние само за безопасност ще проверим как харчиш, как спестяваш, дали имаш смелост да кажеш ‘не’.“ И накрая: „Ако не се държиш правилно, съобразно въведените ценности се налага условие: ограничение, контрол, цензура“.

Дигиталният лев, евро или каквото и да е, не звъни в джоба, но звъни в главата: „Одобрен ли е този разход от алгоритъма?“. Искате да си купите кафе от кварталното магазинче? Само ако магазинчето има сертификат „социално-приемлив търговец, ниво 3“.

Иначе плащането се отказва.

Не забравяйте: финансовият ви профил ще бъде съхранен завинаги – за ваше улеснение, разбира се.

Помните ли времето, когато банкнотите можеха да се сгъват, скриват, подаряват на внучето или дори – о, ужас – да се харчат без разрешение?

Сега имаме дигитални пари, които могат да изтекат след 30 дни, ако не ги похарчите „правилно“. Ако пазарувате дигитално само във вашия квартал – бонус – две дигитални единици повече. Ако отидете в друг квартал – транзакцията се отказва.

И не се тревожете, всичко това е за „ваше удобство и сигурност“.

Нещо като електронна каишка – лека, модерна, но все пак каишка.

Ако случайно решите да спорите с властта или да купите книга със съмнително съдържание – о, системата се срина или просто „транзакцията е отказана поради нисък социален рейтинг“.

И най-хубавото? Вече няма нужда да мислим.

Алгоритмите ще решат вместо нас как да харчим, какво желаем и дали сме твърде свободни.

Добре дошли в света на безкасовата свобода!

За да бъде нашият разказ по-жив, вдъхновен от „1984“ ( дали не са го иззели и изгорили публично на клада?) ще си фантазираме за неизбежния ни „Цифров пастир“.

Част I

Казвам се… няма значение. Всички ме наричат „Председателя“. Председател на Европейската дигитална банка. Аз съм човекът, който решава какво е значението на парите и кой има право да ги държи.

Няма вече хартийки с ликове на поети и революционери. Няма монети за кафе автомат. Има само цифрово евро – чисто, контролируемо, проследимо. И е прекрасно! Най-сетне краят на хаоса. Всеки гражданин има своя дигитална парична идентичност и рейтинг на благонадеждност. Наричаме го неофициално, разбира се, но всички знаят: „Евро рейтинг“. Като социалния рейтинг в Китай, но с по-хубаво лого и окичено с европейски ценности.

– Ами ако някой не иска цифрови пари? – ще попитате съвсем основателно. Много сладък въпрос. Няма проблем – той просто остава без рейтинг. А без рейтинг няма сметка. Без сметка няма заплата. Без заплата няма живот.

– Но това не е ли дигитална диктатура?

– Не. Това е модернизация, оптимизация, верификация… анихилация.

Всяко движение на пръста по екрана – регистрирано. Всяка транзакция – одобрена или замразена. Ако някой дръзне да се възпротиви на правилата на Банката… няма наказание. Просто системата го „изключва“. Без шум. Без драми. Само кратко съобщение: „Вашето заявление за достъп до цифрово евро е отхвърлено. Моля, останете спокойни до следващото разглеждане.“

Хората свикват бързо. Няма блъсканици, няма караници. Няма и пари. Скоро и опашките ще изчезнат. Има смирени потребители, поддържани в кондиция от два фактора: страхът да не изгубят рейтинга си, и надеждата, че системата ги наблюдава и се гордее с тяхното послушание.

Като добитък? О, не. Това е грубо сравнение. Добитъкът поне може да избяга през оградата. При цифровите пари огради няма. И бягство няма. Само изтрити акаунти.

А аз? Аз просто стоя в кабинета си във Франкфурт, Брюксел или някъде там, гледам картата на Европа и виждам… Не държави. Не хора. А акаунти. Милиони малки точки – зелени, ако са покорни, жълти, ако са подозрителни и червени, ако мислят самостоятелно. И тогава си казвам: „Да, Джордж Оруел, ние те надградихме“.

Част II

Седя зад стъклената маса. В ръката ми – дистанционно, което прилича на обикновено дистанционно за телевизор, но на него има само два бутона: червено и зелено. На екрана картата пулсира като жив организъм.

– Аааа, виждам една червена точка,- казвам аз спокойно, почти с обидно учтив тон. – Аххх, ти ли си, Мария от Перник? Нищо лично, Мария. Имам протокол, по който да работя.

Протоколът всъщност има име – Протокол 47b „Коригиране на ненадеждно поведение“. Звучи официално. И изпълнението е елегантно – стандартна оперативна процедура:

1. Натискам червения бутон.
2. Система: „Акаунт: временно замразен. Причина: разпространяване на неподходящи мисли. Предвидете период на преглед: 6–12 месеца“.
3. Мария получава уведомление — с приятелски тон: „Не се притеснявайте, г-жа Мария — за вашето благо е“.

Какво означава това на практика?

– Банковата ѝ сметка се замразява;
– Картата ѝ спира да работи;
– Всички заявки за кредити автоматично се отхвърлят;
– Достъпът до някои „приоритетни“ обществени услуги се редуцира („на преглед“).

Мария се опитва да вдигне телефона. Получава автоматичен отговор: „Вашият рейтинг е в процес на ревизия. За допълнителна информация посетете нашия център за обществена рекалибрация. Центърът е климатизиран, с чаша чай за психолога и слушалки за релаксация. Мария малко се притеснява, но ще свикне.

– Ах, казва служителят на Банката, — това е време за рефлексия, за преоценка на ценностите. Мария мисли, спомня си за миналото за това как някога е имала достъп до кафе автомат с една монета. Скоро ще получи рекалибрация и ако има късмет – няколко дигитални евро, които ще може да похарчи само в своя квартал – някъде в Мошино.

В същото време, премигва зелена точка — Иван от Варна — светлината мига радостно. Решавам да го наградя. Няма драмата на червеното — наградите са по-фини, но много по-удовлетворяващи за самото управление.

Натискам зеления бутон. Система: „Награда: Повишена социална честота +5; Бонус точки: 200; Възможност за приоритетна ваканция в държавен курорт; Достъп до FastTrack в публичните услуги“.
На повече от 1500 км. Иван е тъжно-щастлив. Какво получава?

– Малка дигитална значка „Послушен гражданин“ в профила му. Ще има да я показва на близките си. Засега на останалите си приятели няма нищо да каже. О, не… тогава ще загуби точки. Ще се похвали и на тях.

– Купон за 10% намаление в кварталния супермаркет №12-s (само за членове с рейтинг 75+);
– Приоритетна електронна отметка при заявяване на документи;
– И най-важното – усещане за признание. Една малка анимация с цифрово цвете се появява в мобилния му портфейл и финансовото му седмично бъдеще продължава да е беозблачно.

Да ви издам една малка тайна:

– Наградите са социална мотивация;
– Санкциите са необходима корекция.

А истината (поне нашата, в кабинета) е:

– Червеното е бързо, чисто и ефективно;
– Зеленото е по-разточително, но гарантира послушание за по-дълго.

В офиса има човек с най-студен поглед — Архитектът на алгоритъма, наричаме го Арбитър. Той не говори много. Казва само числа: „20% увеличение на съгласие“, „-13% на нелоялните транзакции“, „кохерентност над 0.87“. Понякога му задавам човешки въпроси — той ми отговаря с графики.

– А ако някой се опита да заобиколи системата? – питам аз.
– А, има резервни протоколи, – казва Арбитър и кликва. – „Система: откриване на аномалии. Трикове: освежаване на паметта, peer-to-peer сделки — автоматичен контрол. Започваме „Протокол С“.

И тогава всичко става театър: от едната страна — хора, които се страхуват да излязат от зелената орбита; от другата – малки групи, които бягат в сянката на старите кешове и бартери, събирайки се в тъмни ъгли, за да обменят истински пари и истински приказки. Те са като дивите животни в зоопарк, които отказват да гледат прожекцията. А тя е поучителна – филм от 1959 г. „Серенгети не бива да загине“.

Аз, Председателят, наблюдавам всичко това с лека скука, но и с удоволствие, защото знам: една добре поставена точка управлява милиони съдби. Давам заповед: „Повече зелено в зоните с нисък индекс на послушание. Повече червено за демонстративните неблагодарници“. Системата следва указанията. Картата пулсира.

И все пак, понякога, в тихите часове, докато подписвам доклади със заглавия като „Стабилност чрез контрол на паричните потоци“, се чудя дали цветните точки ме виждат. Дали Мария, замразена и човешка, чува скръбния звук на отрязания ѝ живот. Дали Иван, сега с цифровото цвете в портфейла си, усеща празнотата на признанието, което идва от екран, а не от човешко рамо.
Но тези са дребни мисли. Имам протокол да следвам. Имам зелена точка, която да наградя, и червена, която да укротя. И когато вечерта настъпи, картата светва още по-ярко — целият континент в различни нюанси, като дресировъчен полигон за граждански съдби.

Част III — Кой държи бутона?

Понякога си мисля, че аз, Председателят, контролирам точките. Но напоследък започвам да забелязвам… че и аз съм точка.

Същата карта, същият екран. Само че аз не виждам себе си там. Но някой друг — да. Докато натискам червеното за Мария и зеленото за Иван, в долния ъгъл на екрана ми проблясва символ, който никога не съм виждал: малък оранжев триъгълник. До него — моите инициали.

„Внимание: Председателят е отклонил Протокол 12c с 0.7%. Рейтинг на лоялност: 96 → 93.“

Рейтинг. Моят рейтинг.

Да, оказва се, че и аз имам такъв. Отварям досието си — красиво, структурирано:

– Ниво на прозрачност: високо
– Ниво на благонадеждност: стабилно
– Отклонения от алгоритъма: 3
– Поведенческа тревога: наблюдава се тенденция към индивидуално мислене

Аз. Индивидуално мислене. Прекрасно.

Вратата се отваря, без да съм натиснал нищо. Влиза Арбитърът – човек или алгоритъм, понякога не зная. Подава ми документ за подпис: „Актуализация на личния ви рейтинг – съгласие“.

– Ако подпиша?
– Системата приема, че осъзнавате грешката и продължавате.
– Ако не подпиша?
– Системата преценява, че не сте подходящ да ръководите.
– И?
– И ви замества.

С прецизността на сметало Арбитър добавя:

– Имайте предвид, че достъпът ви до личните средства, жилище и транспорт се регулира от новия статус.

Аз… Председателят… икономист, финансист и коскоджамити политик властелин на дигиталните съдби – съм функция от алгоритъм. Като председател на Европейската дигитална банка имам безупречен рейтинг. Моят цифров индекс – 9.98 от 10.00 – сияе като ореол над всяка видеоконференция. Говоря за прозрачност, за доверие, за новата ера на финансовата отговорност. Дори думите ми бяха алгоритмично одобрени – чисти, балансирани, без риск от дезинформация.

Но онзи ден… случайно или по ирония на съдбата, погледът ми попадна върху профил на гражданка с червена точка. Системата веднага го предупреди: „Внимание! Понижен рейтинг. Контактът може да доведе до влошаване на вашия социален индекс.“ Задържах погледа си на надписа и се усмихнах: „Глупости“, тихо казах. „Това е само една точка“. С импулсивен жест натиснах „забраненото“ копче – „посети профила“.

За моя изненада, след няколко минути дашбордът ми премигна. Рейтингът падна на 9.74. „Няма страшно“, помислих си. „Ще се възстанови“. На следващия ден рейтингът бе 9.52. След седмица – 8.89. И изведнъж, в 03:14 часа сутринта системата ме изключи от достъп до собствените ми сметки.

„Профилът ви временно е поставен под наблюдение за потенциално асоцииране с нискорейтингови субекти. Благодарим за разбирането. Вашето доверие е важно за нас.“

Сутринта медиите вече гърмяха: „Председателят загуби достъп до дигиталния си портфейл“, а на екрана ми проблясваше лаконично известие: „Вашият кредит на доверие е временно замразен. Моля, подайте заявление за рехабилитация.“

Така най-наблюдаващият стана наблюдаван. Системата, която той изгради, реши, че е неподходящ за самата себе си. Някъде в дъното на цифровия лабиринт, червената точка се усмихна – понеже знаеше, че свободата не е в рейтинга, а в избора кого да погледнеш, дори когато системата ти забранява.

А какво става с Мария и Иван? Мария от Перник – замразена. Но не и пречупена. Тя започва да се събира с други „червени“. Започват нещо старомодно – бартер. Продават домати срещу батерии. Боя за коса срещу бензин в туба. Хората започват да споделят – без транзакции, без рейтинг, без QR кодове.

Иван от Варна – зеленият примерен гражданин – внезапно вижда как майка му (72-годишна) става „жълта точка“, защото е споделила статия „неодобрена за разпространение“. Той натиска „Обжалване“. Системата отговаря: „Молбата ви ще бъде разгледана в срок до 24 месеца.“ В този момент в него нещо се пука. Сваля значката „Почтен гражданин 75+“ от профила си. Изтрива дигиталното цвете. И тогава, макар и различни — Мария „червената“ и Иван“зелената“ — се срещат на едно място, което системата още не вижда: реалността. България – същата земя, същите хора, но вече не точки, а личности.

Те се питат: „Има ли шанс да съборим системата?“

– Ние сме малко.
– Ние сме наблюдавани.
– Ние дори нямаме пари – само предмети, домати и спомени.

Но… те са хора, а не статистически единици, изгубили своята идентичност в стремежа да ги деперсонализират и дехуманизират. А системата, макар огромна, има един дефект: тя не разбира и не предвижда действия, които не са рационални, не са изгодни… а са просто човешки.

И тук идва въпросът, на който дори Председателят няма готов отговор:

– Когато хората свикнат 35 години да мълчат, знаят ли още как се говори?

Или

– Когато човек, превърнат в компресиран бит, си спомни името – не става ли по-опасен от всяка алгоритмична заплаха?

Част IV

Залата беше стерилна, тиха и толкова чиста, че ако сълза падне на пода, вероятно ще подадат сигнал към отдел „Шумово замърсяване“.

Аз, Председателят, рехабилитиран, с частично възстановен рейтинг, седях зад масата от стъкло. Без документи, без микрофон. Само един пулт с двата бутона – червен и зелен. Системата настояваше да бъдат там „за всеки случай“, дори и срещата да е протоколна.

Вратата се отвори. Мария от Перник. Без телефон, без електронна гривна, без рейтинг. Само с очи. Живи.

– Здравейте, госпожо… Мария, нали? – казах аз.
– Предполагам – отвърна тя. – Откакто изтрихте профила ми, не съм сигурна дали съм Мария или просто Citizen Terminated #40917.

Опитах се да запазя спокойствие.

– Не сте terminated, а временно изключена от дигиталната инфраструктура.
– Вие били ли сте изключван от живота, господин Председател? – попита тя меко. – Да гледате хляб, но да не можете да го купите. Да имате пари, но не и разрешение да ги използвате. Да работите, но системата да казва: „временен нулев достъп“.

Аз замълчах и се замислих за моя временен статус. Тя се приближи.

– Знаете ли кое е най-страшно? – каза тихо. – Не бедността. Не гладът. А това, че човек свиква. Свиква да няма право да пита „защо“. Да няма право да бъде човек. Само дигитален знак.

Натиснах бутона на бюрото. Нито зелен, нито червен – третият, който никога не съм използвал. Ръчно прекъсване на наблюдението. Камерите угаснаха. За пръв път от години останахме само двама човека.

– Мария – казах аз. – Вие не разбирате. Аз контролирам точките. Аз съм системата.

Тя се усмихна. И това ме изплаши повече от всичко.

– Не, господин Председател. Вие сте най-голямата точка от всички.

Настъпи тишина. И тогава на собствения ми пулт лампата до моето име светна слабо – жълта. „Поведение за наблюдение“. Мария погледна към лампичката.

– Виждате ли, господине? Дори вашето човешко съмнение вече е отчетено.

Седнах. Тя стоеше права.

– Защо тогава дойдохте? – попитах.
– Защото преди да падне една система, някой трябва да каже на онзи на върха, че пада не от сила, а от гниене.

Част V

Той не започна със знамена, викове или хаштагове. Нямаше лайкове, нямаше „Следвайте ни във Фейсбук“, защото повечето от участниците нямаха нито интернет, нито телефони, нито право на сигнал. Беше бунт на мълчание и присъствие.

Мария се върна в Перник. Там вече имаше други „червени“ – шивачки, учители, пенсионери, шофьори на камиони – хора, които системата беше изключила, защото не били „достатъчно цифрово лоялни“. Първо се събираха да си разменят картофи срещу бензин. После – идеи срещу надежда. Накрая – страх срещу достойнство. Системата не ги виждаше. Те нямаха профили. Нямаше транзакции. Нямаше данни. А ако системата няма данни – значи те не съществуват.

Но се оказа, че съществуват. Събират се в изоставени читалища, в селски дворове, в гаражи. Някой донесе стар транзисторен радиоприемник VEF 206 от 70-те години на миналия век – работеше само на батерии. Някой донесе пишеща машина „Марица“, закупена с долари от Кореком от времената, когато също нямахме право да пазаруваме от тези богоизбрани магазини. Друг донесе отнякъде, навярно закупено отдавна от Битака, огнище. Някой – изпокъсани книги. Започнаха да правят нещо напълно незаконно: да си говорят и да вярват. Без договор. Без имейл. Без QR код.

Скоро „офлайн хората“, както с насмешка ги наричаха в новините, станаха не просто групи, а общности.

– В Перник заработи бартерният пазар;
– В Пловдив – училище без таблети: децата пишат с молив;
– В Силистра – хлебар, който не приема карти, но приема „Благодаря“.
– В Родопите – болна жена, лекувана с истинска грижа, без да бъде проверен рейтингът ѝ в системата „Здраве+“.

Докато системата следеше екраните, истинският живот тръгна по черните пътища, където няма Wi-Fi.

Част VI

Всичко приключи не с експлозия. Не с революция. А с временна системна грешка. Беше обикновена сряда.

В 09:14 часа сутринта цифровата банка се опита да синхронизира всички профили в цяла Европа;
В 09:15 часа токът премигна;
В 09:16 часа 42% от устройствата не можеха да се свържат;
В 09:17 часа на екраните на милиони граждани се появи съобщение: „ГРЕШКА 500: НЕОПОЗНАТ ОБЕКТ – ЧОВЕК“.

Настъпи паника. Чуваха се викове:

– „Картата ми не работи!“
– „Не мога да си платя тока!“
– „Не мога да се кача на автобуса без цифров билет!“
– „Какво да правя?“

А в същия момент в селските читалища, в Перник, в Родопите хората си поръчваха кафе. С левове. Истински. Хартия. Метал. Реалност.

Седях пред екрана си, но този път екранът беше черен. Само една дума в средата: „ОФЛАЙН“. Погледнах към прозореца. И там, отвън, в градината на Европейската дигитална банка стоеше Мария. Не с плакат. А с хляб. До нея — Иван от Варна, без дигитално цветче, но със синя работна риза, леко изцапана с боя. Те не викаха. Просто бяха там. Аз отворих прозореца.

– Какво искате? – попитах.

Мария се усмихна – онази спокойна, непреклонна усмивка с човешка тежест.

– Да слезете. От екрана. От трона. От точките. Просто да слезете.
– И ако не сляза?
– Ще останете сам, господин Председател. Сам сред милиони несвързани сърца.

Аз погледнах към панела. Телефонът, картата, рейтингът ми – всички светеха в сиво. Неактивни.

Погледнах ръцете си. Изтръпнах: Матрицата не се срина. Просто хората излязоха от нея. Трябваше да избера – да остана владетел на една изгаснала система или да стана човек. Запечатах кабинета. Слязох по стълбите. Нямаше охрана. Никой не арестува никого. Излязох навън. Мария подаде хляба. Иван кимна. Никой не ме снима. Никой не ме „регистрира“. Само тишина. И реалност.