Нашият език

„Език свещен на моите деди…“
Иван Вазов

Дали сте се питали, уважаеми читатели, защо руснаците не могат да овладеят удовлетворително българския език? Става въпрос за руснаците живеещи от дълго време в България. Разбира се, научаването на български език е затруднително за тях, но пък си зависи и от самия човек.

Трудностите им с българския език, изглежда се дължат на две причини:

– Те не се интегрират в българското общество, образуват затворени групи (анклави) и помежду си говорят, естествено само на руски. Има и такива, които смятат, че българите трябва да знаят руски, а не обратно.

– Забелязва се обаче и друг един ефект, особено в смесени семейства. Рускоговорящите и в този случай имат големи затруднения, въпреки желанието си да научат езика. Причината най-често е голямата разлика в граматиката на двата езика.

Според граматичния строеж, българският език е по-скоро неславянски:

1. Той е аналитичен, притежава определителен и неопределителен член

За последния някои смятат, че бил в ранен етап на граматикализация), както развитите европейски езици с дълга история, докато всички автентични славянски езици са синтетични (падежни).

Затова руснаците не могат да свикнат с аналитичната форма (членовете). Просто трябва друго мислене. Изглежда при украинците случаят е по-различен (авторът на тези правдиви редове си спомня случая с една украинка през 80-те, която за две години изучи перфектно не само езика, но и жаргоните му).

Характерно е, че българските членни форми са задпоставени (суфикс). Това е може би единствен случай в европейските езици, освен при албански и румънски (има го частично и при някои скандинавски езици). Последният обаче е възникнал под силното влияние и с образец от българския (във Влахия и Молдова българският език е бил официален до 17-и век, а пък кирилицата е заместена с латиница чак през 1878 г.). За албанския е възможна същата зависимост на база многобройното българско население в южна Албания.

Поначало историческата лингвистика показва, че всички езици се развиват по схема от синтетични (с падежни форми) към аналитични (с членни форми). Така например от синтетичния латински са произлезли аналитичните френски, испански, португалски, италиански, реторомански, румънски. Този процес обаче е продължителен във времето, което показва, че по-старите езици са преминали в аналитична форма (като българския), а по-младите (като собствено славянските) са застинали в синтетична форма, под влияние на утвърдените в по-ново време езикови правила.

Освен всичко друго, аналитичните езици осигуряват по-големи възможности за изразяване на мисълта. Пример: Израз само от едно изречение. На български има три варианта:

а. Човек
б. Човека
в. Човекът

Три различни смисъла.

Превод на руски – Человек. Единствен смисъл.

Аналитизмът предизвиква своего рода революция в строежа на говоримия език. Според известен български лингвист: „Преходът от синтетизъм към аналитизъм в областта на имената [когато и да се е състоял], който преживява българският език, е една от най-забележителните негови особености. С този свой развой той се отделя рязко от останалите славянски езици.“ (Кирил Мирчев. Историческа граматика на българския език. Наука и изкуство. 1978).

Аналитичната революция предизиква и други важни промени – загуба на инфинитивната форма като глаголна категория, поява на преизказано наклонение, загуба на причастия и т.н. (пак там).

Как и кога се налага аналитичността в българския език, си остава пълна загадка, защото няма писмени паметници, които да показват развитието на живия народен говор. За това развитие трудно може да се съди от писмените паметници на официалния (със своего рода свещен статус) кирилометодиевски език, който с течение на времето се превръща в мъртъв език, почти пълен аналог на мъртвия латински, господстващ в западноевропейската литература и наука докъм 17-и век.

Една от официалните тези на българската лингвистика (силно повлияна от панславизма и от съветската лингвистична школа) е, че преходът към аналитизъм бил станало спонтанно и и едновременно сред всички местни диалектни области, през 18-и век, при това в резултат от влияние на съседни балкански езици (трако-илирийска теория, румънска теория и други). Това обяснение отдавна търпи критики и е отхвърлено. Всъщност, точно по това време става напълно известно наличието на аналитизъм в народните говори. Това е времето, когато книжовниците (вече не само духовни лица) се опитват да пишат и на живия народен език, и започват да изоставят мъртвия кирилиометодиевски език (известен и като старобългарски). Вече не е било признак на недостатъчна образованост да се пише на живия народен говор.

Тогава, като че ли изведнъж, се оказва, че народният говор бил аналитичен, за разлика от господстващия дотогава мъртъв кирилометодиенски език, който е напълно синтетичен. Подобна съдба постига и други подобни теории, които се опитват да обяснят появата на аналитизъм в българския език: теорията за фонетичните изравнения; теорията за загубването на склоненията и т.н. (пак там).

Всички тези теории, които поставят българският език в групата на славянските езици, не могат да обяснят по никакъв начин защо сред автентичните славянски езици няма и помен за наченки на аналитизъм.

По всичко личи, че аналитичните форми в българските народни говори са твърде стари в исторически аспект. За това свидетелстват и някои названия от топонимията, фиксирани в стари исторически извори. Например местността, наречена „Връхот“ (т.е. „върхът“, по въпроса виж Петър Добрев) свидетелства за стара членна форма. Така например Добрев предлага теорията, че предпоставка за навлизане на аналитизма в говора на новосформиращата се на дуална основа народност, е древнобългарският език (той има особена руническа писменост), който бил аналитичен по строеж.

Че появата на аналитизма в българския език е твърде старо явление, е и мнението на редица изследователи (виж И. Кръпова, Цветана Димитрова. Българският език в европейския езиков ареал. 2024. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 47

В различните диалектни области на българското езиково пространство употребата на членове е застъпена в различна степен, като най-слаба е в трънските и торлашки диалекти, а най-развита в някои родопски говори, където например вместо членът -та, за ж. род, ед. ч. се използват три различни форми – женаса, женана, женава, в зависимост от разстоянието до обекта (близко, средно или голямо). Това показва едно бавно разпространение на аналитизма в народните диалектни говори, което в никакъв случай не е станало едновременно.

Наличието на определителен и неопределителен член е рядко срещано явление в световните езици. Така например според проучване на М. Драйър (Dryer 1989, цит. по Heine, Kuteva 2006: 98) от около 400 езика, говорени в света, едва 8% имат и определителен, и неопределителен член. В Европа такива езици са 39%.

2. Българският език има твърде много глаголни времена

Девет на брой, от които миналите са четири (подобно на английския и други европейски езици). В руския (и в другите славянски езици) има САМО три глаголни времена – минало, бъдеще и сегашно. Това създава проблеми при преводи на и от двата езика, и внася неопределеност извън контекста.

В гръцкия език (най-старият фиксиран индоевропейски език) има осем времена (едно сегашно, четири минали и три бъдещи).

В българския език, както отбелязахме, миналите времена са четири:

свършено, несвършено, неопределено и предварително (руснаците не могат да ги научат с години в зряла възраст, говорят винаги в минало свършено време; така например, авторът си спомня случая с една много интелигентна рускиня, която работеше в БАН и пишеше доста свободно на български, като бъркаше рядко членуването, произношението на ер голям, но се затрудняваше с миналите и бъдещите времена).

Примери: Аз видях; Аз виждах; Аз съм виждал; Аз бях видял.

Съответно бъдещите времена са също четири: (просто) бъдеще, бъдеще предварително, бъдеще в миналото, бъдеще предварително в миналото (твърди се, че последното глаголно време е уникално сред индоевропейските езици).

Примери: Аз ще видя; Аз ще съм видял; Аз щях да видя; Аз щях да съм видял.

3. Българският език нашироко използва специфичния спомагателен глагол „съм“, нехарактерен за руския

Нещо също трудно за руснаците.

Интересното е, че този спомагателен глагол буквално е зает в румънския: „Тата е болнав“ („Татко е болен“), също в известната телеграма на румънския крал Карол I до Военното министерство, при падането на Плевен (написана на „влашка“ кирилица): „Плевна се пад… Сулеман се предат“.

4. Българският език е запазил звука „ъ“ (ер голям)

Който може би не е от славянски произход и неговото произнасяне също е проблем за руснаците например.

5. Българският език има някои специфични инструменти, липсващи в други развити езици

Например възможност за създаване на глаголни форми от прилагателни.

Например: „Небето синее“, „Нещо се чернее/белее“, „Иван се големее“ (невъзможно е такава форма да се създаде например в английския език – виж Георги Марков).

Изобщо една от причините българският език да бъде въведен в групата на славянските езици е големият славянски словесен фонд, възникнал по исторически причини, включително и при подменянето през 19-и и 20-и век на огромния брой турски думи, най-вече с руски (въпреки че има и безспорно славянско влияние, вследствие дуалистичния генезис на българската народност).

Забележително е също, че в езика ни се срещат изключително голям брой думи, най-вероятно от ирански произход, които често образуват двойки със славянски такива. Примери: вървя-ходя, рипам-скачам, лош-зъл, харен-добър, хубав-красив, обич-любов, булка-невеста, тичам-бягам, викам-крещя, чувам-слушам, шарка-цвят, хвърча-летя, слизам-спускам (се) и т.н., да не говорим за специфични домашни думи, най-често нямащи славянски паралели: къща, око, корем, пръст, крак, уста, шия, клепач, чело, коса, както и изключително голямото разнообразие от роднинските степени (баща, майка, чичо, вуйчо, вуйна, братовчед, девер, сват), повечето непознати в славянските езици и т.н. (по въпроса виж Петър Добрев).

В иранското влияние няма нищо чудно. Старата теория за тюркския произход на древните българи (създадена още от Марин Дринов и Константин Иречек) вече окончателно е разбита с последните постижения на палеолингвистиката (виж Тодор Чобанов. Произходът на прабългарите. Българска история. 2023, а също Йордан Йорданов. Антропология на древните българи. Масовият гроб при Девня. Тангра ТанНакРа. 2008).

По всичко личи, че древните българи са клон от голямото сарматско-иранско семейство на индоевропейските народи, а езикът им е клон от иранските езици с известно тюркско влияние.

Има един друг интересен факт, във връзка с руските заемки в българския език (т. нар. „русизми“) – голям брой от тези русизми се явяват „обратни българизми“, т.е. заемки в народния руски говор от кирилометодиевския език – т. нар. „българизми“ преминават обратно в българския език, под формата уж на русизми.

Причината е, че през 10-и и 14-и век, руските княжества са били подложени на огромна културна инвазия откъм България, включваща книжовници, монаси, богослужебна и светска литература (наречена в руската историография лицемерно „първо“ и „второ южнославянско влияние“). Книжнината е писана на новия за руснаците кирилометодиевски език, официален за българската държавна канцелария и общоприет литературен език, ползващ се със своего рода свещен статус в България и в околните страни, където се разпространява (Сърбия, Хърватия, Босна, Влашко и Молдова, части от Унгария, Полша и Балтика). Това културно „нашествие“ в руските княжества включва не само писмеността, но и на първо място езика. Руският народен език се измества от кирилометодиевския, който в скоро време става официален и в канцелариите на руските князе. Нещо повече, след два-три века този език окончателно се налага като литературен език на образованите слоеве на обществото, какъвто е и досега.

Простонародният руски говор със своите диалекти е изтикан в периферията. Пример за оригинален народен говор, записан в руски летопис от 1238 г., макар и с явни следи от кирилометодиевско влияние (Х. П. Храпачевский. Армия монголов периода завоевани Древней Руси. Москва. 2011. Квадрига):

Яко ум крепкодушный имеють людье в граде, словесы лестьными невозможно бе град прияти. Козляне же свет сътворише – не вдатися Батыю, рекше, яко аще князь наш млад есть, но положим живот свои на нь и зде славу сего света приимше… Тотаром же бьющимся о град, прияти хотящим град, разбившим граду стену. И возиидоша на вал Тотаре, Козляне же ножи резахуся с ними… Батый же взя город, изби вси и не пощаде от отрочат до сосущих млеко, о князи Васильи неведомо есть, и инии глаголяху, яко во крови утонул есть, понеже убо млад бяше есть.

Сравнете със съвременния руски литературен език.

Според съветския езиковед, академик Шахматов, етимологичният произход на около 40% от речниковия фонд на съвременния руски език е от кирилометодиевския език (наричан в Русия „староцърковнославянски“), това са българизмите в руския език.

С други думи, имаме основания да се гордеем с уникалния си и древен език, само че за това не се говореше много в последните 70 години. Учениците и сега не знаят що е аналитичен и що е синтетичен език, а още по-малко знаят, че българският има един от най-големите набори от глаголни времена сред индоевропейските езици (а и самото понятие „индоевропейско езиково семейство“ май не се обяснява), и че имаме глаголно време, което е уникално.

Такова е нивото на преподаване на български език в началното и средно училище. Съвсем закономерно.

След разгрома на СУ през 1947 г., сред най-пострадалите дисциплини, освен История и Философия (където господстваше дълги години разгромителят на университета Тодор Павлов), беше и Езикознанието. И досега тази наука не се е освободила напълно от мъртвата хватка на марксизма и панславизма. А оттам се задава програмата в училищата – през МОН, където ситуацията е идентична.

Българският език изглежда е претърпял дълго историческо развитие и е твърде древен, за което свидетелства неговото развитие. Ние не знаем нищо за неговото синтетично минало, но е видно, че към момента това е езикова система с много големи възможности. За съжаление, работата върху книжовния ни език започва твърде късно – някъде в края 18-и началото на 19-и век, докато при другите европейски народи – още в края на 15-и век.

Защото потенциалът на една езикова система (т.е. обогатяването ѝ чрез създаване на нови думи, понятия и изразни средства и същевременно рационализация и опростяване на връзките) се определя от броя на деятелите/авторите, които сумарно са работели върху нея, а не само от нейните качества. Така например, английският език няма качествено предимство пред българския, но върху него работят милиони деятели от векове. Казват, че всеки ден в този език се появява поне по една нова дума или понятие!

Китайският официален език (мандарин) например, няма нищо общо с индоевропейските езици. На европееца този език му изглежда твърде примитивен, със сложна и също така примитивна писменост. Във фонетичната му база има само 300 срички (в английския се смята, че са около 15 000, а за българския, нашите езиковеди не дават достъпни данни, или поне не се изучават в училище) и понеже голям брой от думите са едносрични, това обуславя огромен брой омоними в езика. Затова китайските (сино-тибетски) езици са тонални, за да се разделят омонимите (класически пример е сричката/думата „ма“, която има пет съвършено различни значения, диференцирани тонално). По тази причина говорещите тези езици (включително японски), изглеждат на европейците като хора, които се карат или надвикват, поради непрекъснатата тонална промяна, за изясняване на контекста в хода на разговора. Съществува и навикът, разговарящите китайци да чертаят с ръка във въздуха въображаеми йероглифи, за да разделят така омонимите.

В китайските езици липват глаголни времена, спрежения, наклонения, род, число и т.н., което е поразително за европееца. От друга страна китайската традиционна (йероглифна) писменост е изключително сложна и трудна за заучаване. Изисква години труд, за да се овладее в пълнота. Независимо от това обаче за 2500 години на този език от хиляди и хиляди автори е създадена огромна литература, предаваща всички нюанси на човешката мисъл.

Това само потвърждава тезата, че за усъвършенстване потенциала на една езикова система е важен преди всичко броят на деятелите (авторите), които са работили върху нея, обогатявайки и усъвършенствайки я, докато структурното съвършенството на тази система е от второстепенно значение (фигуративно казано, по-важно е майсторството, отколкото инструмента).

От голямо значение също са правилата, по които функционира езиковата система – дали те пречат или спомагат за развитието.

Някои смятат, че в българския случай със сигурност има още какво да се желае за отпускане на правилата, пречещи за развитието на живия език. Например забавената граматикализация в книжовния език на неопределителния член и на т. нар. „имам-конструкции“ (виж И. Кръпова, Цветана Димитрова. Българският език в европейския езиков ареал. 2024. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“).

Друг тежък проблем при нас е, че изучаването основите на граматиката на езика е съсредоточено в първите училищни класове, където в главите на малки деца се набиват сложни граматични категории (лингвистиката е една от най-сложните науки изобщо). Така излиза, че единственият начин да се овладее учебния материал е, като се заучава папагалски наизуст. Това е първа крачка към създаването на функционално неграмотни ученици. Втората крачка, свързана вече с изучаването на българска литература, е задължителното обучаване по т. нар. „разбори/анализи“ на литературни произведения. Една схоластика, която не приучава учениците да размишляват върху прочетеното, а отново набива в главите им шаблони, които да заучават и да ги възпроизвеждат на изпити. И трето – не се полагат някакви особени усилия да се научат възпитаниците да пишат грамотно – от обикновено заявление до някакво елементарно литературно произведение (емоция, описание на факт/събитие, статия, разказ), за да овладеят основите на занаята „писане“.

Има впечатление, че върху българския език се работи малко, дори в технически аспект.

На автора не е известно в българския език да е сътворена панграма – кратко смислено изречение, което да съдържа всички букви от азбуката, незаменим иструмент за тестване на технически системи за писане, при създаване на шрифтове и безброй други приложения. В английския език това изречение е известно на всеки ученик: The quick brown fox jumps over the lazy dog (Бързата кафява лисица прескача ленивото куче). Забележете, че в това лесно запомнящо се изречение, се съдържат всички 26 букви от английската азбука, като само три се повтарят (t, h, o), а една се потретя (e). Кога ли ще дочакаме някой домашен гений да измисли аналогична фраза за 30-те букви в българския език? Дали не е време да се организира всенароден конкурс по този проблем, щом институциите нехаят?

Друг важен практически проблем за езика е утвърждаване на национална система за фонетично предаване на буквите при телефон́ия, с цел яснота на приема. Обикновено се използват лесно разбираеми и разпознаваеми думи, предаването на които може успешно да преодолее шумовете при разговор. Тя е международно призната за английския език като International Radiotelephony Spelling Alphabet. Фонетичното произношение на 26-те букви е: Alfa, Bravo, Charlie, Delta… Yankee, Zulu. На български неофициално се използва система с имена на градове, но като цяло е неудачна.

Кога ли също ще дочакаме институциите, които управляват (!) българския език, да се досетят, че утвърждаване на такава система е крайно наложително? Дали и тук да не се организира всенароден конкурс?

Трябва да сме щастливи и да се гордеем с езика си – уникално явление в лигвистиката, с каквото малко езици могат да се похвалят.

А пък и не сме толково малки. От няколкото хиляди езици в света българският е сред 50-те най-големи. Затова е записан на златната плоча, с която лети към звездите, на борда на Вояджър 1.

Трябва само повече работа по езика, свещения език на нашите деди.