Длъжници ли сме на Русия? (фотогалерия)

Десетилетия наред, марксистката историческа наука, народното писателство и прогресивният печат облъчваха българския народ със заклинанието, че, видите ли, Русия самоволно и независимо решила да освободи България, като го постигнала с цената на 200 000 (!) жертви. Допреди десетина години, на входа на храма „Александър Невски“ се мъдреше паметна плоча с подобно съдържание – твърдеше се, че „за свободата на България са загинали 200 000 руски воини“.

Подразбира се от това, че цялата България е станала изведнъж и окончателно, национално свободна (т.е. независима и целокупна) (1) и завинаги трябва да е благодарна на Русия, поради огромния брой жертви. Очевидният извод от тази теза е, че трябвало винаги да се подчиняваме на Русия, защото тя знае най-добре, какви са българските интереси…

Главният въпрос

Обаче ако приемем, че Русия е освободила веднъж завинаги цяла България (т.е. целокупния народ върху цялата му национална територия), остава да виси със страшна сила, един въпрос:

Тогава кого освобождаваха повече от 200 000 убити български войници, офицери и опълченци през Забравената епопея на ПЕТТЕ войни, свързани с идеята за Национално освобождение и обединение (1885 -1945 г.)?
За какво загинаха тези герои и ЗАЩО подвигът им е съзнателно забравен, а паметниците на повечето от тях 45 години са систематично унищожавани, поругавани, забравени или потънали в немара, чак досега (не само зад граница, но и в страната)?

Огромни са жертвите от тези войни: още два пъти по толкова ранени, инвалидизирани и безследно изчезнали. Десетки хиляди убити и загинали дава и българското цивилно население в Тракия и Македония, подложено на етнически геноцид от сръбски, гръцки и турски редовни и нередовни военни формирования. Това мирно население е систематично унищожавано и прогонвано (както свидетелстват международните анкети). Стотици хиляди бежанци, изгубили роден дом и семейства, само с дрехите на гърба си, търсят спасение и защита в старите граници на България.

Твърди се, че понастоящем около 25-30% от българите са потомци на бежанци.

Не освобождение, а национални бедствия, икономически катастрофи, разпокъсване, унищожение и стотици хиляди убити и бежанци, донесе Източната политика на Русия в България, ето как.

Русия и Тимошката област

През 1833 г. Русия откъсва от Османската империя Тимошка област, населена с българи, за да я предаде на новосъздаденото (1830 г.) Сръбско васално княжество.

Пак тя предоставя на Сърбия Нишки и Пиротски санджаци в 1878 г., а Северна Добруджа, също тогава, на Румъния, чрез клаузите на Санстефанския прелиминарен договор. Новите граници на Сърбия и Румъния са утвърдени от Берлинския конгрес.

Русия и Българската църковна борба

Русия се противопоставя най-последователно против движението за самостоятелна българска църква. Движението започва още през далечните 1824-1829 г. във Враца и Скопие. То се стреми към църковна независимост от Вселенската патриаршия, тогава проводник на гръцко (фанариотско) влияние в България. Целта е самостоятелна Българска православна църква, в която да се служи на български език. Борбата продължава близо 50 години с променлив успех.

По това време, непосредствено след Кримската война от 1856 г., Османската империя, под натиска на западните Велики сили, е принудена да започне коренни реформи. Те са ознаменувани със знаменития „Хатихумаюн“, където империята се задължава да уважава равноправието на всички поданици и техните религиозни свободи. За първи път, след Завоеванието, официално е разрешено да се строят християнски храмове. Започва масово строителство по цялото българско землище, което дава дава нов тласък в борбата за църковна независимост.

Това обаче силно бърка плановете на Русия, която макар и победена във войната, не се отказва от плановете за заграбване на част от наследството на „болния човек край Босфора“ (Османската империя) и най-вече Константинопол и Проливите. За целта обаче, трябва да може да манипулира православните християни в Османската империя. Което е възможно само и единствено, когато те са под юрисдикцията на единно църковно управление (в случая, на Константинополската патриаршия), което да бъде проводник на руската воля. Затова Русия систематично преследва дейците на движението за българска църковна независимост с всички сили и средства, включително, чрез натиск върху османското правителство и Патриаршията. Същевременно се стреми да го разцепи, като подпомага т.нар. „патриаршисти“, привърженици на умерена църковна автономия в рамките на Константинополската патриаршия.

Българските духовници са преследвани и заточавани от Патриаршията, някои умират в заточение. Русия издейства от Патриаршията трима български владици – Илиарион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски – да бъдат низвергнати и изпратени на църковно заточение през 1860 г. Архиепископ Йосиф Соколски, глава на новосъздадената униатска църква (тя е създадена през 1861 г., с усилията, преди всичко на Драган Цанков, там се служи по източноправославен обред, но духовен глава е папата), е отвлечен от руски агенти в Русия и умира там в заточение.

Тези мерки обаче не успяват. Борбата продължава и става всенародна.

Накрая, през 1870 г., на 28 февруари, с ферман на султан Абдул Азиз е създадена първата, след близо 500 години, официално призната българска институция – автономна Българска екзархия. Резултат, както от епичната борба на целия български народ, така и на благоприятна обстановка. Включително, с упадъка тогава на руското влияние в Османската империя и с паниката сред управляващите кръгове, вследствие събитията около голямата българска чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г.

Русия реагира, като съдейства пред Патриаршията за издигане на Схизмата през 1872, пак посланика си в Цариград, граф Игнатиев. Схизмата нанася голям удар върху международния авторитет на Българската православна църква и я изолира от православния свят. Ролята на Русия в църковните борби, е тема избягвана от историците в годините на комунизма, а в общи линии и досега. (Виж №1 в Обща библиография и в Галерия)

Русия и българската освободителна борба

Руската империя се бори с всички средства срещу българското националноосвободително движение. Внедрява агенти в структурите на революционните комитети, дори на най-високо ниво. Съумява да вербува, като свои шпиони, редица революционни дейци, а също и видни български първенци. А пък особено неподатливите, успява да отстрани или елиминира, по един или друг начин. (Виж №№2, 3 и 5 в Обща библиография)

Освободителното движение в България е несъвместимо с целите на Руската империя на Балканите. Русия се стреми най-вече към осъществяване на вековната си мечта – овладяване на Константинопол и Проливите. Това ще позволи излаз към топлите морета и сигурен контрол над морския път, по който преминава повече от 70-80% от търговския оборот на Империята. За осъществяване на това грандиозно начинание, на Русия е необходима и съседна територия с доброжелателно християнско население, зависимо и предано на Русия, която ще го избави от османското владичество. Какъвто план се готви за българската народностна общност. Едно национално освобождение, със собствени сили или с друга, чужда помощ, не е приемлив вариант за Русия. Затова се действа внимателно и твърдо, чрез явните и тайни агенти и служители на Азиатския департамент към Руското външно министерство.

Така, с усилията пак на руския посланик в Османската империя, граф Николай Игнатиев, чрез неговите зависими лица в Извънредната комисия в София, Васил Левски е качен на бесилото. За успеха на това свое начинание, той докладва на канцлера, княз Горчаков, с писмо от 25 януари (стар стил). (Виж №4 в Обща библиография и в Галерия)

По една горчива ирония на съдбата, улицата наречена от благодарната Софийска община, на името на граф Игнатиев, се пресича с булеварда, наименован на националния ни герой Васил Левски, загинал най-вече, поради интригите на графа.

Ясно е, че докато улицата носи това име, дотогава ние, българите, ще носим тегобата на националния позор…

Още близо три десетилетия, Азиатският департамент ще води явна и тайна подривна дейност срещу България, чрез натиск, инсинуации, опити за преврати, атентати и убийства… (Виж №7 в Обща библиография)

Русия и Цариградска България

Пак Русия, по всичко личи, предизвиква и провала на Цариградската конференция на посланиците (23 декември 1876 г. – 20 януари 1877 г.) (2) и така попречва да се създадат, съгласно проекта на посланиците, двете български автономни области, обхващащи по-голямата част от Българското национално пространство. Това пространство е юридически регламентирано със Султанския ферман от 28 февруари 1870 г., за създаването на Българската екзархия, утвърден въпреки съпротивата на Русия. Това е уникален документ, очертаващ официално границите на Българското национално землище по това време. Документ, с какъвто изглежда, не разполага никой друг европейски народ. (Виж в Галерия)

Мнозина смятат, че Русия проваля подмолно Конференцията, отново чрез посланика си граф Игнатиев. Защото само тя има интерес от това (а на първо време и Османската империя). На всяка цена ѝ трябва победоносна война, след Кримското поражение, за да се легитимира отново като равноправна Сила сред останалите Велики сили, а същевременно да използва удобния момент, за да се примъкне към Проливите. (Виж в Галерия)

От друга страна, „Цариградска България“ не би била изгодна за Русия, защото няма никаква сигурност, че ще може да бъде приобщена към руското политическо пространство.

Затова, още на 8 юли 1876 г, руският император Александър II и министърът на външните работи княз Александър Горчаков, се срещат с австро-унгарския император Франц Йосиф и министъра на външните работи граф Андраши. Срещата се провежда в замъка „Райхщат“, откъдето произлиза и наименованието на постигнатото между тях, секретно Райхщатско споразумение . Там черно на бяло е написано, че няма да се създава „голяма славянска държава“ на полуострова.

А на 15 януари 1877 г., 5 дни преди пропадането на Цариградската конференция (20 януари 1877 г.!), в Будапеща се подписва тайна конвенция между Русия и Австро-Унгария. Будапещенската конвенция е резултат от преговорите между руския посланик Новиков и министъра на външните работи Андраши. Тя доразвива основните положения на Райхщатското споразумение и фиксира ангажиментите на страните. За тези споразумения е било известно на редица руски високопоставени лица, от които изтича информация към български представители, още по време на войната, но това не довежда до някаква забележима реакция, на фона на всенародната еуфория…

Три дни по-късно (!), на 18 януари 1877 г., представителят на Османската империя в Конференцията заявява, че отхвърля договорения проект за двете български автономни области. Излиза, че руският император е бил наясно за предстоящия, след 3 дни, отказ на османското правителство (!). Това затвърждава съмненията, че Русия го е предизвикала.

Планът е осъществен отново от граф Игнатиев, който, по всичко личи, успява да убеди султана, империята да се откаже от договореностите, като обещава запазване на значителни територии в европейската ѝ част: нещо което се случва на Берлинския договор, предложен и подкрепен от Русия и Австро-Унгария. (Виж в Галерия)

Руската дипломация постига целта си. Лондонският протокол от 31 март 1877 г., подписан от Великите сили, фактически ѝ дава картбланш да води война с Османската империя, ако последната отхвърли исканията на Силите, съдържащи се в Протокола и свързани с реформи в интерес на християнското население в Империята.

Русия и Санстефанска България

По-късно, Русия успява да хвърли прах в очите на наивните българи, с фантастичния проект „Санстефанска България“ (3). И досега, повечето от нас не знаят, че в Сан Стефано е подписан само Прелиминарен (т.е. предварителен) договор. Защото, без съгласието на всички Велики сили, тогава е било невъзможно да се променят границите в Европа, така е било още от времето на Виенския конгрес (затова и на Цариградската конференция присъстват оторизирани представители на всички Сили). (Виж в Галерия)

Този прелиминарен договор изостря много отношенията между Русия и другите Сили, които я подозират, че иска да се отметне от предишните договори (Райхщатското споразумение 1876 г. и Будапещенската конвенция 1877 г.) и чрез начертаните от нея граници на една зависима държава, да се примъкне на стотина километра от Цариград (т.нар. Люлебургаска дъга).

Противоречията са отстранени с Берлинския конгрес на Великите сили, който окончателно установява границите, в съответствие с предишните споразумения.

Междувременно, по всички български земи, които остават извън границите на новата българска държава, започва протестна подписка (организатори са бъдещият митрополит Методий Кусев, Кузман Шапкарев и други). Събраните подписи са предадени на руски дипломати, след което повече не виждат бял свят. А по настояване на Русия, на Виенския конгрес, където присъстват делегации от 11-те заинтересовани страни, не е допусната само българската делегация. (Виж в Галерия)

Русия и превратът в България 1881 г.

По-късно, Русия, чрез официалните си представители и своите оръдия в България, предизвиква преврата в Княжеството през 1881 г., който суспендира Конституцията и докарва руски генерали за министри. Един опит за превръщане на България в зависима територия, „Задунайская губерния“, според съвременници. (Виж №9 в Обща библиография)

Русия и Съединението

Русия се бори яростно и срещу признаване на Съединението от страна на Великите сили. Единствено Великобритания ни защитава тогава и спасява делото. Същевременно Русия предизвиква криза в младата българска армия, като отзовава всичките си офицери, служещи дотогава там, воглаве с военния министър, руският генерал-майор, княз Михаил Кантакузин. Намерението е, по този начин да се лиши българската армия от професионално ръководство и да бъде доведена до команден хаос.

Същевременно, княз Александър I е лишен от званието генерал от руската армия. Русия вече осъзнава, че съединена България се превръща в сериозно препятствие, вместо замисляното предмостие за завземане на Цариград и Проливите, По всичко личи, че Русия е тази, която насъсква Сърбия да обяви война на България на 14 ноември 1885 г., като повлиява на Австро-Унгария да подкрепя сръбската агресия (тогава все още е в сила т.нар. „съюз на тримата императори“, между Руската, Германската и Австро-Унгарската империи). (Виж №№6, 8 и 10 в Обща библиография и в Галерия)

След Съединението, в течение на години, руската дипломация и агентура, продължават да организират заговори, бунтове, преврат, опити за преврати и атентати в България…

Русия и междусъюзническата война 1913 г.

Руската империя е тази, която организира фронта срещу България през 1913 г., чрез сателита си Сърбия и подбуждайки Румъния към извънмерни претенции. Руската дипломация манипулира русофилските правителства на Гешов и Данев, за приемане на арбитраж от страна на Русия в споровете между България и Сърбия.

Фактически, в края на краищата, Русия оказва пълна подкрепа на Сърбия. В навечерието на войната, руският посланик в Белград и министър-председателят на Сърбия стигат до съгласие, че трябва „да се строши гръбнака“ на България.

Тази политика има предистория. Когато стремителните български победи в Източна Тракия през 1912 г. вече ясно показват неминуемия разгром на Турция, в Азиатския департамент в Петербург изпадат в силно притеснение. Вече им се привижда, как българските войски маршируват по улиците на Константинопол. Което може да означава само едно – край на вековните стремежи на Русия към жизнено важните Проливи, вратата към топлите морета. Защото руските дипломати не се и съмняват, че една могъща България, стъпила в Константинопол, напълно ще се еманципира от Освободителката Русия, а защо и да не се изправи срещу нея (вследствие интригите на коварния Албион, например).

Решението е предопределено, България е вече опасен играч, който трябва да бъде отстранен от геополитическата сцена.

Веднага се пристъпва към действия. Активизира се агентурната мрежа на Азиатския департамент в българската армия. Има солидни съмнения, че важна роля е възложена на командира на Трета армия, ген. Радко Димитриев, повече от две десетилетия действащ платен руски агент и бъдещ национален предател от най-крупен калибър. Той ръководи решаващата за войната, а както се оказва по-късно и за бъдещето на България, Чаталджанска операция. Операцията гръмко се проваля, въпреки, че и досега битуват сведения за поне два успешни пробиви на укрепената линия, които необяснимо не са развити от командването (тези събития така и остават недоизяснени). (Виж №16 в Обща библиография)

Така или иначе, България губи най-големия си шанс във войната, което се оказва фатално за бъдещето на страната. (Виж №11 в Обща библиография)

Когато се сключва мирът в Лондон на 30 май 1913 г., Русия не прекратява действията срещу България, защото българо-турската граница, съгласно мирния договор, все още е заплашително близко до Константинопол. Градът, който Русия смята за своя сигурна плячка от двеста години насам. Руската дипломация започва трескава дейност. Азиатският департамент насъсква все по-настойчиво Румъния да издига неизпълними, според българите, искания за „компенсации“.

Същевременно се обещава на Сърбия всякаква подкрепа за претенции извън вече договореното с България Споразумение (забележете, постигнато навремето със съдействието и гаранциите на самата Русия). Черна гора пък върви винаги със Сърбия. А що се отнася до Турция, която вече е сключила мир с балканските държави, като победена и унизена страна, то тя жадува за реванш. Гърция пък води собствена двулична политика, но събитията неумолимо я тласкат към съюз със Сърбия, под благосклонния поглед на Русия (тенденция, подпомогната и от изключително бездарната българска дипломация и незрялата политическа класа). Още повече, че съюзът срещу България отдалечава алчните стремежи на Гърция към Константинопол.

Да не забравяме, че Иван Евстатиев Гешов („архитектът“ на Балканския съюз, под егидата на Русия) не сключва с Гърция споразумение за разпределение на завоюваните територии (както със Сърбия). В това няма нищо странно. Гешов, като предан русофил, се бои, че едно такова споразумение може да се тълкува като загатване относно съдбата на Констнантинопол, а следователно и на Проливите. Нещо, което би раздразнило Русия във висша степен, предвид утвърдената от векове идея, че градът и Проливите са законна плячка на „Третият Рим“… Липсата на такава клауза в споразумението с Гърция изиграва фатална роля за България и я обрича на разгром от обединените сръбско-гръцко-румънско-черногорски сили, към които се присъединява и Турция. (Виж №12 в Обща библиография)

Наивните български политици-русофили, в лицето на правителствата на Гешов и Данев са втренчени, като хипнотизирани, в Русия. Те вярват , че тя няма да позволи на Турция да си възвърне Тракия, както и на Румъния, да ни удари в гръб и че ще съдейства за мирно урегулиране на споровете със Сърбия (на базата на прословутия арбитраж).

Уви, горчиво са излъгани!

Русия фактически не си помръдва пръста, за да възпре новата коалиция (а това е напълно в нейните възможности). Напротив, действа тайно за разгрома на България. Страната се оказва без съюзник, срещу обединените сили на Сърбия, Черна гора, Гърция, Румъния и впоследствие – Турция.

Разгромът е неизбежен, защото освен всичко друго, българската дипломация не си е осигурила поддръжка от никоя друга Велика сила, освен голословните уверения на Русия и вербална полуподкрепа от страна на Астро-Унгария. Българските управляващи русофили до последния момент сляпо разчитат само на Русия. Между другото, те постигат невъзможното: осигуряват си врагове отвсякъде и съюзници отникъде. Руското императорско правителство обаче работи подмолно срещу България.

Тези съдбоносни събития са твърде слабо осветлени от българските историци, и най-вече ролята на Русия, като голям принос тук имат чуждите българисти. Показателна е сполучливата забележка на видния българист Ричард Хол, по повод на тези злощастни събития: „Само за една седмица, България от хегемон на Балканите, се превърна в парий“. (Виж №11 в Обща библиография, а също №№13,14 и 15 в Галерия).

Продължение

Вследствие тези събития и последвалия разгром, България вече неминуемо е предопределена като съюзник на Централните сили, в бъдещата Голяма война, със съответните последици. Там ще се сблъска с Русия, вече като с официален враг. (Виж №17 в Обща библиография и в Галерия)

В 1917 г. Руската империя пропада. От останките ѝ се ражда друга зловредна империя – комунистическият СССР. Той също ще причини неизброими вреди на България, ще я „освободи“ за втори път и ще я превърне в безгласен сателит, където ще инсталира на власт най-преданите си слуги, българските комунисти (по-късно известни като АБпФК).

Те ще изтребят голяма част от българската интелигенция и ще закарат страната 45 години назад и встрани от европейската цивилизация.

Ще минат години и СССР също ще загине, ще се провали и ще изгние. Децата и Внуците на АБпФК обаче не само ще оцелеят, но и ще запазят икономическата власт на бащите и дедите си в България. Ще я запазят, ще я укрепват и ще посегнат и към политическата власт.

А трупът на СССР, подобно на зомби, ще възкръсне, под маската на Втора Руска империя, с щедрата помощ на Европа. Внуците ще припознаят в нея своя защитница и майка-хранителка, ще я обичат и ще ѝ се подчиняват…

Сега същата тази Русия води кръвопролитна война срещу Европейската цивилизация, срещу нашата цивилизация. Затова с пълна увереност можем да заявим:

Руската политика е проклятието на България!

Русия длъжник ли е на България?

Дали не трябва да си зададем реципрочния въпрос: Русия длъжник ли е на България?

Защото през периода 10-15-и век, Руските княжества са подложени на огромна културна инвазия, откъм България, включваща книжовници, монаси, богослужебна и светска литература (наречена в руската историография лицемерно „първо“ и „второ южнославянско влияние“). Книжнината е писана на новия за руснаците кирилометодиевски език (известен още като старобългарски) (4), официален за българската държавна канцелария и общоприет литературен език, ползващ се със своего рода свещен статус в България и в околните страни, където се разпространява (Сърбия, Хърватия, Босна, Влашко и Молдова, части от Унгария, днешна Словакия и балтийските страни).

Това културно „нашествие“ в Руските княжества включва не само писмеността, но и на първо място езика. Така руският народен език се измества от кирилометодиевския, който в скоро време става официален и в канцелариите на руските князе. Нещо повече, след два-три века, този език окончателно се налага като литературен език на образованите слоеве на обществото, какъвто е и досега. Простонародният руски говор със своите диалекти е изтикан в периферията и до голяма степен – забравен.

Според съветския езиковед академик Шахматов, етимологичният произход на около 40% от речниковия фонд на съвременния руски език има произход от кирилометодиевския език (наричан в Русия „староцърковнославянски“), това са т.нар. „българизми“ в руския език.

Така например, в руския език има характерни двойки думи, едната от които е българизъм, а втората – собствено руска: „град – город“, „врата – ворота“… Има куриозни факти в това отношение. Както е известно, през последните 200 години, в модерния български език нахлуват огромен брой руски думи (в повечето случаи заместители на турски такива, или понятия, свързани с новия културен прогрес), така т.нар. „русизми“ (виж произведенията на възрожденските книжовници), немалка част от които остават трайно в езика ни. За щастие обаче, не по-малко от 30% от тях са т.нар. „обратни българизми“, т.е. българизми в руския език, които впоследствие преминават в българския, уж като русизми…

Отговорът

И така, длъжници ли сме на Русия? Или може би тя ни е длъжна?

Отговорът е прост.
И е известен още от зората на писаната история.
Между отделните държавни образувания няма вечни приятелства, задължения или омраза. (5)
Няма вечни приятели и/или вечни врагове.
Има вечни интереси!

А може би, все пак сме длъжници?

Да, длъжници сме на онези около 200 000 българи, дали живота си за нас, потомците, в тези пет войни.
„Около“, защото и досега не е известен точният брой на тези герои, нито пълният списък с имената им. По този показател сме вероятно единствени в света, или поне единствени сред цивилизованите страни. За сметка на това, сме единствени в света по други позорни показатели. Няма друг народ в света, който е рушил или премествал паметници и гробове на падналите си воини.
Също няма друг народ в света, който е издигал паметници и назовавал улици, градове и села, (та дори военни училища) на имената на безспорни национални предатели и на окупатори.
Надали има по-позорно престъпление, от това да тъпчеш гробовете на дедите си, паднали за твоята свобода…
Дали такъв народ има моралното право да се надява на някакво бъдеще?

(1) В резултат на войната 1877-1878 г. и след решенията на Берлинския конгрес, се създава едно васално Княжество и една Автономна област, върху приблизително 40% от цялата българска етническа територия (виж по-долу). Следователно, за никаква независима държава и дума не може да става. Султанът остава върховен сюзерен и определя външната политика на новите държавни формации. Княжеството, а още по-малко Областта, не са субекти на международното право. Между другото, това става ясно при сключването на мира след победоносната Сръбско-българска война. Княжеството се представлява от султана и не получава нищо, като компенсация (което е прецедент в европейската дипломация, принципът е агресорът винаги да бъде наказан!)

С други думи, резултатът за българския народ от войната 1877-78 г. е следният: – възстановяване на българската държавност, макар и като полунезависима
– освобождаване на част от българите върху 40% от цялата българска етническа територия
– разпокъсване на националната територия и създаване на предпоставки за заграбване на останалите части от съседни национални държави. По този начин е предначертана злощастната съдба на българския народ. Той е обречен да води пет външни войни за национално освобождение и обединение, както и перманентна вътрешна гражданска война, ту „гореща“, ту „студена“, както продължава и до днес.

Петте войни със стотици хиляди жертви, бежанци и стопанско разорение, довеждат до инфилтриране бацилите на комунизма, в организма на съсипаното от войните българско село. Това причинява жестока, перманентна гражданска война и повече от 70-години комунистическо и посткомунистическо управление.

(2) Проектът е създаден от британския посланик, в един изключително уникален и благоприятен за българите момент (натискът от страна на световното обществено мнение, след кървавото потушаване на Априлското въстание е бил изключително голям, особено в Британия). Този проект е бил единственият, който е могъл практически да бъде осъществен в тогавашните условия и единственият, който е гарантирал в голяма степен бъдещето на обединена България, нейния просперитет и развитие.

Защото, при реализацията на проекта, с един замах изчезват почти всички предпоставки за бъдещите войни и национални бедствия. Решава се проблемът с евентуални румънски аспирации (Румъния тогава има излаз на Черно море и никога не е имала претенции към Добруджа – напротив, румънското обществено мнение е било против решението на Берлинския конгрес, с което румънското Причерноморие се дава на Русия, а Румъния получава Северна Добруджа). Лишени са от основание и сръбските домогвания (Нишки и Пиротски санджаци остават в Западната автономна област), а до голяма степен и потенциални гръцки аспирации. Границите се гарантират от Силите. Остават единствено потенциални бъдещи териториални проблеми с Турция – Южна и част от Западна Тракия.

Развитието на двете автономни области (които по устройство са сходни с по-сетнешната Източна Румелия) в условието на перманентната криза на „болния човек“ (Турция), чертаело най-благоприятни перспективи за бъдещето на българската национална идея.

На Конференцията проектът е бил приет единодушно от всички Велики сили. Той изцяло е базиран върху обхвата на Българското национално пространство, юридически оформено от султанския Ферман за създаване на Българската екзархия от 27 февруари 1870 г. (около 180 000 кв. км). Това е един уникален документ, едва ли имащ аналог в европейската история, който фактически обединява понятията „народност“ и „религиозна общност“ и става юридическа бариера срещу домогванията на съседните национални държави.

Русия не е могла открито да се противопостави, но изглежда действа задкулисно, чрез посланика си, граф Игнатиев. По това време той дърпа конците на Високата порта и е бил нещо като Велик везир в сянка. От друга страна, националистите на Митхад паша (младотурците) само чакат момента да уловят разногласие между Силите, за да имат увереността да отхвърлят проекта, което и става, след предполагаемите подмолни машинации на графа (този въпрос стои някак встрани от вниманието на българските историци). Русия е с развързани ръце, за да настоява за война, за което фактически получава мандат от останалите Сили (с Австро-Унгария има споразумения, а от страна на другите Велики сили си осигурява благосклонен неутралитет, още повече, че Австро-Унгария и Великобритания сериозно обмислят да се намесят).

Провалът на Цариградската конференция е изначалният и фатален удар, който получава неродената още българска държава. Това е първопричината, която с желязна Кантовска неумолимост, създава верига от причинно-следствени връзки, теглещи България в продължение на 67 години, към пропастта, а именно:
– продължаване разпарчедосването на България, започнато със Санстефанския прелиминарен договор и продължено чрез Берлинския конгрес, със съгласието на Русия. Това води до началото на серия от войни, водени за делото на националното освобождение и/или обединение, както и свързани с тях каузи; – след две войни (1885 г. и 1912 г.), все още съществуващата, макар и малка възможност за национално обединение, е погребана с разгрома във войната през 1913 г.;
– който пък, предопределя императивно позицията на България в ПСВ (1915-1918 г.), оттам следва нов разгром и;
– след това – безалтернативно присъединяване към Тристранния пакт на 1 март 1941 г.; – като последвалият последен (засега?) разгром, завинаги и окончателно погребва Мечтата за национално обединение, а накрая
– установяване на комунистическата диктатура (1944/4-1989 г.) с помощта на съветската Червена армия, която освен всички други неизброими нещастия, увенчава и краят на едно зловещо дело срещу българския народ – сърбомакедонизмът се установява като господстваща догма в югославска Македония (а пък с помощта на българските комунисти, за близо десетилетие, и в Пиринска Македония) и започва формиране на нова „македонска нация“, на антибългарска основа.

(3) В Руско-турската освободителна война 1877-78 г. участват също Румъния и Сърбия, като първата дава значителен брой жертви при Плевен, където румънската намеса се оказва изключително важна (с 50 000-на армия!). Сръбските жертви са малко, защото те не срещат особена съпротива в желанието си да окупират, колкото може повече български земи (дори повече от обещаното от Русия, така че се налага амбициите им да бъдат охладени на Берлинския конгрес). А през 1878 г. Австро-Унгария и Великобритания водят военни действия срещу Османската империя, като съответно окупират областите Босна и Херцеговина и остров Кипър.

Русия води войната със съгласието и мандата на другите Велики сили, предоставени ѝ фактически, чрез разпоредбите на Лондонския протокол (31 март 1877 г.). Доскоро, в българското обществено пространство се лансираше лъжата, че Русия дала във войната 200 000 (!) убити. И това при положение, че действащата армия на Балканския фронт е била всичко 180 000 (!). Архивите показват, че убитите в руската армия на Балканския фронт са били 10-12 000, преобладаващо от украинските губернии (тук не влизат румънските жертви)…

Вече 70 години на българите се набива в главата идеологемата, че лошите Велики сили разпокъсали митичната Санстефанска България, против волята на Русия. Естествено се пропуска фактът, че Русия, както се отбеляза и по-горе, сключва в Райхщат споразумение с Австро-Унгария, където изрично се отбелязва, че в бъдеще няма да се създава „голяма славянска държава“ на полуострова. По-късно, на 30 май 1878 г. в Лондон е сключено споразумение и с Великобритания.

Видно е, предвид горното, че Санстефанският прелиминарен договор (3 март 1878 г.) е един пропаганден проект. Той цели от една страна, да хвърли прах в очите на общественото мнение, най-вече българското, а от друга, да изпробва твърдостта на останалите Велики сили, да противостоят на руската експанзия към Проливите, в един нескопосан опит за отмятане от Райхщатското и Лондонското споразумения. Въпреки, че е било невероятно другите Сили да се съгласят със създаването на голяма държава (чрез нарушаване на двете споразумения), доминирана от Русия и надвиснала над Проливите. Освен това, съгласно този прелиминарен договор, практически се унищожава Европейска Турция (територията на новата държава прерязва сухоземната връзка на столицата Истанбул с останалата територия на Османската империя на полуострова), при това границата се установява на стотина километри от турската столица (чрез т.нар. Люлебургаска дъга) и от Проливите – т.е. Турция се превръща в марионетка на Русия.

Това е такъв абсурд, че проблемът изобщо не е разискван на Берлинския конгрес (13 юни-13 юли 1878 г.). Където, съгласно предишните споразумения и предвид новата обстановка след войната 1877-78 г. (коренно различна от политическата обстановка по време на Посланическата конференция в Цариград) е предвидено създаване на две сравнително малки български васални държави (васално Княжество и автономна област).

(4) Ето един пример, за народния говор, записан в руски летопис от 1238 г., макар и с явни следи от кирилометодиевско влияние (Х. П. Храпачевский. Армия монголов периода завоевани Древней Руси. Москва. 2011. Квадрига):

… „Яко ум крепкодушный имеють людье в граде, словесы лестьными невозможно бе град прияти. Козляне же свет сътворише – не вдатися Батыю, рекше, яко аще князь наш млад есть, но положим живот свои на нь и зде славу сего света приимше… Тотаром же бьющимся о град, прияти хотящим град, разбившим граду стену. И возиидоша на вал Тотаре, Козляне же ножи резахуся с ними… Батый же взя город, изби вси и не пощаде от отрочат до сосущих млеко, о князи Васильи неведомо есть, и инии глаголяху, яко во крови утонул есть, понеже убо млад бяше есть.“…

Сравнете колко голяма е разликата със съвременния руски литературен език!

(5) Ако беше така, и досега Франция би трябвало да е вечно признателна и задължена на Съюзниците и най-вече на САЩ, за освобождаването от германската окупация през 1945 г. и сляпо да ги следва политически…

Обща библиография

1. Русия и българския църковен въпрос. Дедо Иван Глава II https://www.otizvora.com/files2014/atsch2014/dedo-ivan-2.pdf

2. Янко Гочев. Убийството на Васил Левски. Виновниците. 2016. Анико.

3. Янко Гочев. Левски е обесен, защото отказва да бъде руски шпионин и всякакъв роб. Faktor.bg, 18 февруари 2022 г. https://faktor.bg/bg/articles/politika-na-vseki-kilometar-levski-e-obesen-zashtoto-otkazva-da-bade-ruski-shpionin-i-vsyakakav-rob

4. Писмото на граф Игнатиев до княз Горчаков
https://istinata.bg/2016/03/646/

5. Христо Ботйов. Опит за биография. Захарий Стоянов. София. 2018. Сиела.

6. С. Радев. Строителите на съвременна България. Том Първи и том Втори. София. 1990. Български писател.

7. Авантюрите на руския царизъм в България. Сборник документи от царските архиви, съставител: П. Павлович, предговор: В. Коларов. Москва. 1935. Държавно социално-икономическо издателство.

8. Артур фон Хун. Борбата на българите за съединението си. Новис. Фондация Български културен форум. 2013.
9. Захари Стоянов. Превратът. София. 1994. Български писател.

10. Артур фон Хун. Из българските бурни времена. Пловдив. Фондация Български културен форум. 2014.

11. Ричард Хол. България по пътя на Първата световна война. София. 2005. Hermes Publishing Ltd. Canada/Балкан прес АД.

12. Паша Кишкилова. България 1913 Кризата във властта. София. 1998. Марин Дринов.

13. Генчо Стайнов. Писма от Одрин 1912-1913. София. 2009. АБ Издателско ателие.

14. Георги Марков. Българското крушение 1913. София 2017. Захарий Стоянов.

15. Лев Троцки. Балканите и Балканската война. 2015. Изток-Запад.

16. Ген. Павел Христов. Престъпленията на генерал Радко Димитриев. 2017. Анико.

17. Стефан Нойков. Защо не победихме. 1915-1918. 2016. Труд.

Мненията, изразени в тази статия, принадлежат на автора и може да не съвпадат с позицията на Novetika.com

 

Александър Тацов

е по специалност инженер. Работил е в Технически университет - София, а понастоящем в частния технологичен бизнес. От години се занимава с изследвания в областта на политическото, научното и идейното обществено развитие, в обхвата на писаната история.

1 коментар

  1. -Милея, за Разпарчетосваната и Системно ПРЕДАВАНАТА Ни РОДИНА , Съгласен съм 100 % С Публикацията и Я НАМИРАМ ЗА ДОСТОВЕРНА , за разлика от…****-шките копелета, изчадията…им и вече запъртъците – нароили се и нагло ЛЪЖЕЩИ , Мамещи, грабещи : опитващи – да ни Промиват мозъците, както е вече с…масово- ФЪКсинираното скотонасеУение ! ПОЗДРАВЛЕНИЯ-Я-Я !! ХИЧ не Забравям и провелият се Световен еврейски конгрес в мАЦква 1988г., на който е взето решение – за Ликвидирането на БЪЛГАРИЯ и вече е …в ход : не трябва, да се навеждаме, но…болшинството прави „тъй“ !!! https://socbg.com/2017/02/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D1%83%D0%BD%D0%B8%D1%89%D0%BE%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81.html?fbclid=IwAR3X9M4wkewyga6Y-2wKm770u3mr5o80hoeJ8fmCY7DlmTZqJbQQ5iWCy-8

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

This site is protected by reCAPTCHA and the Google Privacy Policy and Terms of Service apply.

Свързани статии

Back to top button