Беззаконието, което убива: къде е границата на търпението?

В последните години българското общество се сблъсква с тревожна тенденция — разпад на правосъдието и усещане за безнаказаност. Убийства, причинени от небрежност, алкохол, наркотици или умишлено действие, често завършват с присъди, които не отразяват тежестта на извършеното. Домашен арест, условни наказания, кратки срокове — това са реалностите, които все по-често предизвикват гняв и отчаяние сред гражданите.

Особено болезнени са случаите, в които жертви са деца. Пътнотранспортните произшествия, причинени от водачи, които сядат зад волана под въздействие на алкохол или наркотици, се превърнаха в трагичен символ на моралния упадък. Родители губят децата си, докато чакат да се приберат у дома. А виновниците — често с влияние или финансови възможности — се измъкват с минимални последствия.

Това не е просто юридически проблем. Това е морален срив. Когато обществото не може да защити най-уязвимите си членове, когато сълзите на опечалените не водят до справедливост, тогава апатията започва да се разраства. Хората губят доверие, губят надежда, губят усещането, че живеят в държава, която ги пази.

И все пак — има светлина. Има будни граждани, които не се примиряват. Хора, които помагат, които се борят, които вярват, че промяната е възможна. Те са примерът, от който имаме нужда. Но доброто не може да победи само. То има нужда от подкрепа — от институции, от закони, от държава, която не се огъва пред натиск, а стои зад своите граждани.

Въпросът не е дали ще дойде ден, в който ще живеем спокойно. Въпросът е какво сме готови да направим, за да го постигнем. Ако всеки от нас поеме лична отговорност — не само за себе си, но и за другите — първата крачка вече е направена. Ако държавата застане до нас, а не срещу нас — ще направим и втората.

Защото справедливостта не е абстрактно понятие. Тя е основата на всяко здраво общество. И ако не я защитим — ще я загубим.