Д-р Любо Канов: Без закон и ред – социален хаос и малоумие

Напоследък се събраха редица инциденти на агресия, убийства, тотално погазване на закона и обществения ред в България, които вече говорят за една клинична картина нуждаеща се от специалист, който да направи преглед, постави диагноза и назначи лечение.

Младеж прегази с АТВ жена и сина ѝ в Слънчев бряг, след което жената почина, а 4-годишният ѝ син е в тежко състояние в болница. Младежи пребиха началника на полицията в Русе след направена забележка за дрифтене и шофиране с несъобразено висока скорост. В Добрич убиха фотограф след направена забележка за силен шум. Момиче загина, след като скочи от влак, тъй като не успяла да отвори навреме вратата на вагона… И още, и още…

Защо у нас цари беззаконие и неспазване на правилата? За снижение в интелекта на българската нация ли става дума? Или за тотална абдикация от лична отговорност? Защо българинът действа като антитяло в собствения си организъм? За 1300 години не научихме ли какво е добро и зло? Защо сами си вредим? Защо не разбираме, че държавата – това сме ние? На какво се дължи отчуждението и безнадеждността у мнозина българи? И какво е лечението?

По тези и още въпроси разговаряхме с д-р Любо Канов, психиатър, политик, общественик и автор, чиито книги се съхраняват в Конгреса на САЩ.

Новетика: На какво се дължи беззаконието у нас?

Д-р Любо Канов: Ако приемем, че има епидемия от различни нещастия, злополуки, катастрофи и беззаконие, то за нея със сигурност има причина.

Но преди това трябва да уточним дали не се касае по-скоро за начина, по който се представят нещата в медиите и дали всички тези случаи почиват на обективно нарастване или на нараснало отразяване на такива случаи. Когато медиите са гладни за сензации, използват всяка възможност за сензационно представяне на определени случаи и ги „въртят“ с дни. И така създават картина изкривена спрямо реалността. Струва ми се, че има нездраво гонене на сензацията, и то по неприятен начин: с бутане микрофона под носа на близки на жертвата, което е неблаговидно и грозно.

Но извън това наистина има реална социална патология, която се състои в това, че не се спазват правилата, не се зачитат околните хора и социалните норми, и дори правилата на здравия разум. Това е доста изненадващо. Като психиатър, бих казал, че е налице особена функционална неграмотност и неспособност за преценка. За тях се обвинява образователната система. Но аз мисля, че става дума за снижаване на общото интелектуално равнище на цялата нация. Има обективни изследвания на т. нар. коефициент на интелигентност на нациите и в тази класация за съжаление общото ниво на българската нация не е завидно. При коефициент 100 за нормална интелигентност за българите в миналото съм срещал числото 93. А неотдавна с ужас прочетох и числото 83. Като имате предвид, че под 80 става дума за клинично малоумие.

Дали се е променила общата интелигентност на нацията? Това е интересен въпрос. Особено в светлината на масовата емиграция на около 2 млн. души активно население. Това вероятно се е отразило. Но когато един човек е неспособен да мисли добре и да прави логически правилни изводи и преценка на себе си, поведението си и последствията от своите постъпки, това се изразява в социален хаос. Този хаос пък се проявява в несполуки, дерайлиране на влакове, катастрофи; в младежи, които с 200 км в час се врязват в автобус; в други, които с АТВ премазват хора на улицата; и в едно цялостно социално малоумие.

Извън това, разбира се, стои социалната санкция и наказанието, правосъдието, законите, общото ниво на държавата и нейните функции. И особено липсата на поведенчески примери в обществото: на доблест, дисциплина, културно и цивилизовано поведение. Има един общ упадък на нравите.

И все пак обществото не бива да бъде разглеждано като нещо цялостно, защото то не е. В него има различни групи с различно поведение.

Новетика: Често граждани дори защитават нарушителя. Защо?

Д-р Любо Канов: Това поведение показва отричане на социалните норми, но се прокрадва и своеобразното слабоумие на преценките. Всеки човек е длъжен да отговаря за себе си и за своето поведение. Обществото е длъжно да санкционира неправилното и антисоциалното поведение. Доколко това се случва, зависи от степента на еволюция на обществото.

Например аз съм живял в САЩ. Там обществото преподава сурови уроци на онези, които се опитват да излязат извън правилата и да живеят своеволно. Колкото и да е странно, в свободните общества има санкции, които гарантират свободата на индивида и най-вече – да не правиш на другия това, което не искаш да направят на теб. Това е основната норма на цивилизования живот. В процеса на живеене, хората в тези по-сурови капиталистически общества научават къде им е мястото и какво може и какво не може. Разбира се, и там има нарушители на закона, престъпници, убийци. Но те получават своето заслужено наказание, и то ефикасно и навреме – за разлика от България.

В България наблюдаваме безотговорно отношение към нормите; злорадство към общество, държава, закони; и дори наслаждение да се нарушават тези закони. Например да си изхвърлиш боклука до кошчето. Усеща се особена наслада да се обезобразява безогледно средата, в която живееш – и понеже няма санкции – продължаваш арогантно да правиш същото.

От друга страна има и други, идеалистично настроени хора. Те искат да спазят европейските и цивилизационните норми. И започват да събират боклуци след онези, които ги хвърлят. Чистят плажове, гори, паркове. Дори чистят около ромските квартали. Но след един месец всичко е абсолютно същото.

Така обществото се разделя на подгрупи: едните искат да живеят в цивилизация и са дълбоко оскърбени и фрустрирани от това, че около тях е кочина и свинщина, и те ненавиждат това. Другите създават тази кочина. От трета страна е самата държава, която не може да бъде опекун на всекиго. На всичкото отгоре самите служби, които би трябвало да се занимават с поддържането на реда като МВР, т.н., въпреки раздутия си щат, изпълняват функциите си доста зле. И от четвърта страна са самите закони.

След тоталитарния период – когато законите бяха насочени срещу индивида, срещу неговата свобода и го поставяха в оруелското общество на безправен социалистически поданик на режима – настъпиха времена на условна свобода. Законодателите се развихриха в посока на това, да защитават много усърдно правата на престъпниците и много слабо – правата на пострадалите. Това дойде с криворазбраната западна хуманност и либералност. Впрочем, на Запад тя е също криворазбрана. Но тук дойде в съвсем изкривена форма. Поради което виждаме изключително позорни съдебни процеси: не могат да продължат поради постоянни заболявания на престъпниците като зъбобол и шиканирания на адвокатите; отлагане и забатачване до степен на невъзможност за постигане на справедливост за пострадалите.

У хората се създава чувството, че не става дума за никаква съдебна система. И за никаква справедливост. Това от своя стана води до цинизъм спрямо правните норми. Както казва народът: за милиони няма закони, за кокошка няма прошка; законът е врата у поле, т.н.
Ето докъде ни докара този преход с неговата твърде рехава и несериозна съдебна система от закони, които оставят чувство за несправедливост у хората и до голяма степен ги подтикват към емиграция. Особено младите.

Новетика: Може би именно жертвите неполучили справедливост, стават следващите нарушители?

Д-р Любо Канов: Това е една от възможните реакции: напук; „щом вие така, то и аз така“. Това, разбира се, е примитивна реакция.

Но за не толкова примитивните хора остава дълбокото огорчение, резигнация и отчуждаване от самата държава като такава, както и от самия народ. Това е най-токсичното от всички последствия на това, че правовият ред в България беше действително опорочен по време на прехода и след това. Та и досега – от прокурори и МВР до бандити и нелегални имигранти – всички демонстират беззаконие и липса на правов ред в страната. А държава, която не почива на правов ред и законност, е разбойнически стан.

Самият подбор на кадрите в държавната система, която би следвало да поддържа правовия и социален ред, е под въпрос. В нея се самоселектират хора, които вече са корумпирани или непригодни за функцията, която им е отредило обществото. Тази система дори вече започна да се възпроизвежда.

Новетика: Докъде може да доведе отчуждението?

Д-р Любо Канов: Все още не сме стигнали до крайност, но положението е доста зле. Вярно е, че крайният ляв либерализъм идващ от Запада през последните десетилетия, действително изврати много от нормите на цивилизацията и на справедливото гражданско общество, което почива на меритокрация и истински принципи и морал. Това също деморазлизира обществата, към които се стремим като европейци.

Но мисля, че махалото тръгва в обратна посока. В този смисъл моята надежда е, че приобщаването към западните общества – които постепенно се връщат към нормалното, цивилизованото традиционно християнско европейско състояние – също ще има оздравяващо за България влияние. Нека също добавя, че този упадък на Запада в крайна ляволиберална позиция не засегна толкова дълбоко тъканта на българския силно консервативен ген – който идва заедно с нашата относителна забавеност в приобщаването към модерните общества. Парадоксално, нашето забавено развитие ни спаси от левия либерализъм. Но пък не ни спаси от алиенацията. Защото отсъстваше спойката, която държи един народ заедно – това, което е държало българите след постигането на независимост като държава въпреки националните катастрофи и всичко останало.

Този народ беше тежко разбит от комунизма и от несбъднатите надежди след падането на комунизма. Донякъде алиенацията е поради несбъднатите надежди и пориви. Донякъде е поради това, че тези, които трябваше да слязат от историческата сцена – комунистите – отново се качиха преоблечени върху нея, и продължиха да управляват този народ, неговата икономика и всички останали важни функции в държавата. За съжаление. Това беше още една причина за деморализацията на българския народ.

Новетика: Защо въпреки алиенацията българинът продължава да очаква държавата да оправи всички проблеми?

Д-р Любо Канов: Този начин на мислене е доста дълбоко вкоренен. По времето на комунизма и социализма ние бяхме собственост на държавата. Точно като стадо, затворено в кошарата, за да бъде стригано. И цялата отговорност за овцата не е нейна, а на овчаря. Този манталитет действително остана в дълбочината на българския народ. Особено когато човек се заслуша в оплакванията на хора от провинцията, от малки население места, пенсионери… Тяхната първа дума винаги е „държавата“. Но държавата – това сме ние. Претенциите към т. нар. „абстрактна“ държава са на практика отказ от лична отговорност. Което социализмът насади в главите на хората – че някой друг отговаря за всичко. Ако скочиш от влака в движение, началник-влакът е виновен.

Липсата на самостоятелна преценка и съждение за нещата, и делегирането отговорността за нашия живот на една абстрактна държава е много тежко наследство от комунизма.

Новетика: Къде е България в цивилизационния цикъл? Уж сме древна държава, а действаме като антитела в собствения си организъм? Не научихме ли кое е добро и лошо за нас?

Д-р Любо Канов: Поведението на българина спрямо неговото общество и държава действително може да се приеме като саморазрушително и вредящо на самия него. Но в тази безнадеждност все пак липсва личното чувство, че ние сме отговорни за собствения си живот. И сме автори на собствената си съдба.

Истината е, че ние не сме древна държава – освен на думи. През тези 1300 години сме имали малко време като независимо общество. Разбира се, изобщо не искам да броя 45 години комунизъм и съветска окупация, като самостоятелно съществуване на държавата. По време на Османската империя българите са били отчуждени от държавата в продължение на столетия. Те са живели в своята къща, семейство и род, и са имали чувство на отчужденост от държавата, която е служела единствено, за да им взема данъци и евентуално да ги потиска, ако се налага.

Така че българинът не схваща все още дълбоко в душата си държавата като нещо свое. Имало е такъв период на подем преди Балканските войни, по време на Сръбско-българската война, че дори и след Първата световна война. Имало е чувство на патриотизъм и гордост. Имало е национална интелигенция и кохезия и спойка между хората в името на България. Но същевременно е имало и агентура на Съветския съюз. Имало е врагове на държавата, които са искали да служат на чужди интереси. И фактически са докарали дотам тя да бъде окупирана от СССР. Разбира се, не те са истинската причина, а геополитиката по онова време е отговорна за съдбата на нашата държава.

В крайна сметка много е малко времето, през което ние като народ сме били обединени в името на национална кауза и единство. И досега сме разделени по различни причини.

Надеждата е, че все пак ще дойде ден, в който младите хора, които ще ни наследят, ще проумеят, че България не е никак малка страна за Европа. Че е прекрасна страна, в която може да се живее много добре – има много чудесен климат, земя и природа. И че ще я оценят, заобичат и ще започнат да се грижат за нея и за себе си, без да очакват това да направи някой друг.