Гибелта на титана (част 1)

Касандра, дъщерята на троянския цар Приам била надарена
от боговете с дарбата да вижда в бъдещето, но същевременно
е прокълната никой да не вярва на нейните предсказания

Според древногръцката митология

На 15 юли 1895 г. (3 юли стар стил) бившият министър-председател на България е съсечен в София, на кръстовището на ул. „Раковски“ с ул. „Стефан Караджа“, на излизане от „Юнион клуб“. Тежко ранен, Стамболов умира три дни по-късно.

Заговорът е резултат от широко съзаклятие с отлична организация. В него участват освен убийците и подставени агенти – файтонджията Мирчо Ацев и прикриваща група от посветени полицаи. Ръководна роля със сигурност играе и правителството, най-малко министърът на вътрешните работи Начович (бивш приятел на Стамболов), който осигурява действията на полицията по прикриване на групата убийци. Твърдяло се, че той единствен знаел, за навика на Стамболов да носи ризница под дрехите (самият той му я купил, когато още били приятели) и затова убийците го целили само в главата. Ролята на правителството и зависимия съд стават ясни от водения процес, който е пълен провал – убийците или се измъкват, или се отървават с леки присъди, но в края на краищата всички са освободени.

Организаторът на атентата, Наум Тюфекчиев, прочут и опасен терорист, изпълнител на различни политически поръчки, включително от Азиатския департамент. Екзекутиран е години по-късно от ВМРО по заповед на Тодор Александров. Твърди се също, че разходите по организацията на атентата са поети от видните оръжейни търговци братята Минко и Тошо Иванови (според самия Стамболов в писмото му „План за моето убийство“). А за изпълнители са привлечени лица свързани с македонското движение, тъй като братята Иванови снабдяват с оръжие македонските воеводи, а пък враговете на Стамболов са го обвинявали неведнъж, че е туркофил, заради политиката му в Македония.

Обаче истинският поръчител така и остава неизвестен, въпреки, че всички съмнения падат върху Азиатския департамент на руското външно министерство и правителството на Стоилов. Посробностите по убийството не са проучвани зъдълбочено от историци и независими изследователи в следващите години, белязани от войни и национални катастрофи. По време на комунизма делото и заслугите на Стамболов бяха неглижирани, а той самият – заклеймен като диктатор и русофоб. Тогава любимата теза на „Червената професура“ беше, че убийството му е поръчано от княз Фердинанд, въпреки, че няма абсолютно никакви факти в полза на такава теза.

Отзвукът

Вестта за атентата и смъртта на Стефан Стамболов бързо се разпространява в Европа и по света. Личността му е широко известна в политическите кръгове на западните държави, Османската и Руската империи.

Мнозина политици и изследователи поставят Стамболов сред най-способните държавници, излъчени от балканските нации за целия 19-и век. В редица академични изследвания той е сравняван с други реформатори от Източна Европа (като Кемал Ататюрк), заради стремежа му да модернизира България.

Великобритания традиционно подкрепя българската независимост и гледа на Стамболов с уважение. В британските дипломатически доклади от края на 19-и век той е описван като „здравомислещ патриот“ и „прагматичен лидер“.

Историкът Джеймс Баучър, който е и кореспондент на The Times, е сред ярките поддръжници на Стамболов. В британския профил (The Reader’s Biographical Encyclopaedia, 1922) Баучър казва в биографията му, че „той спечели доверието на султана, когото ласкаеше и понякога заплашваше… успя да постигне отстъпки за българския епископат в Македония, като същевременно си осигури мълчаливото одобрение на Портата“.

Френският вестник Le Figaro пише: „Стамболов въплъщава българската енергия“.

Ричард Краузе, американски историк, го нарича „визионер, който е изпреварил времето си“.

Немската историография често нарича Стамболов „българския Бисмарк“ заради силния му държавнически стил и национална ориентация. Wikipedia потвърждава: „Един от най значимите основатели на модерна България, наричан понякога българският Бисмарк“.

В руските исторически и политически среди от времето на цар Александър III Стамболов е демонизиран. Наричан е „предател на славянството“, защото е противопоставил България на Русия.

В по-късния съветски период е осъждан като „буржоазен диктатор“, но някои руски историци през 21-ви век започват да го оценяват по-умерено – като държавник, който е защитавал националния интерес.

В комунистическа България, след идеологическия разгром на Софийския Университет и в частност на Факултета по история, проведен от Тодор Павлов по поръчение на Партията, научният състав е основно прочистен от „буржоазни учени с монархо-фашистки възгледи“. Започва пренаписване на историята. Щетите все още не са поправени и до днес. Затова личността и делото на Стефан Стамболов тогава са маргинализирани и частично заличени. Самият той е обявен за „русофоб“ и „диктатор“. Реформите и борбите му за запазване на Съединението и за утвърждаване на Нова България изпадат в неизвестност за широката публика. Цели поколения не знаят почти нищо за Стамболов, освен, че е бил русофоб и диктатор.

В последните години на комунизма, особено след промяната на 10 ноември 1989 г., както и в наши дни, в условията на пост комунизма, отношението постепенно взе да се променя. Започна постепенно признаване на някои заслуги на Стамболов и рязко нарасна интересът към делото му, особено сред антикомунистическата прослойка от обществото.

В този аспект „Червената професура“ (която запазва значителни позиции и досега в историческата наука), както и наследниците на управляващата до 1989 г. Каста на АБпФК, приложиха една изпитана и много успешна тактика към личността на Стефан Стамболов и делото му. Вместо да го отричат и маргинализират, те се опитват да го присвоят и да го пришият на знамето си, като същевременно го „оперират“ от някои „неправилни“ възгледи (например по отношение на тяхната Матушка – Русия). Издигнаха му паметници и бюстове, дори си учредиха почетен знак „Стефан Стамболов“, с който се награждават едни други (подобен подход бе приложен и към друг „русофоб“ – сподвижникът на Стамболов и летописец на Националната революция, Захари Стоянов, като комунистическото писателство си учреди издателство на негово име).

Важно уточнение

Тук е мястото да отбележим едно много важно обстоятелство в обществения живот на Третата българска държава от създаването ѝ докъм 20-те тодини на 20-и век. Става въпрос за обществената прослойка от т.нар. „русофили“.

Първо трябва да се знае, че между някогашните „русофили“ и сегашните проруски агенти и лековерни симпатизанти, наричани понякога също „русофили“, няма нищо общо, нито в идеен план, нито в генеричен.

Някогашните русофили са два типа: такива със съвести купени от руско злато или облаги, както и обикновени хора, които харесват Русия, най-вече поради непознаване на историята или поради други лични причини. Характерно за тази прослойка в цялост е, че сред тези от тях, които са получили образование в чужбина, огромната част са учили на Запад. Обратно, в противостоящата им политическата прослойка от т. нар. „русофоби“, преобладаващата част са учили в Русия (справка – това са всички дейци на националната революция).

През 20-те години тези две прослойки почти изчезват, заедно с изчезването на Руската империя, унищожена от болшевиките.

За сметка на това се създават (до 1944 г.) две противостоящи нови прослойки: „приятели“ и „противници“ на СССР. Първите са членове и привърженици на тесните социалисти/комунисти, а вторите – членове и привърженици на десни и антикомунистически партии.

Датата 9 септември 1944 г. донася ново преформатиране в тези две групи. Противниците на СССР или са избити, или преследвани и затваряни, и така изчезват от обществения живот. За сметка на това броят на приятелите на СССР набъбва многократно, заедно с идването на власт на Новите хора: АБпФК, техните Роднини, Клиентела и Служители от апарата на Партията-държава. Любовта на тази прослойка към СССР се свеждаше само до материалната изгода, вследствие на огромните родови привилегии и свързаните с тях материални блага. Етикетът „русофили“ рядко се използваше в тези среди.

Промяната от 10 ноември 1989 г., както и изчезването на СССР през 1991 г., отново смени етикетите. Във връзка с появяването на нова Русия – Руската федерация (РФ), наименованието „русофили“ отново доби гражданственост. Тук понастоящем се включват по-голямата част от Децата, Внуците и Роднините на управляващите преди 10 ноември АБпФК, както и Роднините на Клиентелата и Служителите на АБпФК – т.е. на всички онези, които изгубиха семейни привилегии, както и заграбените от предците им блага. Общо взето и тук не става въпрос за някаква любов към Русия, а за носталгия към миналия заможен живот, както и за усещането, че Русия се явява единственият им защитник.

Трябва да се отбележи и наличието на още един присъдружен компонент сред „русофилите“. Това са хора нискоинтелигентни, преимуществено част от т. нар. „политическо блато“, които получават някаква минимална материална корист, вследствие пребиваването си сред тази групировка или пък се надяват на някаква материална придобивка в бъдеще.

Респективно, по-малката част от Децата, Внуците и Роднините на управляващите преди 10 ноември АБпФК (както и Роднините на Клиентелата и Служителите на АБпФК), предимно млади хора, получили образование на Запад (посредством средствата и връзките на Бащи и Дядовци), изоставиха идеологията на Марксизма/Комунизма и възприеха, по стар семен рефлекс, идеите на Неомарксизма, като дори създадоха левичарска коалиция, щедро фининсирана от външни неомарксистки донори. Те обичат парите и капитализма, недолюбват Русия и презират СССР, но не забравят, че дължат всичко на произхода си (който грижливо прикриват).

Кой бе Стамболов

Той е хъш, вестникар, революционер, наследник на поста на Левски, един от водещите дейци на БРЦК и изобщо един от най-изявените личности сред елита на националната революция през 19-и век, поет, съратник и приятел на Христо Ботйов, политик, Първостроител на Нова България, Велик (но самотен) визионер, гледащ напред в бъдещето.

Единственият деятел в историята на Третата българска държава, който участва в ръководството на борбата за Национално освобождение и Обединение в два свята – 24 години в Османската империя, като един от водещите лидери на ревлюционното движение и седем години в свободна България, на кормилото на държавното управление, в ролята на първия строител на Нова България.

Роден в Търново на 12 февруари 1854 г. (нов стил), той учи за кратко в Одеската духовна семинария, откъдето е изгонен заради връзки с руски революционери. Там изгражда крайно отрицателното си отношение към руската система на самодържавието, което ще му остане за цял живот.

Прехвърля се в Румъния, където попада в средите на българската революционна емиграция и бързо спечелва доверието им. Впечатлява с острия си ум и присъщата си енергичност. Когато Атанас Узунов, първият наследник на поста на Васил Левски е арестуван от османската полиция, през есента на 1874 г., Стамболов е определен от БРЦК за негов приемник на поста на Левски, когато е само на 20 години.

Вече като апостол се прехвърля отново в България, обикаля старите революционни комитети в Търновско и Габровско, дори преминава и на юг от Балкана, където с помощта на отец Матей Преображенски и други съмишленици възстановява стари и основава нови революционни комитети, и същевременно успява да активизира дейността на някои от тях.

На следващата година се връща в Букурещ, където издава обща стихосбирка с Христо Ботйов („Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“ – първо издание 1875 г., издателство „Знаме“). Приятелството между двамата продължава до смъртта на Ботйов. Запазено е писмо от него до Стамболов от 11 декември 1875 г., където обръщението е „Бае Стамболов“, а е подписано „Твой приятел Хр. Ботйов“. В книжката, освен стихотворенията от Христо Ботйов, има и пет „песни“ от Стамболов, между които е и известното му произведението „Марш“ с начален куплет:

„Не щеме ний богатство,
не щеме ни пари,
искаме свобода
с човешки правдини!“

Това е едно от най-известните произведения на Стамболов, станало масово сред населението. Песента е пята при множество сражения преди и след Освобождението.

Стамболов участва в Общото събрание на БРЦК на 24 август 1875 г., на което се взема решение за въстание в България.Той е изпратен като апостол в Старозагорския революционен окръг, където е сред ръководителите на Старозагорското въстание. След поражението му е определен за главен апостол на Търновския окръг в бъдещото голямо въстание.

Когато Априлското въстание е потушено и потопено в кръв, Стамболов успява да избяга в Румъния, а впоследствие се включва в Българското централно благотворително общество (БЦБО) и спомага за изграждането на Българското опълчение.

По време на войната 1877–1878 г. става секретар на военния пратеник на Славянския комитет в България княз Наришкин, включва се активно в събирането на храни и продоволствия за руската войска, полага грижи и за Българското опълчение, става един от основателите на комитетите „Единство“ в края на 1878 г. и по-късно организатор на Кресненско-Разложкото въстание.

В политическия живот Стамболов навлиза едва 25-годишен, преждевременно узрял и готов на политическа борба за бъдещето на България и националното обединение.

След учредяването на Либералната партия влиза в нейните редове и се сближава с Петко Каравелов.

Той е най-младият делегат на Учредителното събрание в Търново през 1879 г. Там възникват прения заради възрастта му (24 години!), която не отговаря на възрастовия ценз от 30 години. Специално за него е направено изключение! Тук младият Стамболов произнася знаменитата си реч (днес омаловажена и слабо известна):

Един царски ферман, господа, преди осем години дойде, та съедини българската нация в едно цяло под жезъла на един духовен началник – Екзархът. Тоя ферман начерта в същото време и границите на нашето целокупно българско отечество с епархиите, които влизаха в кръга на България и ведомството на Екзархията. Тая целокупна България бе духовно-черковно наше отечество.

Дават ни свобода, а зимат здравето ни, лишават ни от възможност, от условията за живот. Защо ни е нам тая свобода, когато тя само ще ни напомня некогашното ни крупко, здраво и жизнено тело.

Где са, господа представители, где са нашите мили градове Ниш, Пирот, Враня и Лясковец? Дадени на сърбите. Где е Тулча и Добруджа? Дадени на Румъния. Где е Одрин, Солун, Дебър, Битоля, Охрид, Скопие, Прилеп, Велес, Щип и други страни на нашето отечество? Где?.

Нека извикаме високо, високо, да ни чуе Европа и нейните дипломати и владетели: „Вие ни сякохте, без да ни викате, без да ни изслушате, без да ни кажете вината, поради която ни сечете. Но ние ви казваме: боли, боли и мъчно… Дайте ни нашето общо отечество, каквото то бе определено от вашата конференция в Цариград и каквото то бе създадено на Сан-Стефанския договор!“

Речта на Стамболов предизвиква бурни аплодисменти, дори дядо Антим го прегръща и казва: „Бъди благословен мое чедо, от Бога и от всичките ни светци“.

Всички тичат да поздравят оратора и да стиснат ръката му. В резултат най-вече на тази реч, в Събранието се оформят три предложения:

– да се разтури Народното събрание и да не се приема Берлинския договор;
– да се отложи отварянето на Народното събрание за след три месеца, а през това време да се изпрати една депутация до Великите сили от страна на целокупния български народ;
– да се отвори Народното събрание и да се работи, но от Събранието да се даде мемоар – протест до Великите сили срещу раздроблението на българския народ, а в същото време да се изпрати депутация до Великите сили.

Отбелязваме специално тази реч, не само поради отзвука ѝ в Учредителното събрание навремето, но и защото тя се явява един вид програма за действие на бъдещия политик Стефан Стамболов, през останалите му още 16 години живот – насока към Цел, която ще следва неотклонно С ЦЕНАТА НА ВСИЧКО, дори и с терор.

Тази Цел е силна България, и като следствие – Националното обединение на разделения българския народ.

Забележителното в цитираната реч е, че той споменава не само Санстефанския договор (за смущаващите подробностите около който почти никой българин не се е досещал тогава), а също и Конферецията в Цариград (1876-1877 г.), с която се създава Проект за две български автономни области върху цялата българска етническа територия, утвърдена преди това със създаването на Екзархията (факт изрично указан в началото на речта), включващ и Северна Добруджа, и Нишки и Пиротски санджаци.

Като член на Либералната партия и народен представител, Стамболов взема участие в Съединистката акция от пролетта на 1880 г. и участва в съставянето на план за обединение на Княжество България и Източна Румелия.

Депутат в Първото НС от 1879 г. (където отново има проблеми с младостта си, бил е под 30 г.) и във Второто НС (1880-1881 г.), където е и заместник-председател.

През май 1884 г. в Княжеството се провеждат изборите за Четвъртото обикновено народно събрание, които бележат финалната развръзка на борбата в Либералната партия между фракцията на Драган Цанков от една страна, и на Петко Каравелов (заедно с П. Р. Славейков), от друга. В така създалата се ситуация Стефан Стамболов взема окончателно решение – заема страната на Каравелов и Славейков.

В Четвъртото обикновено народно събрание (1884-1886 г.) Стамболов, вече 30-годишен, заема един от най-отговорните постове в държавата – председател на Народното събрание. От този пост той веднага съдейства на извършеното в началото на септември 1885 г. Съединение на Източна Румелия с Княжество България и заедно с министър-председателя Петко Каравелов придружава княз Александър І Батенберг до Пловдив, където той е провъзгласен за княз на двете Българии.

До лятото на 1886 г. Стамболов е твърд следовник на Каравелов. Пътищата им обаче се разминават след детронирането на княз Александър І Батенберг от офицерите-русофили. За разлика от министър-председателя (убеден русофил), Стамболов, в качеството си на председател на НС, застава веднага начело на Контрапреврата. Той е насочен срещу превратаджиите от 9 август 1885 г. и обявявеното от тях Временно правителство от русофили, начело с митрополит Климент Търновски.

Стамболов действа светкавично. На 11 август издава от Търново прокламация, с която обявява преврата за незаконен и назначава Муткуров за главнокомандващ на българската армия, а на 16 август издава нова прокламация, в която се обявява за наместник, заедно с Петко Славейков и Георги Странски. След тези събития Стамболов е избран в новия Регентски съвет (Стефан Стамболов, Сава Муткуров, Георги Живков), който трябва да предложи новия български княз. След дълги дискусии и спорове, регентите се спират на Фердинанд Сакскобургготски. На 25 юни 1887 г. ІІІ ВНС избира Фердинанд Сакскобургготски за български княз и на 3 август, след клетвата му, се саморазпуска. На 2 август 1887 г. Фердинанд е коронясан в Търново въпреки, че не е признат от османския сюзерен и от Великите сили, подписали Берлинския договор. Австро-Унгария, Италия и Великобритания въпреки, че също не признават Фердинанд, същевременно поддържат назначеното веднага от него правителство на Стамболов.

С това завършва и Епопеята на Съединението и започва нов период в развитието на Княжеството, който ще го изведе начело на балканските християнски държави.

Това е същевременно и последният етап от обществено-политическото развитие на Стамболов, когато той се издига като първостепенна фигура в цялостния обществено-политически живот на страната – отначало като член на Регентския съвет, а от август 1887 г. до май 1894 г. и като министър-председател.

Ето какво пише за този изключителен политик по време на съдбоносните дни на Контрапреврата историкът и дипломат Симеон Радев в Календара на Народно-либералната партия за 1910 г.:

С такива предвестия зареше над съвременниците името на Стамболова, когато, през една мрачна нощ, над която гузно бе увиснало едно низко небе, княз Александър биде вдигнат от своя дворец от една шепа клетвопрестъпници. България стоеше слисана от грозотата на престъплението. Тогава от Търново се издигна могъщия глас на Стамболова и разнесе по страната, настръхнала от позора, акцентите на един горд, повелителен език, образци за който ни са оставили древността и Френската революция. Стамболов заявяваше:

Прокламация към българския народ.

В името на българския княз Александър I и на Народното събрание, обявявам за изменническо и вън от законите на страната привременното софийско правителство во главе Климента, и всякой, който слуша приказанията на това правителство, ще бъде съден и наказан по военните закони. Назначавам за главнокомандующий на всичките български войски бригадния командир Муткуров и заповядвам на всичкитe граждански и военни власти да изпълняват безпрекословно неговите заповеди. Призовавам доблестния български народ да защити Короната и Отечеството от предателите, които искат да свалят от престола нашия юначен и любим княз. Нека Всевишний укрепи десницата на народа и войската, за да запази честта си, правата и славата на Отечеството и на избрания от народа монарх.

Да живее българския Княз Александър I!

Председател на Народното събрание: Стамболов.

Главнокомандующий българските войски: Муткуров.

Застанал начело на държавното кормило, Стамболов не забравя за сподвижникa си Захарий Стоянов, главният днигател на Съединението. Поканва го да се заеме със списването и редактирането на вестник „Свобода“. Последният влага целия си журналистически и публицистичен талант в това дело. Благодарение на него и на качествата на Димитър Петков, вестникът се издига до равнището на флагман на българската журналистика през втората половина на 80-те години на 19-и век.

На този пост Стамболов ще проведе фундаментални реформи, които ще стабилизират страната във външен и вътрешнополитически план и ще осигурят на страната още 18 години възход, който в навечерието на 1913 г. ще я превърне в Хегемон на Балканите.

През 1891 г., от ръката на българи, най-вероятно платени от Азиатския департамент и ръководени от зловещия аванюрист и атентатор Наум Тюфекчиев, пада убит финансовият министър на Стамболов Христо Белчев, при опит за атентат срещу самия министър-председател, който остава невредим. На следващата 1892 г., под ръководството на същия Наум Тюфекчиев, е убит и българският дипломат в османската столица Георги Вълкович. Този път участието на Русия е напълно изяснено – физическите убийци се укриват в руското посолство и после са изведени в Русия, където се укриват. (Виж по въпроса „Авантюрите на руския царизъм в България“, изд. Стено. Варна 1991 г. Това е книга, която всеки истински българин трябва да прочете!).

За Стамболов това е удар в сърцето, ливидирани са едни от най-важните му сътрудници: единият финансов стожер на правителството, а другият – блестящ дипломат и най-важната връзка на правителството с Високата порта, за осъществяване плановете на министър-председателя относно Македония. За Стамболов е пределно ясно, че зад убийството се крие дългата ръка на Русия.

Той е бесен и отвръща с масови репресии и преследвания срещу русофилите. Организирани са съдебни процеси, пострадват и лица, нямащи пряко отношение към атентатите. Проблемът е, че към партията на Стамболов (Народнолибералната) съвсем закономерно вече са се примъкнали много кариеристи и безсъвестни хора, готови на всичко, за да докажат партийната си лоялност. Те се престарават в репресиите и нанасят голям удар по престижа на партията и на самия Стамболов. Прекомерните репресии спечелват на министър-председателя много смъртни врагове, не само в лицето на Русия, но и сред политическия елит на Княжеството.

Всичко това обаче не разколебава ни най-малко министър-председателя по пътя, който е избрал и по-който ще върви до самата си смърт.

Реформите

Само за седем години Стамболов превръща Княжеството в първенец на Балканите. Той е първият, който започва да провежда протекционистка политика за насърчаване на неукрепналата още индустрия в страната. Това е съвсем целенасочено действие с цел подпомагане бързото промишлето развитие на България.

Извършена е модернизация в сферата на наказателното право и в редица други области. Благодарение преди всичко на Стамболов, а и на неговите наследници, България в навечерието на Войните има най-добрата железопътна мрежа на Балканите и не е много назад в сравнение с тези на западните държави.

Като премиер-министър, за седем години Стамболов превръща България в най-силната държава на Балканите: със своя армия, културни институции, полиция, банки, просветна система с училища и университет, митници, 360 км железници, поставени основи на здравна и пенсионна системи, пристанищата във Варна и Бургас, рудници, каменоломни, регистър на държавните минерални богатства.

Първият външен заем е сключен при управлението на Стамболов през 1888 г. с лондонските банки. През същата година през България преминава първият пътнически влак от Виена през София за Цариград. Създават се първите здравни служби, полагат се основите на пенсионното дело, учредява се първата държавно субсидирана драматична трупа „Сълза и смях“. През 1892 г. е създадено „Българско търговско параходно дружество“, което пробива монопола на чуждите компании в морския и речния транспорт и съществува до 1947 г.

През същата година първите частни каменовъглени мини започват работа. Създадени са 40 акционерни дружества, както и първото застрахователно дружество „България“. А на 15 август 1892 г. в Пловдив, е открито първото Българско земеделско-промишлено изложение.

Между 1888 и 1892 г. са взети общо пет външни заема от Англия и Австрия, изкупена е линията Русе-Варна, завършена през 1864 г. Започнати са големи инфраструктурни проекти:

– изграждането на жп линии, като София се свързва с Виена и Константинопол, а Ямбол с Бургас’
– строежи на пристанищата в Бургас и Варна.

Армията е превъоръжена с модерно първокачествено оръжие – пушки и карабини „Манлихер“ и оръдия „Круп“.

Стимулирано е развитието на индустрията, като само за няколко години са отворени над 80 промишлени предприятия.