Случаят „Петрохан“ – кутията на Пандора

Случаят „Петрохан“ взриви медийното пространство, но отвъд криминалния аспект той отвори една много по-страшна „кутия на Пандора“ – тази на обществените нагласи. За мен този казус не е просто новинарска сензация, а повод за сериозен размисъл върху защитните механизми на семейството и границите на детската уязвимост. В следващите редове ще направя опит за анализ на фактите, които превръщат едно дете в обект на влияние, и на тревожните реакции, които последваха в публичното пространство.

Майката

Започваме с интервюто на майката. Имам своето категорично мнение по темата, но няма да си позволя да я съдя. Целта тук е само да извлечем фактите, които очертават профила на жертвата на посегателството.

От разказa на майката става ясно, че тя не се е справяла с отглеждането и възпитанието на сина си Валери. Детето е било изолирано, без приятели и е потърсило спасение в марихуаната. След поредица от неуспешни опити за лечение в клиники, майката, в състояние на безпомощност, се обръща към човек, когото познава от 2-3 години. Тя му поверява детето си с надеждата, че той ще го излекува от зависимостите.

Важно е да уточним, че става въпрос за 15-годишно дете – възраст, в която личността все още се формира и е силно податлива на външни авторитети.

Друг ключов детайл е естеството на отношенията с въпросния мъж. Той не е общ семеен приятел, към когото и двамата родители да имат доверие. Става въпрос за познат на майката, към когото бащата и майката имат различно отношение. Тази липса на единомислие в семейството създава допълнителен разлом в защитната среда около детето.

Синът

В разказа на момчето се преплитат признателност, объркване и постепенното осъзнаване на механизма на контрол. Фактите, които той споделя, ясно очертават как се изгражда психологическа зависимост.

Признание за ползата и интереса: момчето признава, че е усетило подобрение в борбата със зависимостите и не отрича първоначален сексуален интерес към възрастния. Именно тук обществото грешно интерпретира „влечението“, игнорирайки факта, че то е резултат от умела психологическа обработка.

Механизми на внушение (сеанси): момчето описва методи, характерни за сектантски структури. Чрез сеанси му е внушавано, че в „предишен живот е бил жена“ и е имал отношения с тези мъже. Тезата, че „човек не е нито мъж, нито жена“, е използвана, за да се размият биологичните и моралните граници на 15-годишното момче.

Изолация и контрол: манипулацията е подплатена със строги забрани и наказания. На момчето е било забранено да има приятелка на неговата възраст – типичен похват за откъсване от естествената среда и връстниците, за да остане единственият „авторитет“ този на манипулатора.

Обществената вълна – истинският ужас

Тук идва най-страшното. Умишлено не наблягам на детайлите в разказите на майката и сина, и не навлизам в същината на самия случай „Петрохан“. Той все още е нерешена загадка и тепърва ще се изяснява кой казва истината и какви са причините за тази трагедия.

Моят фокус е вълната, която се разля след случая и изкара на повърхността един друг ужас.

Ужасът от това колко малко познаваме детското развитие и колко малко се вълнуваме от него. Поразителна е лекотата, с която обществото обвинява жертвата за това, че е жертва, и вменява вина на детето за неговото „неправилно“ развитие.

Тук не визирам хората, които просто не вярват на изнесените факти. Говоря за тези, които твърдят, че детето „само си го е просило“ или че „той го е искал“.

Шокиращо е, че мнозина не виждат нищо нередно в това един възрастен да насажда внушения на тийнейджър и да му налага забрани за нормални социални контакти с момичета. Превръщането на бушуващите хормони на един 15-годишен в инструмент за блудство се неглижира от страшно много мъже и жени.

Не мога да не си задам въпроса – кога станахме такива или винаги сме били?

Чии интереси защитаваме и познаваме ли децата си?

Всичко това ни показва една болезнена истина: нашето общество има спешна нужда от информираност и грамотност относно цялостното развитие на детето. Трябва да спрем да гледаме на децата като на малки възрастни. Нужно е да разберем спецификата на тяхната психика, етапите на физическото им съзряване и механизмите, по които те възприемат света. Само чрез познание можем да изградим истинска защита, която да не позволява на никое дете да бъде обвинявано за собствената си уязвимост.