Комунисти или активни борци против фашизма и капитализма (АБпФК)?

Материалът представлява може би първото, макар и кратко изследване, което си поставя за цел да разгледа всестранно феномена „АБпФК“ и да го постави в широкото обществено пространство. Направен е опит да се осветли генезисът, развитието и характеристиките на Кастата (включително нечуваните ѝ привилегии), с оглед фаталната роля, която играе в историята на България през втората половина на 20-и и началото на 21-и век. Досега проблемът е разглеждан епизодично, по отделни направления и то най-вече като академични изследвания.

Понятието „комунисти“ трябва много внимателно да употребяваме.

У нас, вместо за „комунисти“, е по-правилно да се говори за активни борци против фашизма и капитализма (АБпФК). Между тях има значителна разлика.

Първо, те никога не са били комунисти, в смисъл истински марксисти, а организирана групировка, предимно от селски произход, управлявана от марксисти и марксисти-ленинци.

Нашите „комунисти“, за разлика от съветските, са били около 80% от селски произход (1), а при съветските (болшевиките) е приблизително обратното.

И второ, българските „комунисти“, единствени от всички комунисти в света, си създадоха официална Каста – кастата на АБпФК, един вид комунистическа аристокрация. И докато активните комунисти по света са врагове на демокрацията, то нашите, освен това могат да се характеризират и като своего рода „селски хитреци“.

Първоначално, при създаване на Кастата, АБпФК са били около 5-6000 души: шумкари, ятаци, нелегални, обикновени членове на партията (БРПк), плюс загиналите в борбата. Били са разделени на няколко степени: първоначално четири, а впоследствие е прибавена пета.

Най-високо са поставени загиналите, тези със смъртни присъди (масово помилвани от царя), партизаните с по-дълъг стаж (поне една година) и т.н., докато се стигне чак до репресирани и загинали през Войнишкото въстание през 1918 г.

Т.е., подредени са според заслугите, най-вече според пролятата кръв на „враговете на народа“. Степените определят размерите на благата: пенсии, спецснабдяване, длъжности, привилегии и т.н.

Кастата се изгражда като йерархична организация (СБПФК – Съюз на борците против фашизма и капитализма) (2) с окръжни филиали, сгради, почивни станции и всякаква друга недвижима собственост, включително производствени предприятия като т.нар. трудово-производителни коопераци (ТПК) на активните борци.

Централата им се намира на ул. „Позитано“, а на входа има огромна скулптурна група на борци против фашизма и капитализма.

Постепенно организацията започва да набъбва. За да стане някой член на АБпФК, е необходимо за това да ходатайстват, като свидетели, няколко от утвърдените вече членове. Така всеки пробутва свои роднини и приятели.

По този начин Кастата се превръща окончателно в генерична (роднинска) организация. Стига се до абсурди: невръстни АБпФК. Намират се начини привилегиите (3) да се прехвърлят на наследниците, което напълно утвърждава Кастата като генерична организация от мафиотски тип.

Партийната номенклатура

Информацията за самото съществуване на АБпФК е terra incognita за младите поколения в България. По време на и след прехода се въведе неутралното и маскиращо наименование „номенклатура“ или „партийна номенклатура“. То беше въведено от децата и внуците на АБпФК, които задаваха тона на масовата култура в България и бяха преобладаващата част от журналистите и историците.

Да не забравяме, че една част от тези хора вече се бяха „влели“ в редиците на опозиционните движения в състава на СДС, включително сред самите лидери. За тях, като „борци за демокрация“, беше недопустимо да се отъждествяват с АБпФК, споменът за които беше още пресен.

По този начин самото съществуване на Кастата АБпФК беше осъдено на забвение. Изчезна от общественото пространство и от историята, не се преподаваше в училищата. Само в продължение на едно поколение те бяха забравени. Остана неутралният, размит и неясен термин „номенклатура“.

Обаче генеричните наследници на АБпФК си останаха. Останаха и здравите приятелски връзки между тях, осветени още от дедите им чрез „бойната дружба“, т.е. съвместните престъпления и пролятата кръв на враговете.

Остана една неформална организация на генеричните наследници, които дължат почти всичко постигнато в живота на своя произход. Това са тези, които сега управляват България от мрака – невидими и неясни. Техните лица и имена са най-голямата тайна на Прехода.

Структура на АБпФК

Всъщност първичната и основополагаща структура беше АБпФК (по точно СБПФК, по-късно САБПФК), партийната аристокрация. Както във феодалните държави важните длъжности се заемаха само от аристократи, така и в Народна Република България, от редиците на АБпФК се попълваха задължително всички позиции по номенклатурата, (висшата, преобладаващата част от средната и част от нисшата) от длъжности на ЦК на БКП, включително генералитета, т.е. цялото ръководство на държавата-партия.

След 10 ноември 1989 г. дотогавашната организационна структура на Кастата (САБПФК) мимикрира под името Съюз на антифашистите, като си запази известна собственост, а сградата на ул. „Позитано“ прехвърли на БСП.

Тя вече не съществува като организационна структура, а като сборище на склерозирали старци, живеещи в миналото, пишещи и издаващи фантастични спомени със съмнителна достоверност. Пенсиите на АБпФК бяха отнети, но генеричните връзки между поколенията останаха.

Кастата вече съществува под друга форма, като неформална структура със здрави генерични връзки между „членовете“. Децата и внуците много добре знаят произхода си и се поддържат едни други. Всички те се смятат за „свои“ и помежду им са се установили отношения на взаимопомощ и високо доверие.

Дори най-младите не забравят произхода си и може да не споделят възгледите на родителите си, но не забравят откъде произлизат и на кого дължат успехите в живота си.

Клиентелата на АБпФК

Пряко свързана с Кастата е групировката на Клиентелата на АБпФК ( т.нар. Слуги). Това е също неформална група от хора, които, без да са вписани като АБпФК (т.е. нямат генерична връзка с тях), са икономически и политически свързани и са предани на Кастата, защото от нея са получили много. Пример за това е част от офицерския и сержантския състав на Българската народна армия (БНА), част от държавните служители извън номенклатурата на ЦК, агенти и служители на Комитета за държавна сигурност (КДС, по модел на КГБ), културни и научни дейци, и т.н.

АБпФК днес

Цялата тази общност в годините на СоциализЪма постоянно нарастваше. Като прибавим членовете на семействата, извадим починалите и добавим още потомците (които естествено нарастват) и периферните, икономически зависими лица, както и обикновени наивници и купени гласове, ще получим приблизително средния брой на гласуващите за БСП и присъдружните ѝ партии. (4)

В момента държавата се управлява фактически от децата и най-вече от внуците на АБпФК. Собствеността на почти всички медии пряко или косвено е в ръцете им. Те са и собствениците на 90-95% от големия и средния бизнес.

Мнозинство са в съдебната система, в службите, в адвокатурата, във висшата и средна републиканска и общинска администрация, в министерствата (особено в ръководните структури на МВР, МВнР, МП), в ръководните структури на науката и образованието, в това число в управлението на БАН, СУ и повечето други висши учебни заведения.

Те са мнозинство в ръководството на държавно управляваната култура – театри, музеи, читалища и всякакви други културни институции, включително БНР и БНТ, където от десетилетия негласно управляват цели семейни династии от потомци на АБпФК.

Същите преобладават и в обществените културни организации, например в „червените“ Съюз на българските писатели (СБП) и ПЕН клуб, в частните вестници, телевизии, радиа и в сайтовете в Интернет.

Между известните журналисти рядко може да се намери някой, който да не спада генерично към Кастата. Дори между младите писатели те са мнозинство.

В този случай това е една последица от далновидната политика на БКП (управлявана еднолично от АБпФК) в областта на културата – решението да се забрани за едно-две десетилетия на враговете на народа и техните деца да получават по-добро образование. Като същевременно се утвърждават привилегии за „своите“.

Това е позволило квотата на децата и внуците на АБпФК да получи автоматично превес в образованите и културни слоеве на обществото, диспропорция която се наблюдава и до днес.

Не по-малко значение имаше физическото унищожаване на голяма част от тогавашната българска интелигенция през септември и октомври 1944 г., също по време на горянското движение, както и постоянните репресии по това време срещу другомислещите.

АБпФК в НПО и политически партии

И нещо повече, генеричните потомци на АБпФК са мнозинство и в обществените организации, най-вече в НПО. По-голямата част от последните развиват бурна дейност в проруска и прокомунистичека пропаганда, както и в утвърждаване на неомарксистки идеологии – джендър теория (например промотиране на Истанбулската конвенция, сексуалното възпитание на децата и т.н), мултикултурализъм, зеленизъм/затоплизъм, веганизъм и т.н.

За отбелязване е, че неомарксистките НПО получават огромно финансиране отвън, което им позволява да финансират пропаганда, да купуват съвести, да създават нови себеподобни и по този начин бързо да се разрастват като злокачествено образувание. Те пробиха вече в университетите (СУ) и се снабдиха и с партия (Да, България!).

С една дума, генеричните потомци на АБпФК (най-вече внуците им) държат в ръцете си по-голямата част от икономиката, висшата и средна администрация, службите и съдебната система, както и обществените институции и организации.

Като гигантско раково образувание, Кастата и нейните съюзници са оплели почти всички клетки на обществено-политическата и икономическа сфера на България. Липсва им само пълната политическа власт, загубена след три икономически катастрофи след 10 ноември 1989 г. при правителствата на Андрей Луканов, Жан Виденов и Пламен Орешарски.

Затова идеята за реставрация никога не ги е напускала. И никак не е чудно, защо само хора от Кастата оглавиха протестите през есента на 2020 г.: президентът Румен Радев, Мая Манолова заедно със „свирепите майки“, Христо Иванов, Отровното трио, Румен Петков, както и всякакви партийки, всичките ръководени от деца и внуци на АБпФК.

Една част от генеричните наследници на АБпФК, да ги наречем консерватори (или „старите“, предимно ръководните кадри и по-голяма част от членската маса на БСП), поддържат своето влияние с активната помощ на руското разузнаване и политически кръгове.

Докато другата част – „либералите“ (по-млади, предимно внуци, но също и деца, получили високо образование на Запад), разчитат на финансовата и идейна поддръжка от левичарските неомарксистки кръгове в Европа и САЩ.

Значителна част от внуците на АБпФК презират СССР/Русия, както и възгледите на бащите и дядовците си, но се ориентираха (по стар семеен марксистки рефлекс) към неомарксизма, предимно към джендър движението, правата на ЛГБТ, държавната намеса във възпитанието на децата, разбиването на семейството, както и към другите движения под шапката на тази нова тоталитарна идеология, водещи към установяване на новия марксистки ред.

Така внуците и някои от децата – след като се изучиха на Запад –станаха интелигенти и прегърнаха левичарските идеи на неомарксизма. Те са навсякъде по върховете на обществото и до голяма степен задават дневния му ред.

В случая, единственото полезно за България е това, че разделението между тези две крила на Кастата вече започва да прераства в някаква форма на неприязън. (5)

(1) България излиза от Балканската междусъюзническа война победена от петорния съюз (Сърбия, Гърция, Черна гора, Румъния и Турция), и ограбена. Това поражение еднозначно предопределя влизането на България в Съюза на Централните сили. В Първата световна война България участва четири години, като мобилизира почти един милион войници (при население 4.5 милиона души), около 20% от населението.

Такова мобилизационно натоварване Европа не познава. Военното и икономическо напрежение е огромно. То е непосилно за страната. Българската армия е предимно селска – 80% от мобилизираните войници са от селата. Най-големи загуби през войната претърпява селското население в човешки и икономически измерения. Българското село по това време може да се оприличи на една отворена рана.

И в тази рана незабавно нахлува комунистическият бацил. Сред отчаяните, обеднели и обезверени хора, комунистическата пропаганда намира добър прием. За кратко време комунистическите агитатори създават десетки партийни организации. Затова не е случайно, че лидери на комунистическата партия в 30-те и 40-те години на 20-и век са предимно хора от селски произход, с повърхностна „работническа закалка“.

(2) Работата по създаване на организирана структура на „борците против фашизма“ започва скоро след 9 септември 1944 г. Победителите искат да си осигурят блага от държавата, за която са се борили. Плячката от еднократните грабежи вече е усвоена и се търсят начини за постоянни доходи. Същевременно, обединението гарантира запазването на властта им.
Така в София, през 1945 г. е създаден Съюз на партизаните. Идеята е на няколко бивши „шумкари“, между които и Тодор Живков. Броят на членовете и досега е неизвестен, а и липсват такива изследвания. Това число би било много важно, за да се установи точният брой на „шумкарите“, предмет на най-различни спекулации.

А пък през 1946 г. е организиран Централен инициативен комитет, с цел създаване на представителна структура на всички борци за народна власт: Антифашистки съюз. За председател е утвърден Боян Българанов, а за секретар Тодор Живков. Започват масови пропагандни акции в контролираната преса за обосновка на необходимостта от такава структура.

В статия на вестник „Работическо дело“ от 7 юли 1946 г. директно се отбелязва, че новият съюз трябва „да защитава материалните интереси на борците против фашизма и капитализма“.

През октомври 1947 г. е свикан конгрес, който учредява Съюз на борците против фашизма и капитализма (СБПФК). Конгресът дава определение на понятието „активен борец против фашизма и капитализма“: това е лице „участвало (или подпомагало) в дейността на Българската комунистическа партия до 1945 г. и в съпротивителното движение в България, главно през Втората световна война“.

След първоначалния ентусиазъм следват години на застой в реализация на идеята. Новият вожд на българския народ Вълко Червенков има други приоритети. Минават 12 години, преди Тодор Живков да се върне към любимата си идея. Това става едва след като съсредоточава в ръцете си главната власт в страната, като първи секретар на ЦК на БКП.

На 1 юни 1959 г. Живков внася в Политбюро знаменитата си докладна записка „За уреждане на общественото, материалното и социално-битовото положение на активните борци против фашизма и капитализма“. В тази записка се обсъжда основно въпросът за „общественото, материалното и социално-битовото положение на една част от нашите кадри, участвали в дългогодишната борба срещу фашизма“ и отново се дава определение на понятието „активен борец против фашизма и капитализма“: „партизанин, политзатворник, концлагерист, ятак, член на бойна група, нелегален партиен и ремсов деятел, интербригадист“.

Предлагат се четири степени за активност. Политбюро единодушно утвъждава документа. На 30 септември 1959 г. секретариатът на ЦК на БКП официално учредява това привилегировано съсловие, като установява четиристепенно вътрешно деление според заслугите и препоръките, като всяка група получава пакет привилегии. За доказване на принадлежност към някоя от тях са необходими от три до пет свидетелства на други активни борци, което създава условия за безконтролно самовъзпроизвеждане на цялото съсловие без гаранции за достоверността на заявения принос.

Първа категория се разширява и включва загиналите борци; осъдените на смърт, политическите затворници и политическите емигранти, прекарали общо в затворите, концлагерите или в емиграция не по-малко от пет години; партизани, които са били активни поне една година.

Втора категория включва партизаните, които са били активни повече от шест месеца, политическите затворници, концлагеристи, политическите емигранти, прекарали общо в затворите, концлагерите или в емиграция повече от две години.

Третата категория включва поддръжници и помагачи на партизаните.

Четвърта категория обхваща всички други участници в антифашисткото движение.

(3) Още от идването на власт, АБпФК се обзавеждат с нечувани в историята на България привилегии:

Народна пенсия, намалена пенсионна възраст и стаж, надбавка към заплатата, предимства при назначаване на работа, заемане на почти всички длъжности от висшата и средна номенклатура на ЦК на БКП, както и всички ръководни длъжности в специалните служби, предимства при кандидатстване във ВУЗ, привилегировано придобиване на жилище, безплатни карти за градския транспорт, дори безплатна карта за ползване на обществена баня. Освен това АБПФК ползват специални безплатни почивни станции, медицинско обслужване и безплатен транспорт.

Пред лекарските кабинети висяха табели: „Активните борци са с предимство, влизат без да чакат ред“.
Последват нови допълнения (25 август 1969 г., 1 януари 1970 г.) за подобряване на материалното и социалното положение на революционните кадри. Не след дълго привилегиите на бащите и майките се прехвърлят върху техните деца.

Почти веднага след 9 септември 1944 г. излиза закон за подпомагане на жертвите в борбата против фашизма и капитализма (12 октомври 1944 г.), който предвижда финансова помощ и безплатен ремонт на жилищата на пострадалите.

Постепенно кръгът на правоимащите се разширява значително и обхваща: „незаконните съпруги на народните борци“, помощниците-ятаци, които са давали подслон на народните борци и основно са техни роднини и приятели, някои леви интелектуалци и представители на преследваните етнически малцинства, кръвните роднини на антифашистите до трета степен на родство, а също и тези по сватовство. Това е само началото на поредица от мерки в подкрепа на тези лица.

През юни 1945 г. е приета наредба-закон за народните пенсии. Според този нормативен акт право на такава пенсия имат всички български поданици, които в периода от 9 юни 1923 г. до 9 септември 1944 г. са пострадали в борбата против фашизма и в резултат на това са станали инвалиди с най-малко 30% изгубена работоспособност. От пенсиониране по този закон могат да се възползват и тези, които са допринесли за борбата против фашизма като общественици, хора на науката, изкуството и литературата.

Освен като лични, тези пенсии се отпускат и като наследствени на съпрузите, непълнолетните деца и родителите на загиналите антифашисти. За кратко време от този закон се възползват значителен брой лица.

Изискването за инвалидност отпада през 1959 година вследствие на докладната записка на Тодор Живков пред Политбюро, официализирана от Министерски съвет. За да се отпусне пенсия на АБПФК, вече не е необходимо наличието на процент на инвалидност. Този вид пенсия вече не се влияе от здравословното състояние, а и изискванията за пенсионна възраст са намалени.

Пример за прилагане на този подход е самото пенсионно законодателство. Според разпоредбата на чл. 27 от закона за пенсиите от 1957 г., се определят пенсии за особени заслуги и народни пенсии, чийто размер надвишава многократно сумите на другите категории пенсии. Те се предоставят на привилегирована група, описана като „изтъкнати борци за народна власт, на особено проявили се деятели в областта на държавната, обществената, културната, научната, техническата и стопанската дейност, както и в областта на военното дело, които имат изключителни заслуги за страната“.
В зависимост от участието си в антифашистката борба пенсионерите се делят на три категории.

В първата влизат членовете на централните, областните или окръжните ръководства на политическите и обществените антифашистки организации, както и сътрудниците на централните ръководства; командири, началници-щаб, политкомисари или интенданти на бригади, дружини или отряди и заместниците им.

Към втората категория спадат членовете на ръководствата на околийските и районните политически и обществени антифашистки организации и сътрудниците на областните и окръжните ръководства и командири, политкомисари или интенданти на чети и техните заместници.

Всички останали формират третата категория. Пенсията на тези лица се получава от наследниците им родители и преживели съпрузи, независимо от възрастта и трудоспособността на последните и независимо дали са били издържани от починалия. Само за тези категории пенсии не действа ограничението на размера, според което пенсията не може да надхвърля най-високото трудово възнаграждение, което лицето е получавало през последните десет години на трудовия си стаж (чл. 47).

Според чл. 8 от закона за пенсиониране на земеделските стопани-кооператори пенсия за трудова злополука се отпуска само на лица, пострадали след 9 септември 1944 г.

Преференциалното раздаване на пенсии на една социална група се осъществява паралелно с отнемането им от други български граждани. Така на 14 януари 1948 г. излиза закон за лишаване от право на пенсия на лица, проявили фашистка дейност, който запазва действието си до края на режима.

Според него следните групи граждани губят всичките си пенсионни права, ако бъде установена принадлежността им към поне една от следните категории (чл. 1):

1. безследно изчезнали длъжностни лица през времето от 9 септември 1944 г. до 30 март 1945 г., във връзка с промяната от 9.09. септември 1944 г., ако се установи, че са проявили фашистка дейност;

2. редовните и мобилизирани военни чинове и полицаи, ако са извършили зверства, побоища и палежи в страната или извън нея през време на службата си;

3. убитите или пострадали лица при преследване борците-антифашисти в страната или извън нея, или убити по повод дейността им против антифашисткото движение;

4. служителите в политическия отдел на бившата дирекция на полицията и поделенията му, включително и секретните сътрудници;

5. началниците на униформената полиция до началниците на участъци в градовете и комендантствата;

6. осъдените от Народния съд, които не са амнистирани;

7. служителите на разузнаването и контраразузнаването през Втората световна война до 9 септември 1944 г.

Отнемането на пенсионните права на тези групи естествено се отразява на наследниците им. По същата линия не се признава и трудов стаж, положен на някои длъжности (кметове, помощник-кметове, полицаи и др.) преди 9 септември 1944 г.

Ако въобще ще се получава пенсия, то този стаж се приспада от общия и така размерът ѝ се намалява. На управите на околийските народни съвети по този закон е възложено да събират сведения за фашистката дейност на лицата чрез структуриите на Отечествения фронт (ОФ) и на другите масови организации.

Те трябва да дават мнение на Пенсионния съвет относно спирането на тези пенсии. Така Пенсионният съвет получава твърде широки и необичайни функции, а именно да определя кой е фашист и кой не. А пък този съвет е доминиран естествено от АБпФК и техните партийни поддръжници. Така законът създава възможност за безконтролна политическа и лична саморазправа.

На 1 янyаpи 1970 г., допълнeниe към закона за пенсиониране намалява пенсионната възраст и прослужено време за активнитe боpци: 55 години за мъжетe и 50 за женитe, при 15 години минималeн тpyдов cтаж.

През 1950 г. с „Постановлението за създаване на истинска народна интелигенция“, АБПФК и техните помагачи и деца, получават привилегирован достъп до висше образование чрез системата на Рабфак.

На 25 авгycт 1969 г. е пpиeто Постановление на Министерски съвет №31 за „подобpяванe на матepиалното и cоциалното положениe на pеволюционнитe кадpи“, което pазшиpява пpивилегиитe. Сред тях са следните права:

Право на назначение при кандидатстване за работа. Ако повече от един АБПФК кандидатства за едно място, всички могат да бъдат назначени, т.е. откриват се нови работни места със същия профил.

АБПФК ползват предимства при назначаване на работа пред останалите граждани. Така например, наредбата за изменение и допълнение в правилника за назначаване, преместване, съкращаване, уволнение и за състезателен изпит на учителите в гимназиите и гимназиалните класове от 28 октомври 1944 г. определя следния ред на назначаване:

1. партизани и техни съпрузи; 2. съпрузи и деца на убити от фашистката диктатура; 3. политзатворници и техни съпрузи; 4. уволнени по закона за защита на държавата и закона за НП; 5. активно подпомагалите партизанската борба; 6. останалите без работа поради обвинения в левичарство и антифашизъм и т.н. На последното 11-о място са гражданите, които са съкратени от други селища учители и имат минимален успех много добър.

Друг пример е наредбата-закон от 24 октомври 1944 г. за признаване на правата на висшисти при заемане на държавна, общинска и обществена служба на писателите, членове на Писателския съюз, които нямат висше образование. Адресат на привилегията са писатели-партизани. Наредбата директно противоречи на закона за длъжностите, цензовете и заплатите;

• Пенсионни права. Сред тях са право на АБпФК да се пенсионират само доброволно. АБпФК не могат да бъдат пенсионирани без тяхно съгласие, за разлика от всички останали граждани; право на допълнителна пенсия при пенсиониране; право на по-високи пенсии; право на пенсиониране на по-ниска възраст (с 5 години) и при по-малък трудов стаж (15 вместо 25 години).

Само за АБпФК е предвидена хипотеза, при която пенсия за старост им се отпуска независимо от възрастта и стажа, ако попадат в първа или втора група инвалидност и са работили дори един ден в ТКЗС (чл. 2 от закона за пенсиониране на земеделските стопани-кооператори).

• Социални права. Сред тях са право на специални медицински грижи, достъп до специални аптеки, болнични заведения и балнеолечебници; право на привилегирован достъп до курорти; право на достъп до специални магазини, които са по-добре снабдени; право на достъп до жилищни фондове и право на жителство в големите градове; право на безплатно ползване на обществените къпални (както и децата до петгодишна възраст) и право на безплатен чаршаф и кабина, ако имат лекарско предписание; безплатни лекарства; право на достъп до  ловните стопанства в страната.

• Образователни права. Сред тях най-съществени са правата да следват в средни специални и висши училища без конкурсни изпити и при облекчения при вземане на изпити, ползване на общежития и заплащане на учебни такси; неограничен достъп до системата на Рабфак, която им гарантира достъп до висше образование, а също и неограничен достъп до задочна форма на обучение в университетите, осигуряваща стипендия на ниво получавана дотогава работна заплата.

Още с въвеждането на закона за висшето образование, действал в България от 1947 г. до 1956 г., привилегията за достъп създава ясна граница между лицата, които имат и лицата, които нямат право на висше образование.

Първите включват трудещи се или синове и дъщери на трудещи се, със завършено средно образование (чл. 40, ал. 1), а вторите лица с фашистки и други противонародни прояви (чл. 40, ал. 2).

Системата на работническите факултети (съкратено Рабфак) следва съветския образец. Това са общообразователни учебни заведения или подразделения на учебни заведения, които подготвят за влизане в университета без приемен изпит и по съкратени курсове, младежи, които не са завършили своевременно средното си образование.

Системата се запазва до 1989 г., въпреки че е идеологически обоснована като временна мярка за подпомагане на работническата класа. Подготовителният курс в Рабфак е с продължителност между 6 и 12 месеца и включва три основни общообразователни предмета, сред които тези, по които се държи състезателният приемен изпит за съответната специалност и предмет по идеологически науки (Основи на комунизма, История на БКП и др.).

За завършен курс се приема общ успех по трите изпита не по-нисък от 4.5, който е много по-нисък от бала на приемните изпити за останалите студенти (за елитните специалности над 5.5 среден успех от дипломата и приемните изпити).

Сред основните характеристи на обучението в Рабфак е липсата на реален контрол върху знанията. Консервативните изчисления показват, че поне 10% от местата в университетите се заемат от възпитаници на Рабфак, като най-масово е присъствието им в специалностите журналистика, право и икономика, които подготвят кадри за заемане на властови позиции.

По силата на разпоредбата на чл. 42, ал. 2, „а“ и „б“ от учебна, изпитна и дипломна такса се освобождават студенти, които влизат в групите, които по определение съставят корпуса на АБпФК.

Те и децата им постъпват с привилегии в учебни заведения. В средните училища и в университетите първо са приемани всички деца на АБПФК, които са изкарали оценка „среден 3“, по параграф „Ж“ от закона. Ако оценкана е „слаб 2“ за прием следва да се поиска специално разрешение от партийните органи, което обикновено е било давано.

Ако останат места, са били приемани и деца без привилегията. През 80-те години на 20-и век броят на „децата на АБпФК“ намалява по естествени причини и тогава влиза в сила друга наредба. Според нея, само 30% от местата във ВУЗ са за деца на АБпФК, но практически се приемат всички, които желаят.

За аспирантура (сега терминът е докторантура) са приемани всички желаещи, а при защитата официално е било съобщавано, че аспирантът е дете на АБпФК. При отпускането на стипендии и общежития децата на АБпФК са били с предимство. Те са назначавани с предимство и на работа.

• Право на оземляване съгласно закона за трудовата поземлена собственост имат лицата, които влизат в групите, които по определение съставят корпуса на АБпФК. При оземляване лицата от по-голямата част на групите придобиват поземления имот с 50% намаление от оценката, по която той е причислен към Поземления фонд. Според чл. 38 от същия закон „лишените от граждански и политически права не подлежат на оземляване“.

• Всякакви други права. Всеки АБпФК е имал право да изиска отпускане на жилищно-спестовен кредит за закупуване на жилище след престояването само 6 месеца на една минимална вноска в банката, като веднага след тиражирането на заема се предлага и жилище.

Това право се дава също и на дете на АБпФК, но еднократно (т.е. ако има повече деца, само едното ползва предимството). Обикновените хора чакат разрешението за кредит и жилище десетилетия, а повечето така и не дочакват (това са т.нар. дългогодишни жилищно-спестовни влогове).

Въпреки разпространеното мнение, на внуците на АБпФК не са били предоставяни привилегии. Затова много АБпФК осиновяват внуците си. Имало е куриозни случаи, при които вдовици на партизани осиновяват внуци, а внуците им, родени години след смъртта на дядо си, използват привилегии на деца на загинали.

По този начин е създадена една от най-устойчивите привилегировани групи в обществото, върху която останалите групи започват да упражняват два типа натиск. Единият е насочен към вливане в нея, а другият към нерегламентирано усвояване на част от нейните привилегии чрез използване на лични отношения с нейни представители.

Същевременно изброените привилегии са високо ефективно средство за унищожаване на обществени структури и групи, които се разпознават от тоталитарната власт като враждебни. Привилегиите на комунистическата диктатура предпоставят и насърчават класова борба, основана върху ненавистта, недоверието и презрението между Кастата на АБпФК (плюс тяхната клиентела) и обикновените хора, изключени от системата на тези привилегии.

На базата на тези изключителни привилегии се създаде една специфична и невиждана в цялата българска история каста от генеричен (наследствен) тип. Тя се развива вече три поколения наред. Последното поколение и досега има решаваща роля в икономиката и в обществения и културен живот на страната. Не им достига само пълната политическа власт, за която смятат отново да се преборят.

Привилегиите на АБпФК са отменени официално от Министерски съвет през ноември 1990 г.:

„През миналата седмица Министерски съвет отмени правителствени документи, които даваха привилегии на АБпФК. Понеже голяма част от тези нормативни документи не са обнародвани в миналото, вчера пресслужбата на Министерски съвет предостави подробна информация за отменените привилегии.

АБпФК са имали право да заемат с предимство подходяща работа, без да се спазват изискванията за образование и трудов стаж. Трудовият им стаж е считан за първа категория, независимо къде са работили, и те не са пенсионирани при съответствуващите на това условия. Децата на АБпФК са приемани с предимство на работа в МВР и МНО.

АБпФК и техните деца са постъпвали в учебни заведения без ограничения и извън плана, получавали са стипендии, без да отговарят на установения ред. Имали са предимство при настаняване, закупуване и строеж на жилища, както и при получаване на заем за същата цел.

Премахва се осигуряването на определен брой безплатни карти за балнеосанаториуми и почивни станции, безплатните лекарства, безплатно ползване на градския транспорт и намалението за пътуване с влак, автобус и кораб.

Вече не съществуват предимствата за АБпФК, които са навършили пенсионна възраст и стаж да останат на работа, както и правото да запазят трудовото си възнаграждение при преместване на по-ниско платена работа.

Възможността АБпФК и носителите на звания „герой на НРБ“ и „герой на социалистическия труд“ да получават по-големи стипендии също се премахват.

Отменят се предимствата на АБпФК при предоставяне на помещения за клубове и кафенета и освобождаване на подобни обекти от данъци и такси.“

Източник: вестник „Дума“, 21 ноември 1990 г.

(4) Има твърдения, че към края на 70-те години на 20-и век АБпФК са наброявали 70 000 души, а в средата на 80-те години на 20-и век били вече 240 000! Дали е така, не може да се каже, защото тези сведения са още тайна, която никому не се иска да разбулва.

(5) Виж също статиите „Какво представлява неомарксизмът и как ни засяга“ и „Какво е фашизъм и значението му днес“.