Дебатът Андрей Райчев – Иван Кръстев: Войните на 21-и век (видео)

По повод 80 години от края на ВСВ, Институт за критически теории на свръхмодерността и Катедра „Социология“ организираха в аудитория 65 на Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ на 14 април 2025 г. дебат между социолога Андрей Райчев и политолога Иван Кръстев.

Темата бе „Войните на 21-и век: прогресът на технологиите, регресът на човечеството“.

Модераторът на дебата, гл. ас. Меги Попова преподавател по политическа философия във Философския факултет на СУ, представи двамата опоненти.

Иван Кръстев, политолог, председател на Управителния съвет на Центъра за либерални стратегии, изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена, автор на множество книги преведени на над 20 езика, сред които „Утре ли е вече? Как пандемията променя Европа“, „Имитация и демокрация“, „След Европа“ и много други. Носител на престижната награда за европейска есеистика „Жан Амери“ за 2020 г.

Андрей Райчев, социолог и философ, част от Института „Иван Хаджийски“ и от Института за критически теории на свръхмодерността. Автор на книгата „Привилегировани гледни точки“. През 2008 г. в съавторство с Кънчо Стойчев издава книгата „Какво се случи“ относно прехода. През 2023 г. двамата издават книгата „Време и нищо“. Междувременно излиза книгата му „Време и всичко“ с Александър Андреев.

И постави контекста на дебата: войните на 21-и век, прогресът на технологиите, регресът на човечеството. Идеята е повторение на дебата Райчев-Кръстев от 1990 г. в Пловдивския университет, който е за войната в Югославия и за бомбардировките на НАТО над Белград. Тогава има повече яснота каква трябва да е позицията на България. Докато темата сега е по-общо формулирана и теоретична, и съдържа теза, която всеки от дебатиращите може да опровергае.

Попова направи вметка: наскоро се състоя подобна дискусия в СУ върху книгата „Големият регрес“, където Иван Кръстев има текст. Този регрес върви ръка за ръка с прогреса на технологиите.

И даде още контекст: дебатът се провежда и в светлината на 80-годишнината от края на ВСВ.

Представи и въпросите за обсъждане: дали консенсусите след ВСВ са валидни днес? Ако не, кога престанаха да бъдат валидни? Наблюдаваме ли края на разпада на международните институции като ООН и международните съдилища? Наблюдаваме ли края на международното право? Наблюдавайки как се развива войната в Украйна и войната между Израел и Палестина, както и новия модел на водене на международна политика, легитимиран от Тръмп през втория му мандат – дали очакваме нов и различен геополитически ред? Легитимно ли е вече (и отново) продължението на политиката през война? Връщаме ли се към ценността на силата в геополитически план? Какви са войните на 21-и век? Как изглеждат? Има ли нещо ново в начина, по който се водят войни? От доста време насам се говори за хибридни войни. Каква е ролята на технологиите във войните на 21-и век? Можем ли да говорим за нова Студена война? Кои са полюсите? Има ли противопоставяне на различни алтернативни модели – идеологически и политически?

Модераторът припомни, че това е академичен дебат, тъй като се провежда в университет. И даде думата на Андрей Райчев за първо изложение.

Война на регионите

Андрей Райчев започна встъплението си с класическите думи, че „дребният буржоа не може да направи разлика между края на неговата бакалница и края на света“. И заяви, че „регрес няма“. И не само, че само не става дума за регрес на човечеството, а за изключително важен, епохален преход, в рамките на който живеем и който започва след ВСВ, обясни социологът.

След това посочи трите теми, по които ще говори: характерът на новата война, втората криза на Просвещението и новият характер на властта.

„Че това е нов вид война, се вижда с просто око. Но малцина си дават сметка за един парадокс, който показва, че нищо не разбираме. И това е, че в днешните войни не печели силният. В цялата серия войни – от Корейската, през Виетнамската, Афганистанската, Втората афганистанска, и т.н. – с изключение на войната Армения-Азербайджан – не печели по-силният. Не казвам, че печели слабият. Макар че се случва и това. Този парадокс (не печели силният) показва, че нещо много дълбочинно се е променило.“

Райчев заяви, че не бива да търсим промяната в технологическите характеристики на войната, тъй като те със сигурност са други – например тя очевидно е война на дронове, танковете не играят роля, пехотата е нещо друго, няма взводен командир викащ „ура“ и хората да тръгват след него. По думите му, ако разсъждаваме в тази посока, нищо няма да разберем. Затова предложи следния подход.

Първо, кой е предметът на войната? Винаги е било едно и също. Войната се води за земя. Защото земята е изворът на богатството. Това е вярно от времената на Адам и Ева.

Второ, кой е субектът на войната? По навик казваме: нациите. Само дето сега не се бият нации.

И трето, кой е крайният резултат на войната?

Например в Сръбско-българската война е съвършено понятно, каза Райчев. Субект е зараждащата се българска нация. Предметът е: България се е обединила, и това трябва да бъде наказано. Резултатът е, че България побеждава и обединението ѝ не бива наказано, а международно признато, макар и в отслабена форма – княз Батенберг бива обявен за генерал-губернатор на Румелия. И така е до началото на 20-и век.

„Но в сегашните войни резултатът е непонятен. Една от причините войната на североизток от нас да не може да спре е, че не е понятен резултатът. Както и да спре – във Лвов или Воронеж. И това много трябва да ни озадачи.“

Наглед се бият нации, продължи социологът. Но дори в случая с Армения, където войната се води за земя (Нагорни Карабах), парадоксално арменците печелят от това, че престават да се бият за Нагорни Карабах. Изключителният политик Пашинян успява да създаде на Армения перспектива с факта, че отстъпва от нещо, за което страната се е била 30 години. И го е превзела! Отдаването обратно на предмета на войната води до това, Армения да е добре. И за пръв път има накъде да се развива. Пак парадокс.

По същата логика САЩ са се зарадвали от загубата на Афганистан. Тръмп залага изтеглянето оттам през първия си мандат и после Байдън го довършва. САЩ изпитват огромно облекчение и се чувстват победители. Защото са се измъкнали от тази каша.

„Абсурд след абсурд. И тъй като абсурдите са много, трябва да се откажем от едно привично нещо: че воюват нации. В момента, в който изоставим оптиката ‘воюват нации’ и минем в оптиката ‘воюват региони’, всичко ще ни се подреди.“

Каква е разликата между нацията и региона? Не е ли регионът просто съвкупност от нации? На този въпрос Райчев има теза заедно с Кънчо Стойчев и тя звучи така:

1. Нацията е идентичност с минало. Т.е. нацията се определя през миналото.

Пример: Нашите югозападни съседи демонстрират по цял ден това. Те дори вземат парчета чужда история, за да построят своята собствена.

2. Регионите се определят през бъдещето. Да си в един регион означава да имаш обща съдба, а не общо минало.

Пример: Германия и Франция се бият хиляда години за наследството на Лотар. Общото им минало няма никаква връзка с това, което правят в момента на ниво правителство.

Друг пример: изследване на Иван Кръстев за фондацията Carnegie показва, че всички балкански страни виждат мира през Европейския съюз (ЕС). Т.е. общата съдба може да помогне за преодоляване противоречията от миналото, заключи Райчев.

„Ако погледнем така и видим какви региони има, веднага всички войни ще получат своето обяснение. Съвсем не е, както Путин казва: ‘Целият Запад воюва срещу нас’. Тези войни са за уточняване граници на региони. Въпросът, който след 100 години от птичи поглед ще се вижда от всеки изследовател е, че този конфликт между Русия и Украйна (който има елементи на гражданска война), е къде свършва европейският регион – на Дон или на Днепър.“

Социологът обясни, че това е регионален сблъсък. Имаме регионално противостоене – не толкова за земя, колкото за граница.

Десакрализация на САЩ, СССР, Германия и Израел

Политологът Иван Кръстев започна изложението си с цитат от историка Майкъл Хауърд, че войната е стара като света, но мирът е много модерно явление.

Мирът не е отсъствие на война, каза Кръстев. Мирът се появява през 18-и век като нещо, към което държавите се стремят и дефинират. Всъщност, разграничаването между война и мир е трудно нещо. Това наблюдаваме в историята, но и сега. Това, което се е променило е, че докато през 18-и век мирът изглежда немислим, после в Европа войната става немислима.

Именно това е част от кризата, която преживяваме сега с войната на Русия в Украйна, продължи политологът. Става дума за това, че един континент, който е успял да убеди себе си, че войната е невъзможна, сега е във война – и то война, която много прилича на войните от 20-и век – с около 1 млн. души ранени или убити, с огромен брой изстреляни артилерийски снаряди в Украйна на нивото от 1942 г.

Кръстев представи първата си теза: ако мислим, че светът роден след края на ВСВ свършва, какво точно свършва? Аргументът ми е, че след края на ВСВ има четири държави, които са признати за изключителни от всички страни в света. Това са СССР, САЩ, Германия и Израел.

Първите две – които дефинират Студената война – мислят себе си не просто като държави, а като модели за бъдеще. Едно от основните обяснения защо Студената война никога не става гореща е не просто присъствието на ядреното оръжие, а фактът, че ако ти мислиш, че бъдещето ти принадлежи, нямаш никакъв интерес да започнеш война днес. Тъй като утре ще изглеждаш по-силен, отколкото си днес. Т.е. самият факт, че ти мислиш, че бъдещето е на твоя страна, е една от причините да се опиташ да избегнеш каквито и да било ненужни военни действия днес.

Другите две с изключителен статус безспорно са: Германия – абсолютен агресор и Израел – създадената след войната еврейска държава, която олицетворява в себе си абсолютната жертва.

„Тези четири изключителности са изчезнали и тези четири държави са нормализирани по различен начин“, заяви Кръстев.

„Съветският съюз – с изчезването си. Русия като държава е напълно различен от съветския проект. Неслучайно една от причините за началото на войната в Украйна от 2022 г. е изключително силната антисъветска реч, която президентът Владимир Путин произнася на 22 февруари – деня на признаването на независимостта на Доцката и Луганската република – и в която той дефинира Украйна като съветски продукт и държава, създадена от Ленин. В този смисъл най-трагическата фигура в тази война е една възрастна жена, която посреща руските войски със съветско знаме, без да вижда, че не Съветският съюз се връща в Украйна.“

По отношение на Германия – в момента наблюдаваме Германия, която дефинира и вижда бъдещето през военен бюджет, който по своите размери е два пъти по-голям от парите, които Германия е инвестирала в обединението на двете Германии по плана „Маршал“, обясни политологът.

„В този смисъл страна, чиято цяла поствоенна идентичност е дефинирана през идеята за мир и отсъствието на война, припознава толкова различно ситуацията сега, че правителството изведнъж започва да мисли главно за повишаване отбранителната способност.
Същото се случва с изключителния статут на Израел, която е била жертва, но която вследствие на войната в Газа започва да бъде мислена именно като агресор.“

Ядреното оръжие

Петото нещо, което е силно променено, според Кръстев, е статутът на ядреното оръжие. В целия период на 20-и век едно от основните неща е, че ядреното оръжие няма да се разпространява. То се контролира от малък брой държави и така се обезпечава мир в глобалния свят.

„Мисля, че едно от нещата, които ще се случат в следващите десет години е, че в рамките на много кратък период ще видим появата на поне десет нови ядрени държави. Изведнъж ядреното оръжие става символ на идеята за суверенитет. Много е трудно да бъдеш суверен, ако нямаш ядрено оръжие. В този смисъл западната намеса в Либия, след като Кадафи се беше отказал от ядрения си проект, и войната в Украйна, след като страната се отказа от ядреното си оръжие, създадоха усещането, че отказът от ядрено оръжие не ти позволява да разчиташ на дадени гаранции.“

Демографска промяна

Кръстев разви втората си теза: другото важно случило се през 21-и век и което драматично променя мисленето какво е война, какво е мир и как изглежда бъдещето, е демографската промяна.

В момента живеем в общества, в които над 50% от населението не може биологично да възпроизведе себе си при отсъствието на миграция. За да може да възпроизведе себе си едно общество, всяка жена трябва да има две деца. В страни като Южна Корея цифрата е 0.7 деца. В рамките на всяко следващо поколение децата са с една трета по-малко от предишното. В рамките на 20 години Южна Корея ще загуби половината от населението си.

„Казвам това, защото остаряването на населението е една от причините, които намаляват риска от война. А от друга страна намаляването на населението започва рязко да променя начина, по който се водят войни. В случая с войната в Украйна – както в Украйна, така и в Русия – основният недостиг не е на оръжия, а на хора. Нещо повече, все повече държавата в Европа не се чувства легитимна да иска от хората да умират за нея. Около 17% от гражданите на Германия твърдят, че са готови да жертват живота си за страната.“

В този смисъл демографската действителност – в едно общество, което през цялото време се мисли през губещо население – е изключително важна за обяснение на решението на руския президент да започне войната в Украйна, обясни Кръстев.

През 2021 г. говорейки пред деца във Владивосток – на няколко пъти, без да бъде питан за това – Путин говори, че Русия започва да губи население и че Менделеев е прогнозирал, че през 2000 г. в света ще има 500 млн. руснаци. В момента има само 143 млн.

„Това говори също, че ние мислим през демографски проекции, които могат да бъдат напълно погрешни. Но те завладяват въображението на хората. И изведнъж се оказва, че според по-песимистичните от тях през 2100 г. в огромната територия на Русия трябва да живеят 74 млн. души.“

„В този смисъл аз съм напълно съгласен с основната теза на Андрей Райчев, че това не са войни борещи се за земя. Твърдя, че основното в тях (извън Африка) е, че това са войни борещи се за хора. И това обяснява един от основните факти на руско-украинската война – отвличането на деца.“

Такъв тип войни са познати през 17-и век между част от северно-американските племена, които поради загубата на население е много често нападането на друго племе, за да отвлечеш жените и децата и заместиш жените и децата, които си загубил, обясни ученият. Това е много важна и различна характеристика от войните на 19-и и 20-и, в които много често хората са повече от пушките; в които правителства се чувстват в правото си да искат хората да са готови да умират за една или друга кауза.

Региони, земя, криза на интернационализма

Третата и последна тема на Кръстев беше въпросът за регионите. В икономически план регионите са едно от основните неща, които се случили през последните 35 години. Много се говори за това как се развива световната търговия. И макар да е глобална, тя е всъщност регионална по своя характер. Около две трети от всички търговски транзакции са случват в рамките на определени региони. В този смисъл се появява икономическа идентичност на регионите.
Но как точно регионите воюват, не мога да си представя, призна Кръстев.

„В икономически план наблюдаваме още, че все повече всичко започва да прилича на война. Икономически отношения, търговия.“

А относно въпроса, какъв би бил ефектът от новата държавна администрация на САЩ: ако има нещо характерно за Тръмп е, че той по никакъв начин не мисли народите като собственици на земята, обясни политологът.

„Ако погледнете предложението му за Газа, според което трябва да бъдат построени хотели, а които други хора ще бъдат изместени, ще видите, че земята не е нещо свещено – характерно завсеки национализъм, а като недвижимост. И ако има проект, той е за джентрификация. Но това значи тотално изчезване на основната идея а класическия национализъм, че земята е кръв и пот на определен народ. В този смисъл наистина земята е изчезнала от една страна, защото се е превърнала в недвижимост, а от друга страна – понеже бива заменена от идеята за природен ресурс. От тази гледна точка предложението на Тръмп по отношение на Украйна – ‘мога да защитавам само ако съм собственик на собствения ви природен ресурс’ – е също напълно различна от логиката, в която тече целият 20-и век.“

В обобщение, кризата, която се е случила след ВСВ, е до голяма степен криза на интернационализма, посочи именитият автор. Независимо дали е в съветския си вариант от 20-и век или в либералния си вариант, този интернационализъм дефинира идеята за някакъв общ интерес – като човечество. Постепено тази идея за общ интерес започва да изглежда като недостатъчна да легитимира действията на което и да било правителство. Изведнъж правителствата започват да убеждават гражданите си, че имат право да търсят тяхната електорална подкрепа, казвайки им: „аз се интересувам само от вашия интерес и не ме интересува как се чувстват другите“. Този тип разпадане на каквато и да било общочовешка етика при съществуването на силно интегрирани икономически общества е характерно за състоянието, в което нищо не е война, всичко е война. И ако има война, тя по нищо не прилича на тези, които знаем.

Мрежова война

Андрей Райчев взе думата за втора част на своето изложение, и продължи тезата си за характера на съвременните войни.

„Хамас нападна Израел – нецивилизовано и жестоко. Но не за да победи Израел. А за да провали договора между Израел и Саудитска Арабия. Осама бин Ладен бомбардира двете кули не, за да събори Америка, а за да обедини Арабския регион и за да стане лидер на ислямистите. Регионалната мотивация не е йерархична, а мрежова. Това е страшно важно да се разбере.“

Когато се бият две нации, се бият две йерархии, главно военните, обясни Райчев. Когато се бият два региона, това са мрежови взаимодействия. Тук липсва тази целерационалност, която е абсолютно задължителна за класическата война. В класическата война резултатът се определя по количеството и по думите „предавам се“ и „капитулирам“.

„Но къде е ‘предавам се’ в наше време?, запита социологът.

„Казват, че Израел извършва геноцид над Хамас. Това е, защото Хамас не се предава. Всяка жертва след ‘предавам се’ е геноцид. Но когато съюзниците бомбардират Берлин през 40-те години, наистина ли броим децата, които са загинали там? Това е война. Нищо такова не се брои. Когато превземат Берлин и започват да разстрелват хора, това вече е геноцид. Но по време на война не се брои. И никога не се е броило. Тогава сега защо броим?
Това обаче не е грешка, а принципно нова ситуация. Това е мрежова война с мрежови мотив.“

Бойците на Хамас никога не са били над 40 000 души, казват, че сега са 20 000 и се крият по болници, т.н., за да затруднят израелците.

„Но защо не казват ‘предавам се’? Защото мотивът им е мрежови – ‘прекратете саудитския проект; арабският регион да се нормализира със САЩ’ – няма разлика с Осама бин Ладен; въпросът отново е кой ще лидира арабския регион и коя мрежа ще управлява. И тъй като това е мрежова война, става изключително лъжливо и лицемерно говоренето за нея и от двете страни.“

Райчев направи аналогия с Александър Батенберг, който говори на българската войска, говорейки им истината: трябва да бием сърбите, за да защитим Съединението и да отстоим България. Тук няма лъжа. Има намерение и цел, може би абсурдни, но все пак искрени.

Докато сега във войната Израел-Газа всичко е лъжа, посочи Райчев. Това е, защото предметът не е дефиниран. А не е дефиниран, защото мрежата е нещо изключително разплуто и размито; не граничи ясно с другата мрежа. И тук трябва да си зададем главния въпрос: кое различава мрежата от пазара? Пазарът обменя, мрежата дарява и контра-дарява.

Формирали са се 6-7 мрежи (не е ясно дали Латинска Америка е отделна мрежа; и дали Европа и Америка са една мрежа, не се знае; Китай отделно има своя мрежа), но нищо не е ясно за тях, понеже не е йерархия и няма целерационалност. Това е даряване и контра-даряване.

„Каква е ползата на ЕС от влизането на Румъния и България в него? Каква е количествената изгода? Колко работници, култура, военна сила, полезни изкопаеми? Европа дарява на Румъния и България членство. България и Румъния контра-даряват промяна и лоялност. Но в това няма нищо йерархично. Руската пропаганда си представя, че Европа ни командва. Няма нищо по-невярно от това. Това не значи, че не се съобразяваме с ЕС. Но това е мрежово съобразяване.“

А на всичко отгоре тук се наслагва крайната неопределеност, която започва и завършва ВСВ без мирен договор, добави ученият. И още по-голямата неопределеност, с която завършва Студената война. Липсва дори договорка какво се е случило.

„Според мнозина се случи следното: Съветският съюз демонтира комунизма. Отказа се от агресивната си политика. Изостави комунистическата идея, която беше изобразена на герба на СССР – земното кълбо със сърп и чук върху него. Отказа се да преизгради целия свят на комунистически основи. И заживяхме в мир. Несъмнено между Запада и Русия има разночетене относно резултата от Студената война. И войната в Украйна уточнява именно това. Дори не е въпрос на доминация. А само уточнение от страна на Русия: първо, дали границата е Дон или Днепър. И второ, не ни бихте, а беше мир. И ще се съобразявате с нас.“

Криза на Просвещението

Райчев представи втората си теза – за кризата на Просвещението.

„Просвещението е среща между капитализъм и наука. Галилеева наука. Просвещението се стоварва на човечеството като серия дарявания: образование, лекарство срещу бактериите, микроскоп, кораб за преплуване на Атлантиеския океан и още много. Рог на изобилието, който се изсипва 200 години подред.“

В края на 19-и век настъпва първата криза на Просвещението, продължи социологът. Какво се случва? Всички дарове, вместо да се превърнат в подобрение живота на хората, се превръщат в рязко влошаване живота на хората. Това се дължи на механизма открит от Томас Малтус, според който ако (в наше време) дадеш 1000 долара на едно бедно чернокожо семейство, вместо да получиш двама замогнали се чернокожи, ще получиш 12 бедняци. Следва демографски взрив. Взрив, който не си въобразяваме, не изучаваме в училище и по тази причина не можем да си представим, че Русия при Петър I са 8 млн. души, а Англия при Кромуел – 7 млн. Само след два века, при Николай I руснаците са вече 150 млн. Цялото подобрение е отишло в количествено увеличение. И съответно следва първата криза за Просвещението.

„Стига се до извода (той се вижа с просто око), че 200 години труд по образование, излекуване, окултуряване, машинизация, водят само до тежко влошаване. Идеалът се превръща в чудовищна действителност. Ценностите противоречат на ситуацията.“

Две алтернативи

Така се появяват двете алтернативи, продължи Райчев. Две огледала или странични пътища, които започват да се чертаят: Маркс и Ницше. Как става това?

„Когато ценностите противоречат на идеала, имаш два изхода: да отмениш реалността и да я замениш с ценностно правилен свят. Това са всички комунизми, които може да си въобразите. Или обратно – да унищожиш ценностите и да ги замениш с реалността. Това са всички фашизми, които може да си въобразите.“

И тези две алтернативи не възникват, защото някакви умни хора са ги мислили. А защото животът е непоносим. Самото Просвещение ражда това.

„И ако в момента имаме втора криза на Просвещението, трябва да видим откъде се явява тя. За целта да проследим: защо се появява кризата ‘демографски взрив’, за която говори Иван Кръстев? Кой се взривява? Селото. В селото има гигантски взрив, който първо потича към града, образовайки пролетариата. Послед потича към чужбина, образовайки Америка, Индия, Австралия, Нова Зеландия. А половината германци се преселват в Америка (1/50 от населението са германци), други – в Русия, особено по поречието на река Волга.“

Какво се случва със селяните? Демографският взрив не просто престава, но се превръща в демографски колапс. И основният и главен фактор, който предизвиква втората криза на Просвещението, е смъртта на селото. В България го наблюдаваме с просто око, посочи социологът-философ.

„Няма кой да работи, казва всеки българин. Още по-парадоксално: турците – които в българския фолклор винаги са били мързеливите, бавните, несъобразителните, докато българите работят и копаят по цял ден – сега казваме, че турците са най-работливи сред българите. Но това не е вярно. Не турците са по-работливи от българите, а селяните са по-работливи от гражданите. Последните ни селяни заминаха за Германия.“

Втората криза на Просвещението е мотивирана същински от този колапс. И той се случва засега само в Европа.

Какъв е резултатът?

„Ако следваме логиката на първата криза, би трябвало да се появят двете алтернативи: комунизъм и фашизъм. И те наистина се появиха пред очите ни. Това е кибер безумието на Мъск и ‘зеленото’. Т.е. получихме Илон Мъск и Грета Тунберг. Те се появиха като критика към неспособността на нашето Просвещение да се справи само със себе си.“

„Колапсът на селото не е регрес. Това е страшна криза. И както комунизмът и фашизмът се оказват бързи начини на модернизация, тези двамата ще се окажат бързи начини да се справим с кризата. Знаем от Хегел, че историята е иронична. Винаги става така. И не само не разбираме защо ни дойдоха Мъск и Тунберг, а дори избираме между тях. И не само това. Попитаха американския вицепрезидент Джей Д. Ванс, Мъск не е ли смахнат и той отвърна: ние търпяхме 10 години Тунберг, вие няма да изтърпите три месеца Мъск. Това е фактически вярно. Следователно ние се намираме за пръв път в ситуация на световен град. И той е лидиран от Европа.“

Смъртта на селото

Райчев продължи обяснението си.

„Когато махнеш Бога и заместиш Библията с енциклопедия – а науката направи именно това – значи да забраниш Бога. Тогава посочваш негов наследник. И няма съмнение, че това е науката.
Науката е новият Бог, който дарява. Както проф. Мутафчийски по време на ковид, заставаше пред нас с дебела книга и казваше: ‘Тука пише, че!’ и ни даряваше с маски, с живот, с два метра дистанция, да не ходите на Витоша, да не излизате в парка. Това е даряваща процедура.“

Когато ни сполети този дар, ни сполетява нова власт, която измества Бога, маха го, разясни философът.

„Но махайки Бога, тя получава нещо, което не е искала да получи. Това е едно задължение в повече – което е главното задължение на Бога – всеобщност. Тя е всеобща. И съответно безбожна Европа обявява себе си за универсалното.“

И даде примери: всеки вярващ в Аллах, знае кое е универсалното – то е там горе. Всеки истински християнин знае кое е универсалното – казва се Исус Христос.

А тук кое е универсалното? Ние. Т.е. кое? Демокрацията, правата на човека, хуманизмът, т.н. То се оказва божествено. То по рождение е божествено, защото си изместил другото от трона. Седнал си на неговото място и трябва да звучиш като него.

„И това е, което Европа има да разбере. За да няма ‘след Европа’. Не че е слаба, не че е бедна. А че е локална. Това е, което особено западноевропейците не могат да разберат и перманентно живеят в криза на темата. Ти си локален, ти не си Бог. Просто си на мястото на Бога в своето въображение. И си докарал задължение на всеобщност, универсалност. А го нямаш. И съответно разумът – главната хипотеза на Декарт – не царува в света. Бог е значително по-широк от разума, въпреки Хегел.“

Паралелни човечества

Една от кризите на Европа е наистина криза на идеята за универсалното човечество, потвърди Иван Кръстев. Дали това, което виждаме в Европа, е релевантно на това, което виждаме в Африка?

И вметна, че когато говорим за войните на 21-и век, обикновено имаме предвид войната в Украйна и войната на Израел в Газа. Но жертвите на гражданската война в Етиопия са повече от тези в Украйна и Русия.

Появяват се паралелни човечества, които живеят и населяват общо място, включително общо информационно пространство. Защото независимо от факта, че хората живеят много различно, те вече знаят как живеят другите. И даде пример.

Около 1980 г. за пръв път правят изследване на ценностите. И откриват, че няма никаква пряка връзка между доходите и щастието на различните нации. Нигерийците са точно толкова щастливи, колкото западногерманците. Двадесет години по-късно нигерийците са толкова щастливи, колкото предполага техният доход. Това, което се е случило е, че просто нигерийците са видели по телевизията как живеят германците.

„Т.е. появява се свят, който не е общ, но който живее в глобални сравнения. Регионализацията е факт. Факт е и, че регионите развиват своя собствена идентичност. Но как се определя тяхната геополитика? Не я определят географските карти. Нито с кого търгуват. Въпросът е с кого споделят данни. Ценният ресурс се оказва не това, което човекът произвежда като труд, а като живеене – какво консумира, какво иска да гледа.“

Индивидуално безсмъртие

Кръстев засегна и въпроса с демографията, където най-големият проблем е, че няма достатъчно деца, но че не можем да обясним защо.

„Няма ги нито в демократичните, нито в авторитарните страни. Няма ги в богатите страни, но също и в бедните. Има демографски преход, за който се знае – по-високото образование на жените като цяло води до по-малко деца. Половината от обяснението е, че това е една огромна либерална конспирация, която иска да ни лиши от деца. Оказва се, че едно от нещата, които правителствата не могат да правят, е да убедят младите да имат деца. Индивидуалният живот се е оказал толкова важен и дълъг, че като че ли нямаме нужда едни от други.“

Идеята за намаляването на раждаемостта съвпада с нещо друго, което наблюдаваме в супер високодоходните групи, казва политологът.

„Появата на усещането, че ако още 20 години ходите редовно на фитнес и си пиете витамините, може да има възможност – поне за по-богатите – да станем безсмъртни. Това са огромни проекти. И ако погледнете Мъск и тем подобни, много от хора като него са движени именно от идеята за индивидуалното безсмъртие.“

В момента, в който човек е безсмъртен, проблемът с Господ изведнъж започва да губи смисъл, продължи Кръстев. Защото нацията ни е обещавала, че когато умрем, не изчезваме напълно. Децата ни ще ни помнят, книгите ни ще бъдат четени от цели поколения след нас. Така човечеството се справя със своята крайност.

„В момента, в който човек се помисли за безсмъртен – дори да не стане – той започва да живее в друг свят. И там войната започва да изглежда по съвсем друг начин. Това е голяма промяна. Тя е свързана с факта, че от една страна обществото е силно свързано помежду си. От друга страна е чудовищно неравно. Решението на такъв проблем не е икономическо. Във въображението на Маркс това се решава като икономически и политически проблем. Но не е така. Ако трябва да използваме метафора, ти вече си в античния свят, в който има едни хора, които са почти безсмъртни; има и други, които са смъртни, и те не живеят в един и същи свят.“

Война за идентичност

Кръстев взе отношение и по въпроса за глобализацията.

„В момента в света живеят повече хора, отколкото някога са живели. Броят на живите сега е по-голям от броя на мъртвите. За първи първи път мнозинството хора в света живеят в градове. Но тези градове вече изглеждат по друг начин.“

„Затова нацията вече не е достатъчна. Има криза на дълбоката идентичност. Тя не е свързана с това, че искаш да завладееш другите. Ти водиш война не, за да покажеш, че си по-силен от другите. А за да си отговориш на въпроса, кой си. Заради това войните завършват не с победа или капитулация, а с декларация кои сме ние. Този тип получаване на идентичност през война – която не ти носи нито икономическа, нито друга стойност – е важна.“

И тя обяснява нещо важно, което политологът изложи.

След Студената война излизат серия книги, които се опитват да си представят как изглежда бъдещето и края на историята. Като например „Краят на историята и последният човек“ на Франсис Фукуяма и „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред“ на Самюел Хънтингтън.

По онова време Ханс Магнус Енценсбергер публикува книгата „Граждански войни“. Основната му теза е, че в света е настъпила молекулярна гражданска война – в Босна, при расовите вълнения в Лос Анджелис (1992 г.) и другаде. Според него се наблюдава развод между идеята за насилие и необходимостта тя да има свое идеологическо обяснение. Примерът, който дава, е как африканска група напада единствената болница в региона и унищожава апаратурата вътре. Ако случайно тези хора имат медицински проблем, няма да има оборудване, което да ги спаси. Но изведнъж идеята за това, че ти доказваш своя радикализъм и само чрез радикализъм получаваш идентичност, е решаващото.

„Това с пълна сила важи за Хамас, чието джихадистко насилие не цели да овладее територия, а да придобие идентичност. Това е характеристика, пряко свързана с демографията. И пряко свързана с факта, че когато нямаш деца, идеята ти за бъдеще също рязко се променя. И пряко свързана с факта, че младите хора изведнъж се оказват най-голямото малцинство. Това обяснява и защо войната е все по-малко възможна – няма достатъчно млади хора, които да воюват. В същото време тече като че ли постоянна гражданска война.“

Европа: от мисионер – манастир

Европа се оказа в трудно положение, тъй като тя се чувстваше най-добре в света, който изчезва, продължи коментара си Кръстев.

От края на 19-и век до Първата световна война (ПСВ) Европа е светът. Неслучайно ПСВ е наричана „европейската война“. Светът се доминира от европейските империи. По време на Студената война Европа не е нито една от двете основни геополитически сили, но Европа е сцената, на която трябва да се разреши световният конфликт. След края на Студената война Европа заяви себе си като модел на света, който идва. Идеята за пост-модерна държава, за пост-суверенитет.

„Европа говореше на света от идеята за своята универсалност: ‘ние сме това, което вие ще бъдете след 30 години’.“

В този смисъл Европа в момента загуби тази перспектива, обяви политологът.

„Ако досега Европа е гледала на себе си като мисионер, сега е по-скоро в ролята на манастир. Ако преди въпросът пред Европа е бил как да промени другите, сега е как да не позволи другите да променят нея. Включително САЩ.“

Затова Европа трябва да дефинира някаква своя идентичност. Тя започва да се гради, започвайки от въпросите: къде е границата на Европа?; можем ли да се защитим?; как изглежда един свят, в който търговията не е толкова свободна, колкото сме си мислили, че ще бъде?; какво ни свързва?; и можем ли да убедим народите, че нито един от тях самостоятелно няма място в този голям свят?

От дисциплина към контрол

Андрей Райчев продължи да развива тезата за мрежовия характер на международните отношения.

„Регионалното лидерство е мрежово лидерство – от това има едно много тъжно и моментално следствие: демокрацията не може да бъде характеристика на регион, а само на нация. Нацията може да е демократична, защото йерархиите се опресняват на свободни избори. Няма вариант, при който мрежата се опреснява на избори. Заради това получаваме нови характеристики на властта. Тя е съвсем друга.“

Тогава ако е вярно, че селото е умряло, е налице епохална, гигантска промяна, която адресира назад не капитализъм, не феодализъм, а заселването на хората, обясни социологът. Т.е. изтича епоха, която е започнала преди 10 000 години. Защото има данни, че 8000 г. пр. н. е. хора разглеждащи звездите, са започнали да доминират над други, които са обработвали земята.

И тук трябва да се вгледаме във властта, да видим как се държи. Как властта успява да държи подчинението? Дельоз в края на 20-и век написва нещо много сериозно в „Постскриптум върху обществата на контрола“: че обществата на Фуко са свършили. Там той твърди, че не живеем в дисциплинарно общество. Той разбира, че дисциплинарното общество се базира върху йерархия. То е самата йерархия с всички възможни болници, казарми, училища, т.н. И на негово място идва обществото на контрола. Тук Дельоз прави теоретична грешка, защото е ляв и прекалено много мрази „наглата раса на нашите нови господари“, вметна Райчев. И не вижда нещо страшно важно: властта в съвременните общества, включително в недемократичните, е базирана върху базови съвпадения на целта на подвластните и властващите. Почти няма власт, която да е базирана на обратното.

„Преди нещата стояха така: когато старшина кара войниците да маршируват, те със сигурност имат различна цел. Той цели те да маршируват, те целят да пият лимонада. Той им разрешава да пият лимонада в степента, да не се разбунтуват. Защото е видял, че ако прекалено много маршируват, накрая му отрязват главата. Така се въвежда някаква лимонада, но тя е неговото средство да ги накара да маршируват.“

„Но днес на аерогарата човек сам отива, сам се подлага на контролни процедури, сам се стреми по-бързо да мине, т.е. има абсолютно съвпадение. Защо? Защото и властващите, и подвластните имат една цел: той по-бързо да се придвижи от една до друга точка. Отпаднал е старшината с лимонадата.“

Инверсия на властта

Райчев зададе въпросите: Какво има властта? С какво тя държи подвластните? Училищата се либерализират и вече не са паноптикуми. Там вече има деца, които си качват краката на масата и си гледат в телефоните. По същия начин е в болницата. Какво се е променило? И отговори.

„Властта е загубила своята невидимост. Властта на Фуко е невидима, но гледа. Прилича на предишната власт с короната и меча. Само че онази власт е неподвижна: седи на трона и е на живот и смърт. Тя сега се е върнала, но в друг смисъл. Тази власт пак циркаджийства. Тя забавлява, угощава, развлича, обещава, раздава, защото е изгубила тази си дисциплинарна в йерархичните общества възможност. И как властва? Тя властва само с две неща: тя разтревожва и обнадеждава. Такава е днешната власт на Европа.“

Оттам са и всички паники, обясни философът. И ковид, и Израел, и Путин… Путин излекува света от ковид. Просто разтревожи Европа с нещо ново. Т.е. имаме абсурдната ситуация, в която на мястото на абсолютната неподвижна власт (патрициите) – които стоят на Колизеума и наблюдават как гладиаторите се избиват – сега стоят гладиаторите – бедняците с бира пред телевизора. Колизеумът е разширен до многомилионна аудитория в хола. А подвижните са милионерите. Тичат 22 милионери и 22 милиона бедняци ги гледат, с бирата си.

„Не чувате ли инверсията? Тя е гигантска. Разтревожват и обнадеждават. И друго не могат.“

Война срещу смъртта

В отговор Иван Кръстев посочи, че наистина се вижда масово преместване на хората от селото в града и огромно замогване на китайското общество например. И видимо има местни йерархии. И наистина на някои места хората имат повече права. Но в същото време те нямат усещането, че нещо зависи от тях.

Това е парадоксална ситуация. Като че ли правата са тук. Имаш възможност да правиш неща, които преди не си могъл. Но в същото време можеш ли да промениш нещо?

Все пак Кръстев оспори идеята, че е налице някаква тотална, безсубектна власт, която има своя логика; че регионите изведнъж започват да воюват един с друг, неясно защо; от друга страна се появяват хора, които вземат решения. Тези хора имат конкретни исторически съдби, посочи политологът. Всички те, включитено тези от Хамас, лидерите на Русия и Украйна, са продукт на история.

И направи ретроспекция обратно към 1989 г. от позицията на това, което се случва днес, посочвайки колко невидими събития са се случили тогава – ние не сме ги видели, защото сме се фокусирали единствено върху случващото се в центъра на Берлин и падането на Берлинската стена. За радикалния ислям – 1989 г. е тяхната година – това е годината, в която талибаните успяват да победят една от свръхсилите на Студената война. Звездата на Алкайда и Осама бин Ладен изгрява през 1989 г. също като либералната демокрация. Също 1989 г. е годината, в която Илон Мъск напуска Южна Африка, виждайки себе си в ролята на бяло малцинство, което е загубило властта.

Кръстев обясни, че посочва всички тези данни, за да обори тезата на Райчев, че има безсубектни структури без история.

И потвърди, че наистина по време на ковид правителството е обещало безсмъртие на хората. Смъртта на дори възрастни хора се обяснява като нещо, което не може да се случи. Това е, защото всяка власт се опитва да дефинира себе си в рамките на „аз те защитавам от всичко“.

Всъщност, идеята за войната срещу смъртта не е нова, каза идеологът на кръга „Капитал“.

„В края на 19-и век руският философ Николай Фьодоров, целият космизъм и всяка революция са пряко свързани с факта, че единственият начин да дефинираш човечеството като цяло, е да го дефинираш във война срещу смъртта.“

Фьодоров се изправя пред следния въпрос: ако искаме да бъдем етични, как е възможно ние да бъдем безсмъртни, а хората преди нас да бъдат смъртни? В това има нещо дълбоко несправедливо. И той дефинира задачата на човека така: всеки човек е длъжен да възкреси родителите си. Държавата трябва да бъде музей. Нищо не може да бъде загубено. Основната идея на човечеството е да съхрани абсолютно всичко.

„Ако погледнете това, което се случва в дигиталното пространство, то е точно това. Всяко нещо, което извършваме, е запечатано и само липсва единен читател на всички наши дневници.“

Промяната на отношението към смъртта – на националното и на индивида – как всичко това се свързва с промените, които наблюдаваме? Това е ключово. И заради това идеята и смисълът на войната днес са напълно променени, разсъждава Кръстев.

Спасението?

Но дали се появява едно безконтролно общество? За да илюстрира въпроса си, Кръстев приведе пример.

В една от големите банки, за да се намали корупцията и необходимостта от работна ръка, въвеждат алгоритми алгоритми. Когато става дума за заеми под 20 000 долара, алгоритъм решава дали може да ви се довери или не. Разбира се, алгоритъмът ще има грешки, но според банката това ще доведе до по-малки загуби, отколкото, ако работата се върши от хора.

„Моят въпрос е следният: представете си, че вие отивате и не получавате желания заем след разговор със служителката в банката. Връщате се вкъщи и казвате: не ми провървя; попаднах на ужасен човек; ако беше друг, щях да го получа. Идеята, че системата е срещу мен, е метафора. Само че, когато алгоритъм решава това, системата е срещу мен и не е метафора, а буквализъм.“

Как тогава изглежда социалното действие? По обяснението на Райчев светът изглежда прекалено подреден. Изглежда така, сякаш индивидуалната субектност няма значение.

Райчев отвърна, че разбирането му за историята е материалистическо. Има краен брой идеи като родове. Има религиозна идея, социална идея, либерална идея и национална идея. Религиозната противостои на либералната. Националната противостои на социалната (фашизмът и комунизмът). Нашето време добавя още две идеи: зелена и постхуманистична (кибернетична). Тук Тунберг и Мъск пряко си противоречат. Човешкото присъствие не може да бъде осмислено без идея, т.е. без човекът да разбира какъв процес тече около него.

Всичко това води до следното: предстои ни свят, който няма да бъде спасен от седма идея. И който няма да бъде дори спасен. Но който ще бъде в тежка криза. Двете идеи-алтернативи на втората криза на Просвещението са налице: нито зеленото ще ни спаси, нито кибернетичното.

Какво правим тогава? Единственият изход е да държим баланс. Някой попита какво трябва да прави Европа, припомни Райчев.

„Отговорът е: да печели време без катастрофи. По същата логика не можем да предложим на човечеството нито една обща цел. Защото целта на религиозния е една, на националиста – втора, на социалиста – трета, на кибернетика – четвърта, на зелениста – пета и т.н. нямаме обща цел и не ни е дадена седма идея. Остава ни не цел, а консенсус.“