Алгоритъм на послушанието

Пътят, по който са ни засилили, вече има ясно различими табели: „Внимание, пропаст!“. Само че тези табели са поставени от същите хора, които държат дистанционното на платформата, върху която стоим – с топла усмивка и обещание за безопасно пътуване. За да направят убийството „хуманно“, като асистирана евтаназия за изключен от системата болен.

Вече никой не крие истината. Тя е във всяко изказване, всяка публикация, форум или подиум на популярна платформа. Поднася се на език, който е скучен – не за да не се изкаже всичко, а за да го подминем: от досада или от вече възпитана незаинтересованост, старателно „форматирана“ отрано в образованието. Истината не е цензурирана – тя е засмукана от лъжата, която има нужда от нейната кръв, за да я приемем. Паразитът върху живия организъм на истината. Обезсолено изкуствено ястие с претенция за гурме.

Това не е заговор, а сценарий. Не е революция, а репетиция. Светът не е подложен на хаос, а на усърдно планирано обезличаване. И не с терор, а с грижа. Грижата, превърната в инструмент за контрол, е най-ефективната форма на подчинение.

На 15 април 2025 г. СЗО официално обяви завършването на преговорите по ново правно обвързващо съглашение, което ще регламентира действията при бъдещи пандемии. Очаква се то да влезе в сила след ратификация от 60 държави. В него се залага възможност за централизирано наблюдение на здравните системи, достъп до веригите за доставки и обвързващи задължения за споделяне на данни. Формулировките говорят за „запазване на суверенитета“, но съдържанието подсказва прехвърляне на реалната власт в глобален, извън национален център. САЩ вече обявиха излизането си от СЗО през 2026 г., а останалият свят сякаш приема това не като новина, а като поредното уведомление.

Тишината около новото съглашение не е случайна. Умората от предишната буря ковид е направила съпротивата вяла, пасивна. Истината не се крие – тя просто се казва по начин, по който никой не иска да я чуе.

Наричат го напредък – но не обясняват напредък към какво. Наричат го устойчивост – но никой не измерва какво се жертва, за да се поддържа тази нова стабилност. Машината не се е вдигнала срещу човека. Човекът се е сраснал с нея – отказал се е от несъвършенствата си, за да бъде по-предсказуем, по-контролируем, по-лесен за управление.

AI не е врагът. Врагът е идеята, че можем да заменим душата с алгоритъм, че съвестта е остаряла функция, а свободата – пречка за оптимизация.

Биотехнологията вече не изследва какво е животът, а как да го подмени. Знанието не се дава, за да лекува, а за да моделира послушание. И най-тъжното: онзи, който посочи това, бива обявен за опасен. Защото в свят, в който е забранено да страдаш, всяка болка е престъпление срещу системата.

Но има и друг път. Той минава през връщане към себе си и с поглед нагоре. Към мисълта, която пита; към вярата, която не е инструкция; към изкуството, което не се вписва в алгоритъм. И докато все още има думи, които не могат да се преведат машинно – има надежда.

Ако ще умираме като хора, нека поне да не умираме доброволно като функции.