Зверство в бяла престилка

Поредният случай на жестокост към най-беззащитните, този път идва не от кой да е, а от човек, който се е клел да спасява животи. И не, няма да ви говоря конкретно за кучето Мая, имало нещастието да се изпречи на пътя му. Няма ви попитам дали когато слушате звуците от клипа с премазването, усещате болката ѝ… Аз съм емпатичен и обичащ животните човек и я чувам дори без звук. Знам, че всички сърцати хора са изпитали физическа болка от видяното. Но ще попитам защитниците на убиеца в бяла престилка, и не на мен искам да отговорят, а на себе си: бихте ли останали под пълна упойка в ръцете на този хирург?

Случаят „Мая“ не е просто поредното зверство над живо същество, а огледало на безпардонността, която цари в държавата ни. Един доктор си позволява да прегази живо същество, да погледне агонията му, да чуе плача му, да продължи по пътя си, отново минавайки през потрошеното телце, а после същият този доктор се моли за ЕМПАТИЯ, РАЗБИРАНЕ И ТОЛЕРАНТНОСТ, за да запази професията си?! Що за наглост, питам аз?!

Въпреки противната постъпка, не той е най-страшният в тази история. Дори не са най-страшни неговите защитници, които сякаш не осъзнават, че човек, който омаловажава ценността на един живот, който е склонен да замита проблемите под килима, който моли съседите си „да се разберат по втория начин“, който остава глух за болката, не е редно да упражнява подобна професия.

Най-страшното е, че тук става въпрос за много повече: за нарушената Хипократова клетва, за лечител без емпатия, за безбройните безстопанствени животни по улиците и за една държава, в която това е не просто възможно, но и системно явление.

И така, всъщност докато всеки дърпа към собствената си кауза, докато се караме и спорим чий живот е по-ценен, кое престъпление е повече престъпление от друго, насилието в малката ни държава се разпростира нашироко.

Толкова много енергия се хаби в спорове, а всъщност всички искаме едно и също нещо: адекватни закони и органи на реда, които да следят за тяхното спазване; справедливо правосъдие, празни от безстопанствени животни улици. Не е ли всъщност това крайната цел на протести, петиции и подписки? Кой е истинският враг? Какво всъщност делим и за какво точно спорим?

Обединението е нашето единствено оръжие

Нека спрем да търсим различия и да прегърнем очевидното. Врагът не е човекът, който храни уличните животни, нито този, който иска безопасност на улицата. Истинският ни враг е беззаконието, безгрижието и липсата на емпатия, които позволяват на агресори като „лечителя“ да процъфтяват.

Време е да обърнем енергията от безсмислените спорове към конструктивен граждански натиск. Нека се обединим около ясни и недвусмислени искания: законът да бъде равен и справедлив за всички форми на умишлено насилие и безотговорност. Не може да има „по-малки“ и „по-големи“ престъпления, когато става дума за отнемане на живот. Защото границата от насилие над животно към насилие над човек е изключително тънка, често е дори преходна – и именно това прави всяка проява на умишлена жестокост толкова опасна за цялото общество.

Трябва да има строгост и за агресията на пътя, и за умишлената жестокост! Трябва да настояваме за морал и професионална етика, като изискваме професии, свързани с грижа за живота, да се изпълняват от хора с призвание, а не с други подбуди, защото емпатията е бариерата, която спира агресията. И накрая, да изискваме от държавата да спре да бъде „безстопанствен стопанин“ и да въведе работеща система за контрол и санкции, защото само когато има ред в отношението ни към най-слабите, ще има ред и в цялото общество.

Нека спрем да насочваме гнева си един към друг и да го фокусираме върху изискването на справедливост и законност. Истинската сила на един народ се измерва не с това колко е богат, а с това как се отнася към най-беззащитните си. Нека покажем, че сме силен и емпатичен народ.

Такъв ли сме? А можем ли да бъдем?