Кристиян Викторов: Ролята на шаманите, гадателите и магьосниците по време на битка при тюрките, монголите и българите

Какви магии, заклинания и чародейства прилагат древните тюрки, монголи, хуни и първобългари срещу врага? Каква е ролята на шаманите, гадателите и магьосниците по време на битка? И какво свидетелстват историческите хроники за магическите действия на кан (хан) Крум, Чингис и Атила?

Реч на Кристиян Викторов, студент от Историческия факултет в „Св. Климент Охридски“ по време на Студентската военноисторическа конференция Si vis pacem, para bellum, която се проведе по инициатива на Студентския военноисторически клуб на 11 май 2025 г. в Огледалната зала на СУ „Св. Климент Охридски“.

* * *

Шаманизмът при тюркските и монголските народи е практика, тясно свързана с тяхната система от вярвания, която в науката се нарича тенгризъм или тенгрианство (идва от името на върховното тюрко-монголско божество Тенгри, при първобългарите – Тангра).

Проблемът за шаманските практики е тема, която изследователите, основно етнографи и историци, започват сериозно да изследват още от средата на 19-и век. През 1846 г. излиза изследването на първия бурятски учен Доржи Банзаров „Черната вяра или шаманството у монголите“. През 1884 г. известният руски ориенталист Василий Радлов издава дневника си със записки от престоя си сред сибирските племена, в който шаманските практики са много добре описани, а година по-късно излиза специално негово изследване върху шаманизма. Тези книги се превръщат в базисни за по-нататъшните проучвания върху проблематиката. Следващото голямо име в проучванията на шаманизма е това на Виктор Михайловски, който през 1892 г. издава обширния си труд върху шаманството, а три години по-късно пише втората част на изследването си.

В самото начало на 20-и век излиза студията на полския автор Венцеслав Серошевски, посветена на шаманизма според якутските вярвания. Във второто десетилетие на века Андрей Анохин предприема пътешествие в Алтай и по-късно напечатва впечатленията си относно алтайския шаманизъм. Друго име от този период, свързано с изследването на шаманските практики, е това на грузинския учен Георги Ниорадзе. Нора Чадуик пък разглежда темата за шаманизма сред татарите от Централна Азия. През 1964 г. излиза най-основополагащото проучване върху шаманизма, това на румънския историк Мирча Елиаде.

Задължително трябва да се отбележи още едно голямо име, свързано с изучаването на древните тюркски и монголски религиозни практики, което е на френския тюрколог Жан-Пол Ру. Финландският лингвист Юха Янхунен пък издава статия, в която разглежда термините, свързани с шаманизма, при различните сибирски народи. В края на 20-и век излиза монографията на Л. Потапов, посветена на алтайския шаманизъм. В по-ново време продължават да излизат книги, монографии, студии и статии върху шаманизма. Част от авторите, които продължават да работят на тази тема, са Михали Хопал, Роналд Хътън, Андрей Знаменски и много други.

От посочените автори обаче, почти всички разглеждат шаманизма през етнографския материал, събран от сибирските народи. Далеч по-рядко са правени опити да се извлече информация за тюркския и монголския шаманизъм от историческите извори и тук трябва да се откроят най-вече имената на двама автори и това са историците Джон Бойл и Жан-Пол Ру. Настоящата статия също има за цел да разгледа проявите на шаманизма по време на битка на база писмените исторически сведения.

Заклинания за буря и дъжд

Известно е, че една от функциите на тюркските шамани и магьосници е да призовават дъжд, като това те правели посредством специален магически камък. Тюрките наричали тези заклинания ят, а монголите – яда.

Най-ранното съобщение, че заклинанието за призоваване на дъжд при тюрките се нарича ят, е дадено от Махмуд Кашгари. В своя речник той срещу думата ят е записал – „гадаене със специални камъни“ и по-нататък е пояснил, че сам е виждал как едно от тюркските племена е правело такава магия – „С негова помощ можете да предизвикате дъжд, вятър и прочие; това е често срещано в тяхната среда. Сам видях как ягмите го направиха за гасене на пожар. В средата на лятото заваля сняг, с позволението на Всевишния Аллах, и пред очите ми огънят угасна“.

В историографията има спорове дали въпросните магии за призоваване на дъжд и бури са практикувани от шамани или от някакъв специален клас магьосници. Така например преведеното от Аузова като „гадаене (kahāna) със специални камън“ според Бойл трябва да се чете „вид шаманизъм (kahāna), който се практикува със специални камъни“.

Преводът на Аузова обаче е по-точен. Изглежда, Бойл приписва на шаманите функцията да призовават дъжд. Ру обаче не е съгласен с това мнение. Той обръща внимание, че в текста на Кашгари магьосникът, който прави магии с дъждовния камък, е наречен ятжи и според него тази дума не трябва да се превежда като шаман. Според Ру това е много конкретен специалист, като дава примери за хора сред тюрките, които са правили заклинания с такива камъни, без задължително да бъдат шамани. В други свои статии, посветени на монголския шаманизъм, Ру признава, че именно монголските шамани са тези, които са използвали магическите камъни яда, за да призоват дъждове и бури. В такъв случай логично би било да се предположи, че и при тюрките шаманите са тези, които причиняват климатичните промени, както смята Бойл, но че тази функция би могла да бъде изпълнявана и от други жреци и магьосници.

В някои извори е съобщено, че понякога по време на битка в армиите на тюрки и монголи се срещали заклинатели, които изпълнявали яд, за да призоват бури върху противниковите армии. Така например, в китайските извори се съобщава още за древните азиатските хуни, че правели магии, чрез които можели да причиняват климатични промени. Работилият с редица китайски източници специалист върху хуните Жозеф дьо Гине, автор на хипотезата за континюитета между азиатските и европейските хуни, на база именно такива сведения, пише за древните хуни:

„Тогава хуните са били считани сред азиатските народи за велики магьосници, които са притежавали тайната да карат сняг, градушка и дъжд да валят, когато пожелаят, и да принудят да духат най-яростните ветрове, за да попречат на враговете си да нахлуят в техните страни и това, както се твърди, е това, на което са научили жуан-жуаните в новите войни, които тогава са се появили.“

Освен за древните хуни и азиатските авари, в китайските извори има данни, че някой си Ни-ши-ту, праотец на орхоно-енисейските тюрки, имал способността да контролира вятъра и дъжда. Ето какво съобщава хрониката „Тан-шу“:

„Други казват, че Домът Тукю е съставен от смесица от различни кланове, които бродеха в П’хин-лян; той се нарича Ашина. Когато Тхай-ву [440 – 451], император от Дома Вей, унищожи Цзюйкюя, Ашина с 500 семейства избягал при жужаните, заселвайки се от южната страна на Алтайските планини, добивал желязо за жужаните. Естественото разположение на Алтайските планини прилича на шлем; затова приел думата шлем – на монголски ‘тукюе’ – наименованието на неговия Дом. Те също казват, че предците на Дома Тукю произхождат от владетелския Дом Со, който е живял на север от хуните. Старейшинът на аймака се наричал Апанбу. Били 70 братя. Първият се казвал Ичжини-нишиду и бил роден от вълчица. Апанбу и другите му братя били природно глупави, поради което целият му Дом бил унищожен. Нишиду имал свръхестествени сили: той можел да докара ветрове и дъждове. Той имал две жени, едната от които, казват, била дъщеря на духа на лятото, а другата дъщеря на духа на зимата.“

Арабският автор Ибн Факих, позовавайки се на по-ранен, но незапазен текст, чийто автор е някой си Абу’л-‘Абас ‘Иса ибн Мохамед ал-Марвази, който бил служител на саманидския владетел Исмаил ибн Ахмад, съобщава за битка между саманидската армия и някакви тюрки-езичници, сред които имало и един вълшебник, който призовал буря.

„Абу’л-‘Абас ‘Иса б. Мухаммад б. Иса ал-Марвази продължи разказа си и добави: ‘Чух Исмаил б. Ахмад Саманид (892–907), който беше управител на Хорасан (Khurāsān), да разказва следната история: ‘В продължение на няколко години водих война срещу степните тюрки. В една от тези експедиции яздех начело на армия от двадесет хиляди мюсюлмани. Около шестдесет хиляди тежко-въоръжени тюрки излязоха на бойното поле срещу мен. Боят продължи няколко дни. Един ден, докато се сражавахме с врага, група тюрски роби, които ми служеха, придружени от някои тюрки от тези, които бяха наши колаборационисти, дойде при мен и ми каза: ‘В армията на неверните турци, които са срещу нас, имаме членове на семейството, братя и други роднини и те ни съобщиха, че магьосник ще дойде в лагера им. Те ни предупредиха и ние сме много притеснени от тази новина’.

Исмаил б. Ахмад обясни, че човекът, който е посочено от неговите информатори, е нещо като тюркски гадател. Тюрките вярвали, че той има силата да произвежда облаци, които ще донесат силен дъжд, сняг и зимно време; и че е способен да ги насочи срещу врага, който иска да унищожи. Информаторите на Исмаил му съобщиха, че тюркският магьосник решил мюсюлманският лагер да бъде разрушен от проливен дъжд и ужасен лед. Всяко създание, поразено от това време, ще умре. Исмаил прогони своите информатори, като каза, че въпреки че са приели исляма, в сърцата си те все още са неверници. Той ги попита: ‘Човек способен ли е да направи тази история наистина?’ Те отговориха: ‘Ние Ви предупредихме и вие знаете шансовете. Събитието е насрочено за утре сутрин, когато слънцето изгрее’.

Исмаил б. Ахмад продължи разказа си, казвайки: ‘Нашият армейски лагер беше на склоновете на една планина. На следващата сутрин, когато слънцето изгряваше, гигантски облак се появи на върха на тази планина. Непрекъснато нараствайки, той напредваше към нашия лагер, докато го покри напълно. Бях ужасен от тъмнината му, от сцените, които видях и шумовете, които чух. Издаваше ужасяващи звуци. Тогава разбрах, че това е изпитание (fitna). Слязох от коня си и се помолих. Войниците в лагера бяха като развълнувано море, движещо се от една страна на друга, нагоре и надолу. Те бяха сигурни, че ще ги сполети страшен удар. Коленичих и се помолих, призовавайки Аллах да покаже своята милост. Покрих лицето си с прах и молех Бог за помощ, молейки се: ‘Боже, спаси твоите вярващи. Това изпитание (miḥna) прави твоите слуги слаби. Знам, че ти, Всемогъщи, имаш силата, ти сам контролираш ползата и вредата. О, Господи, ако този облак излее дъжд върху нас, той ще причини тежки щети на мюсюлманите и ще укрепи неверниците. Господи, отстрани от нас това зло. Само ти имаш силата и способността да направиш това и само ти си Всемогъщият и Всесилният.’

Исмаил б. Ахмад продължи разказа си: ‘От страх се молих безкрайно и не спрях да призовавам Бог. Лицето ми беше покрито с прах. Бях сигурен, че само Бог може да ни осигури добро, само той може да премахне злото. Докато бях зает с молитва, моите слуги и други войници се втурнаха към мен с вестта, че армията е здрава и защитена. Те ме хванаха за ръцете и ме призоваха да стана и да гледам. Вдигнах глава и видях облака да се отдалечава от моята войска и да настъпва към лагера на неверните тюрки. Започна да вали над тях, заля ги ужасен студ. Като вълни в буря те се движеха. Техните ездитни животни се откъснаха и палатките им се изкривиха. Тези, които бяха поразени от времето, отслабваха или дори умираха. Моите хора ми казаха: ‘Нека ги нападнем’. Но аз казах не. Бог е по-мъдър и неговото наказание по-горчиво. Само малцина от неверниците успяха да избягат. Те оставиха цялото си оборудване в лагера и побягнаха. На следващата сутрин ние напреднахме към лагера на неверниците. Открихме там безбройни количества плячка. Отнесохме плячката и възхвалихме Бога, знаейки, че само благодарение на него успяхме да спечелим тази решителна победа и да постигнем тази огромна плячка. Благодарихме на Бог, че сме в безопасност и сигурност. Слава на Бог, Господаря на Творението.“

По-късно това незапазено свидетелство от Абу’л-‘Абас е използвано и от географа от 13-и век Якут, който отново предава разказа на саманидския владетел за неслучилата се битка с тюрките-езичници. По-късно има запазени редица свидетелства за правене на магии от монголски шамани преди и по време на сражение на монголската армия. Смята се, че изкуството на правенето на заклинанията яда монголите са заимствали и научили от своите тюркски съседи. Счита се, че източник на част от монголските шамански практики е средновековният уйгурски шаманизъм. Първи свидетелства за употреба на яда от монголите са от 13-и век. Преди обаче те да започнат да правят тази магия, тя е употребена срещу тях от едно от тюркските племена – наймани, които обитавали земите на Западна Монголия.

През 1202 г. в битката при Кьойтен тези две племена се сблъскали и найманите посредством своите магически камъни предизвикали буря. „Тайната история на монголите“ и Рашид ад-Дин разказват за този епизод. Според „Тайната история“:

„На следващия ден [двете армии] излязоха да се сблъскат при Кьойтен. Те се строиха една срещу друга. Докато се придвижваха бавно нагоре и след това надолу, строяваха войските си [както вървяха]. Буриюк Кан и Кудука, които знаеха [как да използват] магически камък [за предизвикване на вятър и дъжд], предизвикаха буря. Но бурята се обърна и се стовари върху тях. Неспособни да продължат, те се спуснаха надолу по скалите. Казвайки си, че Небето не ги обича, те се разотидоха.“

Рашид ад-Дин разказва как найманите са предизвикали въпросната буря:

„Бяха направили ядалмиши, за да дойде снежна буря. (Ядалмиши е следното: те рецитират заклинание и слагат различни видове камъни във вода, и това създава голям дъжд.) Снежната буря се обърна обратно към тях и те искаха да се оттеглят и да избягат през хълмовете. Те слязоха от конете на място, наречено Кьойитан. Добре известно е, че на това място Буюрук хан на найманите и монголските племена, които бяха съюзници с него, загубиха възможността да използват ръцете и краката си поради екстремния студ, а вятърът и тъмнината бяха толкова силни, че много хора и животни паднаха от скалите и планинските склонове за тяхното унищожение.“

Друго сведение за тази битка и опита на найманите да предизвикат и насочат буря срещу монголите е оставено в династичната история на китайския владетелски род Юан – „Юан-че“. Към момента на сражението при Кьойтен изглежда монголите все още не са започнали да правят заклинанията яда. Тридесет години по-късно в Северен Китай армията на най-малкия син на Чингис хан и Бьорте – Толуй е обградена от войската на едно тунгуско племе джирчен, по-късно известно като манчу. Името на това племе е архаизирано с това на хитаните. В тази ситуация монголския предводител прибягва до използването на магията на дъждовните камъни, но самата тя е изпълнена от един тюрк от кипчакското племе кангли. Ювайни разказва:

„Хитайската армия, бидейки прекалено самоуверена от собствената си сила и численост и малобройността на монголите, ги обхвана напълно и обгради отвсякъде около тях, мислейки, че по този начин ще закарат монголската армия при техния хан, който след това ще може да прегледа улова и сам да нанесе завършващия удар.

Улуг-Ноян разбра, че поясът на съпротивата е опънат здраво и че хитайците могат да бъдат контраатакувани с коварство и хитрина, тъй като – ‘войната е измама’ – и свещта им угасна от вятъра на измамата. Сред монголите имаше канклиец, който беше добре запознат със знанието за яи, тоест използването на дъждовния камък. Улуг-Ноян му заповяда да започне да практикува своето изкуство и заповяда на цялата армия да облече дъждобрани върху зимните си дрехи и да не слиза от конете си три дни и нощи. Канклиецът се зае със своя яй, така че започна да вали зад монголите и в последния ден дъждът се промени на сняг, към който се добави студен вятър. От този прекомерен летен студ, какъвто не бяха изпитвали през зимата, хитайската армия беше обезсърчена и ужасена, а монголската армия окуражена и въодушевена. Накрая – когато червеното бижу на утрото разграничи бялото от черното – те видяха армията на Хитай като стадо овце – „главата на един на опашката на друг“ – скупчени заедно на групи поради студеното време и прекомерния студ, главите и краката им свити като таралежи и оръжията им замръзнали с лед – ‘и ти може би си виждал хора, снижили се ниско, сякаш са стволове на болни палми’. Яйчи преустанови своя яи и армията излезе зад тях…“

Описание на същата случка е оставено и от Рашид ад-Дин, който съобщава:

„Внезапно хитаните удариха Токолку Черби, който [командваше] ариергарда. Те изтласкаха четиридесет монголи в кален поток, който пресичаше пътя им, и ги убиха. Токолку Черби се присъедини към армията си и докладва ситуацията. Толуй хан даде заповед за практикуването на магия за дъжд. Това е вид магьосничество, извършвано с различни камъни, чието свойство е, че когато се прихванат, поставят се във вода и се измият, веднага се появяват вятър, студ, сняг, дъжд и виелици, макар и да е в средата на лятото.

Имаше сред тях един канклиец, който беше добре запознат с това изкуство. В съответствие със заповедта той започна да го практикува и Толуй Хан и цялата армия облякоха дъждобрани и в продължение на 3 дни и нощи не слизаха от конете си. Монголската армия [след това] пристигна в селата в средата на Хитай, откъдето селяните бяха избягали, оставяйки своите продоволствия и животни, и така те ядоха до насита и се облякоха.

Междувременно канклиецът продължиха да практикува дъждовната магия, така че започна да вали в тила на монголите и последния ден дъждът се превърна в сняг, към който се добави леден вятър. Под въздействието на летния студ, какъвто не бяха изпитвали и през зимата, хитанската армия беше обезсърчена и ужасена. Толуй хан заповяда на [своята] армия да влезе в селата, отряд от хиляда във всяко село, [и] да доведе конете си в къщите и да ги покрие, тъй като поради изключителната сила на вятъра и ледения удар беше невъзможно [да се движат].

Междувременно хитанската армия по силата на необходимостта остана на открито, изложена на снега и вятъра. В продължение на 3 дни беше абсолютно невъзможно да се придвижиш. На четвъртия все още валеше сняг, но Толуй забеляза, че собствената му армия е добре нахранена и отпочинала и че снегът с нищо не е навредил на нея или на животните, докато хитаните, поради прекомерния студ, бяха като стадо овце с пъхнати глави в опашките, дрехите им бяха свити и оръжията им замръзнали. Той заповяда да бият барабана и цялата армия да облече плъстени наметала и да се качи на кон. Тогава Толуй каза: ‘Сега е време за битка и добра слава: трябва да бъдете мъже’. И монголите се нахвърлиха върху хитаните като лъвове, атакуващи стадо елени, и убиха по-голямата част от тази армия, докато други се разпръснаха и загинаха в планините.“

Изглежда, към този момент в арсенала на монголите е влязла и магията за климатични промени, но те все още не са я усвоили сами да я практикуват, а разчитат на местни тюрки. В монголската хроника от 14-и век „Златното сказание“ или „Алтан Тобчи“ обаче е съобщено за най-ранния известен случай, в който собствено монголите изпълняват магията яда. Тя е извършена лично от сина на Тогон-Темур Билитгу, който след смъртта на баща си наследява трона на монголските императори над Китай от династията Юан. Ето какво разказва самата хроника:

„След като излезе през Молтогчин, [Тогон Темур] построил [крепостта] Барс-хото и заживял там. Китайските воини построили [крепостта] Хирса-хото и се заселили там. Тогава синът на Ухагату-хаган, Билигту, използвайки магията на джада, предизвика силна снежна буря, виелица, която беше толкова силна, че уби хората и конете от китайската армия. Говори се, че когато останалите след нея войници избягали, монголските воини ги преследвали до Великата стена и ги посекли. Казват, че тогава бягащите и разпръснати воини изгорили копията си и легнали в ямите, които изкопали за огньове, и [там] умрели.“

Друг известен случай от монголската история, когато е използвана магията яда, е при сблъсъка между могулите и войските на Тимур Ленг/Тамерлан и Амир Хюсейн при Ташкент през 1365 г. Могулите си послужили с измама и използвали вълшебните камъни за да призоват буря. Бойното поле се превърнало в невъобразима кал. Постоянно падали гръмотевици и светкавици, които смутили армията на Тимур и Хюсейн. Земята и водата били неразличими, а животните потъвали в калта. На следващата сутрин Тимур призовал Хюсейн да контраатакува, но той отказал. Накрая и двамата емири били принудени да отстъпят, като оставили телата на хиляди загинали войници в калта. Войските на Тамерлан хвърлили вината за поражението на Хюсейн, който в техните очи бил страхлив и малодушен по време на сражението. Също така се оплаквали и от вероломството на противника, който според тях си послужил с магията яда, защото се страхувал, че бил по-слаб и знаейки за готвената буря, имал предимство в хода на сражението.

Друг случай на използване на яда по време на поход, е когато Абу Сайд, владетел от Тимуридската династия, прекосявал със своята войска така наречената Гладна степ (в днешен Казахстан). Тъй като походът бил през лятото и жегите били наистина големи, узбекският хан наредил на няколко магьосника да изпълнят магията яда. Въпросните узбекски магьосници успели да призоват студ, сняг и дъжд, което помогнало на армията на Абу Сайд да се придвижи.

Чародейство при тюрките и монголите

Тези сведения досега разказваха за използването на заклинанието яд/яда от тюрките и монголите. В друг вид магьосничество са обвинени монголо-татарите от Ян Длугош. Според него, за да могат монголските орди да сразят полските войски в битката при Легница, състояла се на 9 април 1241 г., те са прибегнали до чародейство:

„Сред татарските знамена има огромен, върху който е изрисуван гигантски Х. На върха му има грозна черна глава с брадичка, покрита с коса. Докато татарите се оттеглят на стотина крачки, носителят на това знаме започва силно да клати голямата глава, от която внезапно избухва облак с отвратителна миризма, която обгръща поляците и ги кара да припадат, така че да са неспособни да се бият. Знаем, че във войните си татарите винаги са използвали изкуството на гадаене и магьосничество и това е, което правят сега. Виждайки, че почти победилите поляци са уплашени от облака и отвратителната му миризма, татарите надигат силен вик и се връщат в битката, разпръсквайки полските редици, които дотогава са били здрави, и настъпва огромно клане.“

Дали тук става дума за описание на някакъв вид магьосничество, както смятат някои автори, не е ясно. Изказана е и хипотезата, че в конкретния случай монголите са използвали димни бомбички, които са предизвикали облака и ужасната миризма.

Друг вид магьосничество е засвидетелствано в хрониката на Табари. В нея се разказва за един тюрк-магьосник, който попаднал в ирански плен. По време на разпита чародеят заявил:

„Пленникът отговорил: Аз съм магьосник, най-изкусният в цял Туркестан. Когато придружавам владетеля на поход, карам врага да види насън, че ще бъде обърнат в бягство, и с това го обезсърчавам. Доказателството е, че вчера сутринта ви показах насън, че вашата армия ще бъде обърната в бягство.“

Също така се знае, че и аварите са практикували някакво магьосничество преди битка. Сведение а това е оставено във „Великите хроники на Франция“:

„С крал Сигеберт два вида хора сключиха съюз, някои от които се наричат хуни, а другите авари тези съюзи се разпаднаха и разпространиха из Франция толкова внезапно, че кралят и всичките му хора бяха изненадани като онези, които не бяха внимателни. Но кралят свикал колкото може повече хора, за да ги посрещне в битка. Но преди страните да се сблъскат в схватка, враговете му направиха някаква магия, от която французите бяха толкова ужасени, че всички се обърнаха в бягство. Така кралят бил хванат, когато се готвел да избяга; но той направил толкова много с разума си и с обещанията си, че умиротворил враговете си и се върнал при своя народ.“

За друг вид магии, изпълнявани по време на обсадата на крепостта Ал Наджа от войските на Тимур Ленг, съобщава хронистът Ахмед ибн Арабшах. Въпросната крепост принадлежала на Джалаиридския султанат, една от монголските държави в Близкия Изток. Защитник на крепостта бил някой си Алтън, който Арабшап обвинява в магьосничество:

„Сега тази крепост беше по-недостъпна от билото на планина и по-висока от самите облаци; височината ѝ достигаше до звездите, силата ѝ съперничеше на небесните кълба; слънцето в своя зенит изглеждаше като златен щит, прикрепен към белите ѝ стени, а съзвездието на Плеядите на високото ѝ място като свещ, висяща от портата ѝ; птицата на въображението не би долетяла до нея, нито жартиерът на въображението и мисълта висят от оръжията на метакарпа ѝ, още по-малко гривна би била вързана на китката й от войски конници.

Но Алтън, за когото мястото му беше родната земя – а жителите на Мека са най-способните да покажат пътищата му — беше свикнал посред нощ, когато дяволски крадци поставят своите изпълнени с надежда очи в засада, да слиза от тези хълмове и да ходи през нощта като призрак, и да пълзи, както мазнината пълзи в плътта и водата в дървата и огънят във въглищата, от планинските проходи, които въображение не можеше да си представи, Аллах невидимия му помагаше, така че нито стражите го забелязаха, нито нощните пазачи го съзираха и не престана да ги приспива със заклинание и да се прикрива и крие чрез вид магия и да се приближи и да търси, докато не му се появи подходяща възможност; след това той убиваше, ограбваше и грабеше и накрая се оттегли с бягство и се върна невредим и натоварен с плячка в лагера си; и този начин на нещата продължи, докато той доведе Тимур и хората му до безсилие.“

Въпросният ибн Арабшах по-нататък в своя текст съобщава, че и във войската на Тимур Ленг също има магьосници и гадатели:

„Той имаше във войската си тюрки, които се кланяха на идоли и хора, които се кланяха на огъня, персийски магове, гадатели и зли магьосници и неверници. Идолопоклонниците носеха своите идоли; гадателите говореха в стихове и поглъщаха умрялото и не правеха разлика между удушените и убитите с нож зверове. Прорицателите и предсказателите, които наблюдават времената и сезоните, изследваха вътрешностите на овцете и от това, което видяха в тях, преценяваха за съдбата на всяко място и какво ще се случи във всеки регион на седемте климата, независимо дали сигурност или страх, справедливост или несправедливост, изобилие от реколта или недоимък, болест или здраве и всяко друго събитие, без лесно да правеха грешки.“

Освен изпълняването на магии преди сблъсъци тюркските и монголските народи са прибягвали и до гадания. Врачуването можело да бъде изпълнявано както от техните шамани, така и от обикновени прорицатели. Че тюркските шамани са били и гадатели е съобщено от Теофилакт Симоката:

„Те имат жреци, които мислят, че могат да предсказват бъдещето.“

Видни специалисти върху тюркските народи Като В. Бешевлиев и Жан-Пол Ру са категорични, че въпросните „жреци“ на Симоката са именно тюркските шамани. Шаманите, или камовете както ги наричат тюрките, трябвало да предсказват изхода на различни начинания, включително битки и походи, като това било особено характерно за уйгурите. Ювайни например съобщава, че монголските предводители не посмяват да започнат нищо без изричното съгласие на камовете си:

„Причината за идолопоклонството на уйгурите е, че в онези дни те са познавали науката за магията, експертите в което изкуство са наричали кам. Сега сред монголите все още има хора, които са обхванати от убна и говорят празни неща, и твърдят, че са обладани от дяволи, които ги информират за всичко. Разпитахме някои хора относно тези кам и те казаха: ‘Чухме, че дяволите се спускат в палатките им през дупката за дим и водят разговор с тях. И е възможно злите духове да са интимни с някои от тях и да имат сношение с тях. И е възможно злите духове да са интимни с някои от тях и да имат сношение с тях’. Силите им са най-големи, точно след като са задоволили естествената си похот по неестествен начин. Накратко, тези хора, които споменахме, се наричат кам; и когато монголите не са имали знание или наука, те са се подчинявали на думите на тези кам и дори сега техните князе все още вярват в техните думи и молитви, и ако се заемат с някаква работа, те няма да свършат нищо, докато тези астролози не дадат своето съгласие. И по подобен начин те лекуват своите болни.“

Подобни сведения за монголо-татарите дава и арменският хронист Гуйрагос в своята „Арменска история“:

„Жените (на татарите) били магьосници и изпращали магии по всичко. Те тръгвали на поход само по съвет на своите чародеи и магьосници и след като те дадат своите пророкувания.“

Францисканският монах Гийом дьо Рубрук, който е изпратен на мисионерска мисия при монголите, описва своите преживявания в тяхната империя. Той разказва и за техните шамани–гадатели:

„Някои от тях са запознати с астрономията – особено главният – и предсказват слънчевото и лунното затъмнение. Когато трябва да се случи, цялото население си набавя храна, за да не се налага да излизат от вратата на жилището си. Докато затъмнението е в ход, те свирят на барабани и инструменти, вдигайки силен шум и голяма врява; а когато то отмине, се отдават на ядене и пиене и организират голямо празненство. Те [гадателите] предписват дните, които са благоприятни или не за предприемането на всякаква сделка, и поради тази причина те [монголите] никога не събират силите си или воюват без тяхната дума – те отдавна щяха да са се появили отново в Унгария, но гадателите не го позволяват.“

Марко Поло също споменава монголските гадатели и тяхната роля по време на поход:

„Те имат и гадатели, които подготвят походите им и определят мястото, където да бъдат разпънати шатрите.“

От това свидетелство се разбира, че гадателите са играели роля и в стратегическото планиране на част от походите. Изглежда обаче монголските предводители не винаги се вслушвали в предсказанията на гадателите си. Така преди обсадата на Багдад Хулагу, главнокомандващият монголските войски, се допитва до един астролог, който му предрича, че обсадата на Багдад ще бъде катастрофална. След дълги размишления и съветвания със своите офицери Хулагу все пак взима решение да се състои походът срещу столицата на Абасидския халифат и накрая я превзема. Рашид ад-Дин разказва:

„Кет Бука Ноян се завърнал в двора победоносен и триумфиращ от тези места, а Хулагу се консултирал със своите министри и съветници по време на експедицията. Всеки имал да каже нещо различно според собствените си вярвания. Той повикал астролога Хусамудин, който го придружавал по заповед на хана, за да избира благоприятни моменти за качване и слизане от коня, и казал: „Разкажете ми, без да се преструвате, всичко, което се появява на звездите.“

Тъй като астрологът заемал достатъчно съществена позиция, за да бъде смел, той казал с категорични думи на падишаха:

„Нито да атакуваш дома на халифата, нито да водиш армия към Багдад е благоприятно, защото досега никой владетел, който е атакувал Багдад и абасидите, не се е радвал нито на царство, нито на живот. Ако падишахът не се вслуша в думите ми и отиде там, ще се случат шест катастрофи – първо, всички коне ще умрат и войниците ще се разболеят; второ, слънцето няма да изгрее; трето, дъждът няма да вали; четвърто, ще се издигне студен, разрушителен вятър и светът ще бъде унищожен от земетресение; пето, растенията няма да растат от земята; шесто, велик владетел ще умре в рамките на една година.“

Хулагу го помолил за доказателство за твърденията си и получил мочалга [писмено обещание] от него. Бахшиите и командирите обаче били единодушни, че поемането към Багдад е най-добрата политика. След това той повикал Ходжа Насирудин Туси и се консултирал с него. Ходжата бил притеснен и си помислил, че това е някакъв вид изпитание. „Нищо от тези неща няма да се случи“, казал той. „Тогава какво ще се случи?“, попитал Хулагу. „Хулагу хан ще заеме мястото на халифа“, отговорил той. След това Хулагу повикал Хусамудин и го накарал да спори с Ходжа Насирудин.

„Всички ислямски народи са съгласни, че някои от великите сподвижници на Пророка са били мъченически убити“, казал ходжата, „и не се е случила никаква катастрофа. Ако се твърди, че това е някаква особена характеристика на абасидите, Тахир дошъл от Хорасан по заповед на Мамун и убил брат си Амин, емирите заговорничили и убили един от синовете на Мутавакил, а Мунтасир и Мутаз били убити от емири и роби. Няколко други халифи също били убити от различни хора и не се случило никакво бедствие.“

Нататък в своето съчинение Рашид ад-Дин разказва за една битка, която се състояла между войските на Барак, който управлявал Улус Чагатай, и тези на Абака хан, който владеел Илханат. Барак се допитва отново до един астролог дали да влезе в битка, звездоброецът му казва да се оттегли, но съветниците на владетеля отново са на противоположно мнение, като в крайна сметка неговата армия се сражава с тази на илханатските войски и търпи поражение от тях на 22 юли 1270 г.:

„Джалайъртай казал: ‘Дойдохме да се бием. Ако искахте да сключите мир, щеше да е по-добре да го направите в Трансоксиана’. Барак се съгласил с Маргаул и Джалайъртай и те се съгласили да се бият. С него бил астролог на име Джалал и той го помолил да направи хороскоп, за да избере добър час. Ако спрете за един месец, ще бъде по-добре за вас’, съобщил той. Барак не го устройвало да спре и Джалайъртай избухнал в ярост, казвайки: ‘Какво значение имат добрите и злите поличби по звездите, особено когато наблизо е силен враг?’ Маргаул изразил същото мнение и след това те заключили, че ще се бият. Изпратени били шпиони, за да разберат дали Абака хан наистина идва или не.“

Гадателство и врачуване при хуните

Друг народ, който античните и ранносредновековните автори често обвиняват в магьосничество и врачуване, е хунският. За тях Йорданес разказва, че произходът им е от магьосници:

„Обаче не след дълго време, както съобщава Орозий, хунският народ, по-жесток от всяка жестокост, се нахвърлил върху готите. За техния произход научаваме от древните предания следното. Филимер, крал на готите и син на великия Гадарих, който след изселването си от остров Скандза бил вече петият владетел на гетите и който, какго казахме по-горе, бил навлязъл със своето племе в скитските земи, открил всред своя народ някакви магьосници, които самият народ нарича на своя език халиуруни. Понеже ги смятал за подозрителни, той ги прогонил от своята среда и ги заставил да скитат далеч от войската му в пустинните места. Когато нечистите духове ги видели да бродят през пустинята, съчетали се с тях в брачни прегръдки и създали това най-жестоко племе.“

По-нататък в своята „Гетика“ Йорданес разказва как Атила се допитал до своите гадатели преди битката при Каталаунските полета:

„Но преди да изложим реда на самата битка, изглежда необходимо да разкажем какво вече се е било случило в хода на кампанията, тъй като това не беше само известна битка, но и сложна и объркана. Е, тогава Сангибан, кралят на аланите, поразен от страх от това, което може да стане, беше обещал да се предаде на Атила и да му предаде Аурелиани, град в Галия, където тогава живееше. Когато Теодорид и Аеций научиха за това, те издигнаха големи земни насипи около този град преди пристигането на Атила и наблюдаваха заподозрения Сангибан, като го поставиха с племето му в средата на своите съюзници. Тогава Атила, царят на хуните, бил изненадан от това събитие и загубил доверие в собствените си войски, така че се страхувал да започне конфликта. Докато размишляваше върху бягството – по-голямо бедствие от самата смърт – той реши да се допита до бъдещето чрез гадатели. Така че, както беше техният обичай, те изследваха вътрешностите на добитъка и някои ивици в костите, които бяха остъргани, и предричаха бедствие на хуните. И все пак като лека утеха те пророкуваха, че главният командир на врага, който трябваше да срещнат, ще падне и ще помрачи със смъртта си останалата част от победата и триумфа. Сега Атила смяташе смъртта на Аеций за желана дори с цената на собствения си живот, тъй като Аеций стоеше на пътя на плановете му. И така, въпреки че беше обезпокоен от това пророчество, но тъй като той беше човек, който търсеше съвет от поличби във всяка война, той започна битката с тревожно сърце около деветия час на деня, за да може предстоящата тъмнина да му се притече на помощ, ако изходът е катастрофален.“

Този метод за гадаене при тюрките – върху вътрешности на животно и на база резките на очистени кокали, най-често лопатката, е широко разпространен. Това обаче не е единственият случай, в който Атила е гадаел преди сражение. Отново Йорданес разказва как хунският владетел предрекъл победа на своята армия при обсадата на Аквилея, съблюдавайки полета на местни щъркели:

„Обсадата била дълга и жестока, но безуспешна, тъй като най-храбрите войници на римляните му устояли (на Атила) отвътре (в Аквилея). Накрая и армията му беше недоволна и нетърпелива да се оттегли. Атила случайно обикаляше стените, обмисляйки дали да разпръсне лагера си, или да се забави още, и забеляза, че белите птици, а именно щъркелите, които правят гнездата си във фронтоните на къщите, изнасят малките си от града и, противно на обичая си, ги отнасят в провинцията. Бидейки проницателен наблюдател на събитията, той разбра това и каза на войниците си: ‘Виждате, че птиците предвиждат бъдещето. Те напускат градовe, които със сигурност ще загинат, и напускат крепости, обречени да паднат поради непосредствена опасност. Не мислете, че това е безсмислен или несигурен знак; страхът, произтичащ от нещата, които предвиждат, промени обичая им’. Защо да разказвам повече? Той разпалил сърцата на своите войници да нападнат отново Аквилея. Построявайки тарани и използвайки всякакви бойни машини, те бързо си пробиха път в града, опустошиха го, разделиха плячката и така жестоко го опустошиха, че едва ли оставиха следа, която да се види.“

Михаил Сирийски пък разказва как посредством гадателство тюркските племена са решили в коя посока на света да предприемат поход и накъде да се разселят:

„Когато техният водач изчезна, като видяха, че са пристигнали сред царете и че страната не е достатъчна за тяхното обитаване, те се разделиха на три части, така че всяка част отиде в една страна: на юг, на север и в средата. Те взеха три пръчки, маркираха ги и ги хвърлиха във въздуха, тоест там, където вярват, че е Бог, и когато паднаха на земята, тези, чиято пръчка беше на юг, отидоха в горните райони на Индия. Сега, по-рано всички бяха обещали, че всеки отряд в страната, където съдбата ще го отведе, ще се покланя на Бога, почитан от жителите на тази страна, и че ще приемат религията, която открият сред хората на тази страна. Затова тези, които отидоха на юг, като намериха там християни и езичници, се присъединиха към тях, и до днес едни са християни, а други езичници, поклонници на идоли. Онези, на които жребият отреди северната страна, са на границата на империята на гърците, на север от тях, и се наричат Куманайе, според името на тази страна. Следователно те се присъединиха към християнския народ, който намериха в тази страна, въпреки че моралът им беше покварен. Онези, които получиха западната земя, в средата на населената земя, си проправиха път през империята на арабите, смесиха се [с тях], приеха и усвоиха тяхната религия. Това са тези, за които говорим.“

Този метод на предсказване посредством пръчки е широко популярен в Централна Азия. Освен чрез шамански транс, хвърляне на пръчки, изстрелване на стрели, познаване по вътрешности на животни и кости, знамения и т.н. част от тюрките са прибягвали и до астрономически гадания , както вече беше споменато. Така например, султан Мухаммад II, владетел на Хорезмийската империя, се допитал също до астролози преди сражението между неговите войски и тези на Чингис хан при Самарканд. Рашид ад-Дин пише:

„Накратко, след битката султанът се завърнал в Самарканд, където започнали да го гризат недоумение и колебание, а вътрешно безпокойство външно го разстройвало. Тъй като бил свидетел на мощта и силата на противника си и добре знаел причините за тази вражда, миг след миг тревога и мъка започнали да го обземат, а следи от съжаление започнали да се проявяват в думите и делата му. Той бил толкова обзет от страх, че вратите на ясната мисъл се затворили за него, а сънят и почивката го напуснали. Предавайки се на съдбата си, той се подчинил на това, което Бог е предопределил. Астролозите също казвали, че неговият асцендент се е преместил в тъмни градуси и са видими лоши поличби. Като предпазна мярка, докато лошите поличби не отминат, той не трябвало да предприема никакви действия срещу враг. Думите на астролозите също били добавени към причините за неговото падение.“

И самите монголските ханове също често са прибягвали до услугите на своите астролози преди сражения. Така например през 1287 г. принцът от династията Юан Наян вдига въстание срещу великия хан Кубилай. След като разбрал за това, владетелят се допитал до своите астролози. Историята е разказана от Марко Поло:

„Когато Кубилай научил тези неща, той изобщо не се разтревожил, а заявил, че би искал никога да не носи корона, нито да управлява кралство, ако не доведе предателите до зъл край. Затова той наредил цялата си армия да бъде подготвена за двадесет и два дни, и то толкова тайно, че нищо не се знаело извън неговия съвет. Той събрал цели 360 000 конници и 100 000 пехотинци; и причината броят им да не е по-голям била, че се състоели само от неговите ловци и тези непосредствено около него, а останалите били заети с воденето на далечни войни; защото ако можел да събере (поведе) цялата си войска, множеството щяло да бъде такова, каквото никой човек не би могъл да преброи. След това той повикал астролозите си и ги попитал дали ще бъде победител; те отговорили, че ще постъпва с враговете си според волята си.“

Също така има данни и за самия Чингис хан, че се е допитвал до астролози. Историята, която разказва Марко Поло за войната между войските на Чингис хан и тези на легендарната личност на предстоятеля Йоан, очевидно е измислена, но сведенията, че основателят на Монголската империя разчитал и на астролози вероятно са исторически достоверни. Въпросният разказ гласи:

„Той изпратил да повикат своите астролози, които били християни и сарацини, и поискал да узнае кой ще победи в тази битка, той или неговият противник. Последният не можел да каже нищо за истината; но първият я показал открито; защото му донесли бастун, разрязан по средата, и поставили двете части от различни страни, като написали името Чингис на едната и Унхан на другата, казвайки му, че когато направят магията си, този, чийто бастун се окаже над този на другия, ще победи в битката. Той искал това да му бъде показано възможно най-скоро. След това взеха Псалтира, прочетоха определени части и извършиха магията си, когато изведнъж бастунът, на който било името Чингис, без никой да го докосва, се съединил с другия и се качи над него, и това било видяно от всички присъстващи. Когато видял това, той се зарадвал много и виждайки, че християните са хора на истината, винаги ги им е отдавал голяма почит. Два дни по-късно войниците се сбили и това била най-голямата битка, водена някога. Клането беше ужасно и от двете страни; но най-накрая Чингис победи, врагът му беше убит в битката и самият той стана господар на цялата си земя. От този ден той продължи да завладява много замъци и провинции и царува шест години; но в края на това време обсади крепост, наречена Кангуй, където беше ранен в коляното от стрела и умря. Това беше голямо нещастие, защото той беше смел и мъдър човек.“

Магията при първобългарите

За първобългарите се знае, че и те са извършвали някакви магически действия и са предсказвали как ще завърши сражението. Това се разбира от отговор номер 35 на папа Николай I (858–867) към допитванията на българите:

„Вие разправяте, че сте били свикнали, когато отивате в сражение, да съблюдавате дни и часове и да извършвате заклинания, игри, пеения и някакви гадания, та желаете да ви поучим какво трябва да вършите сега в подобен случай… Защото ония неща, които сте споменали, т. е. съблюдаването на ден и час, заклинанията, игрите, нечестивите пеения и гадания, са шествия и дела дяволски, от които благодарение на Бога вече при кръщаването сте се отрекли и напълно сте ги отхвърлили заедно със стария човек и неговите дела, когато сте се облекли в новия.“

В своята статия за елементите на шаманизма сред тюрки и монголи Жан-Пол Ру коментира и това свидетелство от папа Николай I, като отбелязва: „Не е сигурно, че това са магически операции за предизвикване на дъжд, но може би са други вълшебства.“

Наистина, няма никакви доказателства, че първобългарите някога са практикували подобна на тюрко-монголската магия за дъжд. Никакви следи от подобни заклинания няма и в българската етнография, така че засега остава слабо вероятно езическите българи да са познавали тюрко-монголските чародейства с камъните ят. В отговор CXII на папа Николай I наистина се говори за някакви магически камъни, но те имали друга цел – по магически път да изцеляват. Ру посочва, че тази практика има паралел сред древните тунгуски племена.

Част от магическите действия, които българите са извършвали преди битка, са регистрирани от трима византийски автори, които разказват за обсадата на Константинопол от българския кан Крум (803 – 814). Теофан Изповедник съобщава:

„А новият Сенахерим Крум, възгордян от победата, като оставил своя брат с неговата войска да обсажда Адрианопол, шест дена след като Лъв се възкачил на престола, нападнал с пехота и конница столицата и обикалял пред стените от Влахерните до Златната врата, показвайки своята мощ. Като извършил нечестиви и бесовски жертвоприношения на ливадата до Златната врата при морето, поискал от императора да забие копието си в самата Златна врата. А когато императорът не му позволил да направи това, завърнал се в палатката си.“

Лъв Граматик в своята „Хронография“ съобщава същото като Теофан:

„А Крум, новият Сенахерим, възгордян от победата, оставил своя брат да обсажда Адрианопол и шест дена след възшествието на Лъв стигнал до столицата и започнал да обикаля пред стените от Влахерните до така наречените Златни врата, като показвал силите си и извършвал скверни жертвоприношения на поляната пред Златните врата. Той поискал императорът да сключи мир или ще забие копието в Златните врата. Но понеже императорът не приел това, той се върнал в своята шатра удивен от градските стени и от добрия ред на императорската войска.“

Същият разказ е даден и от Георги Монах:

„Новият Сенахерим Крум, като се възгордял за предишната победа, оставил собствения си брат да обсажда Адрианопол, шест дни след [установяване] самодържавието на Лъв стигнал столицата и обградил стените от Влахернската до Златната врата. Като изтъкнал своята мощ, той извършил също и скверни жертвоприношения на ливадата пред Златната врата. Той поискал императорът да сключи мир или да забие копието си върху Златната врата. Когато императорът не приел това, той се завърнал в собствената си шатра, като се удивлявал на градските стени и на добрия боен ред на [войската на] императора.“

Малко по-различен разказ за действията на кан Крум пред вратите на Константинопол е оставил неизвестният автор, Scriptor incertus, на анонимното „Повествование за Лъв, син на Варда Арменец“. Той съобщава:

„Прочее българите дошли чак до градските врати, без никой да излезе насреща им или да ги спре. А Крум направил жертвоприношение вън от Златната врата според обичая си, като принесъл в жертва много хора и животни. Той потопил краката си във водата на морския бряг, умил се и поръсил войниците си; приветствуван от тях, той преминал между своите наложници, които му се кланяли и го славели. Всички наблюдавали това от стените на никой не се осмелявал да го възпре или да хвърли стрела срещу него. След като изпълнил всичките си прищевки и желания, той обкръжил града и направил вал около него и така прекарал няколко дни, като оплячкосвал местата вън от града. Той поискал данък в злато, голямо количество одежди и известен брой отбрани девойки.“

Именно въпросният неизвестен автор е един от източниците на Псевдо-Симеон, който повтаря съобщената от него информация:

„В дните на безбожния император Лъв българите стигнали чак до вратите [на столицата], без никой да излезе насреща им или да ги спре. И Крум според обичая си принесъл жертва вън от Златните врата много хора и добитък. [След това] потопил нозете си във водата край брега на морето, умил се, поръсил войниците си и приветствуван от тях, преминал между наложниците си, които му се поклонили и го възхвалявали. Всички гледали това от стените на града и никой не се осмелявал да му окаже съпротива или да хвърли стрела срещу него. След като изпълнил всичките си желания и прищевки, той обсадил града и го заобиколил с вал. Така прекарал няколко дена, като оплячкосал околностите на столицата и започнал да иска данък – злато, голямо количество одежди и известен брой отбрани девойки.“

Веселин Бешевлиев коментира магическите действия на първобългарите пред стените на Цариград и се опитва да даде обяснения на тях и да вникне в техния смисъл. Така например най-видният наш прабългарист относно обиколките на кан Крум около византийската престолнина смята, че „Това обикаляне може да се тълкува двояко: като военна игра в смисъла на 35-и отговор или като магическо обикаляне с цел да се създаде кръг, макар и непълен, около Цариград, за да се свърже силата на бойците в града или за да се придобие власт над града“.

В конкретния случай обаче съвсем не е сигурно, че обиколката на Крум около стените на втория „Вечен град“ носи в себе си някаква дълбока символика и има магическо значение. Може би по-скоро тук става дума, както пишат Теофан Изповедник и Лъв Граматик, за парадиране на Крум с военната мощ на своята армия за да стресне и уплаши отбраняващите Константинопол, на които впрочем българите отдавна са им взели страха. От друга страна е любопитно, че в едно от по-горе цитираните сведения от Йорданес относно обсадата на Аквилея, той твърди, че по време на нея Атила обикалял града, когато видял знамението на отлитащите от крепостта щъркели.

Дали сред хуни и първобългари е имало някаква тяхна обща практика военачалниците на армиите да обикалят обсадените крепости по някаква причина, или се касае просто за някаква случайност на съвпадения, не може да се отговори с категоричност. Но дори и да се приеме, че това е била някаква обща хуно-българска традиция по време на обсада на крепости не е задължително обиколката на владетелите на хуните и българите да бъде магическа, целяща да доведе до поражение на защитниците. Може да са я правили за парадиране със силата и големината на армиите си или просто с разузнавателна цел да огледат къде евентуално крепостта има слаба страна и може да бъде пробита.

Стъпвайки на изворите, в случая на Крум наистина изглежда, че просто се касае за манифестация от негова страна на могъществото на първобългарската войска. Наистина, винаги е възможно византийските автори да не са знаели или да не са можели да си обяснят правилно действията на Крум, но относно неговите обиколки по-скоро изглежда да са прави. Засега това е най-приемливото обяснение, но все пак този аспект от обсадата на Константинопол заслужава допълнителни проучвания.

Хронологически, след обиколката на кан Крум идва ред на извършеното от него жертвоприношение на византийските военнопленници. Веселин Бешевлиев и Васил Гюзелев смятат, че самата жертва е била на Тангра, като Гюзелев мисли, че е за да му се отдаде благодарност. Трябва да се спомене, че жертвоприношението на военнопленници е характерна практика за най-древните тюркски народи. Азиатските хуни например, са жертвопринасяли военнопленници, включително висши китайски офицери на божество, което се нарича Чинг-ли. Този бог се почитал от тях и като някакво небесно създание и като някакъв свещен меч, с който били убивани пленените китайски военачалници и по този начин се считало, че така били принасяни в жертва на въпросното висше създание. Нещо повече, дори името на богът Чинг-ли било и думата за специален тип меч. Счита се, че Чинг-ли било божество на войната. За европейските хуни пък е известно също, че почитали някакъв меч, който Йорданес определя като меча на Марс:

„И макар нравът му [на Атила] да е бил такъв, че винаги е имал голяма самоувереност, увереността му се е увеличила, след като е намерил меча на Марс, винаги почитан като свещен сред скитските царе. Историкът Приск казва, че е бил открит при следните обстоятелства: Когато един овчар видял една юница от стадото си да куца и не могъл да намери причина за тази рана, той тревожно проследил следата от кръв и най-накрая стигнал до меч, който тя неволно била стъпкала, докато е гризала тревата. Той го изкопал и го занесъл право при Атила. Той се зарадвал на този дар и, бидейки амбициозен, си помислил, че е назначен за владетел на целия свят и че чрез меча на Марс върховенството във всички войни му е гарантирано.“

Още по-важно е, че Йорданес на друго място в своята „Гетика“ съобщава, че хуните принесли в жертва на победата някакви „скити“ – военнопленници:

„Колкото скити заловили при първото си нахлуване, те ги принесли в жертва на победата, а останалите победили и покорили.“

Без съмнение е, че богът или духът на войната при древните азиатски хуни е имал същата функция като богът или духът на победата, на когото европейските хуни принесли в жертва „скити“.

Жертвоприношения при тюрките и първобългарите

Военнопленници са жертвани и от древните орхоно-енисейски тюрки. Сведения за това има в два китайски източника, който разказват една и съща легенда относно произхода на тюрките. Преданието е цитирано от Питър Голдън в изследването му върху легендите за тюрките:

„Прародителят на туджуе носел името Шемо, богът на Шар море. Това море се намирало на запад от пещерата на племето Ашиде. Шемо притежавал божествена сила. Всеки ден при залез слънце дъщерята на Морския бог яздела бял елен и се срещала с Шемо. Заедно с него тя влизала в морето, а на следващия ден излизала от него и го изпращала. Това продължило години наред. По-късно, когато наближавал голям лов, в полунощ дъщерята на Морския бог казала на Шемо: ‘Утре, когато отиваш на лов, бял елен със златни рога ще излезе от пещерата, където са родени предците ти, и ще се опита да избяга оттам. Ако изстреляш стрела и я уцелиш, ще можеш да продължиш да поддържаш близки отношения с мен. Ако стреляш по нея и не можеш да я уцелиш, ще се разделим завинаги’. На следващия ден, когато той обградил пещерата, където са родени предците му, белият елен със златни рога се появил на входа на пещерата. Шемо изпратил слугите си наляво и надясно да обградят [района] и когато белият елен щеше да изскочи, един от хората му го ударил [със стрела]. Шемо бил изключително ядосан и със собствените си ръце убил водача Аер и се заклел: ‘След това ще трябва да принасяме човешки жертви на Небето’. По-голямата част от жертвите ще дойдат от племето на Аер. След време те (туджуе/тюрките) ще убиват и принасят в жертва синовете и внуците на това племе на Небето. До наши дни тюрките (туджуе) принасят човешки жертви в съответствие с тази традиция на знаме и групата използва това знаме. След като Шемо убил Аер, когато настъпила вечерта, дъщерята на бога на морето се върнала при него, но дъщерята на бога на морето хванала Шемо и казала ‘ти си убил някого със собствените си ръце и смърдиш на мръсна кръв, ние нямаме споделено бъдеще [заедно]’ и прекратила връзката им.“

Тази китайска легенда обяснява тюркските жертвоприношения на хора. Показателно е, че винаги жертваните хора са „синовете и внуците“ на племето на Аер. Изглежда това племе е било противник на тюрките от племето/клана Ашина и след като то е покорено, тюрките започват всяка година да принасят част от населението му в жертва на Небето, което в тюркския пантеон е управлявано от бог Тенгри. Интересно е обаче, че по-нататък в извора пише, че тюрките продължили да жертвопринасят наследниците на Аер, обаче жертвата вече била посветена на някакво знаме. За да се разбере какво е имал предвид автора, е нужно това свидетелство да се сравни с някои аспекти на монголския шаманизъм. В монголския пантеон се среща дух или божество, познато като Сюлде Тенгри. То е мислено във формата на конник-войн. То има защитни функции срещу опасностите и противниците и се смята, че това божество носи добър късмет и съдба по време на военните кампании. Почита се, като му се принасят жертви, включително кръв, пролята от вените на врага. Тези жертви се принасят на специално знаме, туг, който се състои от девет конски опашки. Самото това знаме също носи името сюлде. Смята се, че Сюлде олицетворява знамето, като последното е и негов символ. Без съмнение е, че въпросните знамена, на които тюрките принасяли човешки жертви, имат същата функция като монголските тугове, на който монголите принасят кръв, пролята от врага. Най-вероятно въпросните знамена на тюрките също по някакъв начин са олицетворявали някакъв защитен дух, от който зависи добрия късмет и успеха по време на военни кампании.

От приведените дотук примери се вижда, че старите тюркски народи са имали традиция да жертвопринасят част от военнопленниците си и то тези жертви са били предназначени за божество на войната и на победата. Няма причина да се съмняваме, че и в първобългарския случай жертвопринесените хора са били в чест на създание, от което зависело победата, дух или божество, чиито функции били военни. От горепосочените жертви най-близка до първобългарската изглежда е тази на хуните, които убили пленените скити в чест на победата. Твърде вероятно е по същата причина Крум да е извършил жертвата, за да почете досегашните си военни победи и да измоли нова, този път срещу самата столица на Византийската империя. А дали при първобългарите богът, който отговаря за военните победи е Тангра, или по-скоро става дума за отделен военен дух или божество, не може да се каже със сигурност, но може би по-скоро тази функция не била на небесния бог.

Трябва да се отбележи и че първобългарите също като много тюркски и монголски племена притежавали знаме от конски опашки, които носели по време на битка. Това се знае от отговор номер 33 на папа Николай I – „Вие заявявате, че когато сте влизали в сражение, досега обикновено сте носили като военно знаме конска опашка, и искате да узнаете какво друго да носите вместо нея. Какво друго освен знака на светия кръст?“

Но дали това знаме, подобно на монголското, олицетворявало някакъв дух на военната победа, също не е възможно да се каже с категоричност, но определено има такава вероятност. Със сигурност като военен атрибут то се е мислело като носещо допълнителна сила по време на войни и битки. И според Бешевлиев целта на военното знаме с конската опашка е да носи победи на първобългарите, което напълно кореспондира с аспекта за носещите победа конски опашки на монголските племена. Като цяло проблемът за символиката на първобългарските тугове и на човешкото жертвоприношение също би могъл да бъде допълнително изследван.

Следващият момент в ритуала на Крум е неговото измиване и поръсването на армията му с вода от морето. Веселин Бешевлиев много точно определя този акт като очистващ. Ето какво пише той: „След това, навярно за да отстрани от себе си и от войската всички лоши влияния и по този начин да се приготви по-добре за предстоящото сражение, Крум извършил над себе си и войската магическото деяние очищение (lustratio). За тази цел той намокрил краката си в морето, умил ce и поръсил войската си. Водата, особено морската, се смята y много народи за най-дейно очистително средство. У чувашите, които се смятат за потомци на волжките българи, животното предназначено за жертвоприношение след изпълването очистителната молитва се поливало с вода до тогава, до като потреперя, след което се убивало.“

След очистителния ритуал идва ред на преминаването на кан Крум сред наложниците си, които му се кланяли и го славели. Според Бешевлиев не може да се каже с категоричност дали тези поздрави и поклони са имали също някакво магическо значение, но той посочва интересен паралел с Атила. Приск Тракиец, бидейки пратеник в двора на хунския владетел, свидетелства как Атила е бил посрещнат в „едно много голямо село“:

„При влизането в селото Атила бе посрещнат от девойки, които вървяха в редици под тънки и бели покривала. Покривалата бяха обтегнати на голямо разстояние, така че под всяко едно покривало, поддържано с ръце от жени, застанали от двете страни, вървяха по седем или повече девойки. Имаше много такива редици от жени, които се намираха под покривалата. Те пееха скитски песни.“

Паралелът, посочен от Бешевлиев, е изключително точен. Наистина, тук никакви магически действия не могат да бъдат търсени. Наложниците на кан Крум изглежда просто са му отдавали почит, каквато заслужава един кан. При тюркските народи там, където минавал кана, населението му се покланяло и му отдавало уважение. Така например съобщава ибн Фадлан за волжките българи:

„Всички те носят шапки. Когато царят язди на кон, той язди сам, без отрок и няма никой с него. И така, когато минава през пазара, никой не остава седнал, – [всеки] сваля шапката си от главата и я слага под мишницата си. Когато той премине покрай тях, те си слагат шапките обратно на главите. И по същия начин всички, които идват при царя, малки и големи, включително синовете и братята му, щом го погледнат, веднага свалят шапките си и ги слагат под мишниците си. След това [те] свеждат глава към царя, клякат, след което стоят прави, докато той не ги покани да седнат, а всеки, който седне пред него, всъщност сяда коленичил и не вади шапката си и не я показва, докато той не го напусне, като я слага [едва] в този момент.“

В случай, че хазарският хаган също се появял навън, сред хората, хазарите му се кланяли. Отново разказът е оставен от ибн Фадлан:

„Обичаят на най-великия цар е той да не дава аудиенция на хората, да не разговаря с тях и никой да не идва при него, освен тези, които споменахме, а правомощията да ръководи делата, да наказва [престъпниците] и да управлява държавата принадлежат на неговия заместник хакан-бека… Когато този велик цар излиза на кон, [тогава] всички войски също яздят по случай заминаването му, и между него и частите на кортежа има една миля [разстояние], и никой от поданиците му не го вижда по друг начин, освен като пада ничком по лице, покланяйки му се, и не вдига глава, докато не мине покрай него.“

Като цяло, вижда се, че тюркските народи се кланяли на владетелите си, щом те преминавали покрай тях. Това е задължителното уважение, което те дължали на своите ханове и хагани. Не трябва да има съмнение, че наложниците на Крум му оказвали именно тази почит, която му се дължала като върховен господар на първобългарите и тук никакви магьоснически действия не трябва да се търсят.

След поклоните на наложниците идва ред на желанието на кан Крум да забие копието си във вратите на Цариград. Според Бешевлиев забиването на копието в града било магическо действие, което трябвало да доведе до падането на византийската столица – „Това магическо деяние принадлежи на навярно, към т.н. контагиозна магия, т. е. каквото се стори на една част от даден обект, със същото се заразява или същото се извършва и върху целия предмет. Например ако се изгорят нокти, коса и т. н. или част от дреха, дори, ако се забие острие в следите от стъпки и пр., то лицето, на което принадлежат, почва вследствие на това да линее и умира. Ето защо, ако Крум забие копието си в Златната врата, едно от най-важните входни места на Цариград, то целият град щял да бъде сразен поради вътрешната връзка, която съществува според първобитния начин на мислене между отделните градски части и целокупния град и на тайнствената сила, която ce крие в копието. Изглежда, че византийският император Лъв добре схващал смисъла на това магическо забиване на копието и затова е отхвърлил Крумовото искане.

Мнението на Веселин Бешевлиев изглежда логично. Забиването на оръжие в портите на град наистина има за цел да предизвика падането на самия град. Могат да бъдат посочени два средновековни паралела. Единият е от най-старата средновековна хроника, отнасяща се до историята на Полша, а именно Gesta principum Polonorum. В нея се разказва за обсадата на Киев от полските сили на Болеслав I Храбри. Според полулегендарния разказ Болеслав ударил меча си в Златните порти на Киев. До самият негов поход към Киев пък се стигнало, понеже киевският княз не пожелал да даде сестра си за съпруга на полския владетел:

„Една история, която специално си струва да се включи в нашия разказ, е как славно и разкошно Болеслав отмъсти за раната, нанесена му от краля на русините, когато той отказа да му даде ръката на сестра си за брак. Разгневен от това, крал Болеслав с безгранична смелост нахлу в кралството на русините. Отначало те щяха да се опитат да се съпротивляват, но не посмяха да се срещнат с него в битка и той ги разпръсна пред лицето си като прах пред вятъра. Вместо да забави напредването си по обичайния начин на армиите, като превзема градове или изисква данък, той се втурна директно към Киев, столицата на кралството, за да превземе цитаделата на кралството и неговия крал едновременно. Но в това конкретно време кралят на русините, с простотата на нацията си, седеше в малка лодка с кука и въдица и ловеше риба, когато изневиделица се появи новината, че крал Болеслав е наблизо. Кралят едва можеше да повярва на ушите си, но когато доклад след доклад потвърдиха историята, най-накрая ужас го обзе.

След това, разказва историята, той допрял палеца и показалеца си до устните си и плюл на рибарската кукичка, както правят рибарите, и за срам на народа си произнесъл запомнящите се думи: ‘Тъй като Болеслав не е практикувал това изкуство, а е свикнал да носи оръжие като войник, затова Бог е отредил този град, царството на русините и тяхното богатство да преминат в негови ръце’.

Това били единствените му думи и без повече приказки той се впуснал в бягство. Така Болеслав не срещнал никаква съпротива, когато влязъл в този велик и богат град. Докато го правил, той извадил меча си и го ударил по Златната порта, за учудване на последователите си.

Когато те го попитали за причината за това, той се засмял радостно и обяснил: ‘Точно както мечът ми пронизва Златната порта на града в този час, така и в следващата нощ сестрата на този най-страхлив крал, чиято ръка по-рано ми беше отказана, ще бъде изнасилена. И тя няма да бъде присъединена към Болеслав като негова законна съпруга, а като негова наложница и само веднъж, за да може с това деяние обидата, нанесена на нашия народ, да бъде отмъстена, а срамът и позора да бъдат нанесени на русините’. Така казал Болеслав и каквото казал, го направил. След това в продължение на десет месеца най-богатият град на русините и тяхното могъщо кралство били в ръцете на крал Болеслав и той никога не спирал да изпраща пари обратно в Полша.“

Другата подобна полулегендарна история пък се намира в Gesta Hungarorum. Тя разказва за маджарското нападение над Византия през 958 г. Унгарците стигнали до самия Константинопол, където ромеите предложили вместо да се стига до сражение, двете страни да изпратят по един представител и двамата избраници да се сборят, като ако човекът на унгарците победи, то ромеите ще им плащат данък, а ако не, маджарите ще вдигнат обсадата:

„След като нападнали някои провинции в Италия, унгарците не помръднали пет години. Накрая те потеглили към България, напредвайки чак до Адрианопол. Когато видели, че никаква армия не марширува срещу тях, те продължили до Константинопол и се разположили на лагер край стените. Тогава бил изпратен един грък, мъж едър колкото гигант, който изпратил предизвикателство към двама унгарци да дойдат и да се борят с него. Условията, които предложил, били, че ако не успее да повали и двамата унгарци на земята, Гърция ще се подчини на унгарците и ще плати данък. Тъй като този грък безкрайно тормозел армията, бил избран един унгарец на име Ботонд да се бори с него. Арената вече била приготвена, когато Ботонд грабнал бойната брадва, която носел, изтичал до металната порта на града и, според историята, с един удар на брадвата си отворил такава дупка в портата, че гърците никога повече не се опитали да поправят това чудо. След това Ботонд отишъл невъоръжен до арената за борба. Двете страни се събрали да гледат – унгарците на конете си, а гърците на бойните укрепления. Гъркът излязъл от града и се отправил към ринга. Когато видял Ботонд да го чака сам, той попитал изненадано защо не е довел друг унгарец да се бие редом с него. След това, разказва се, гъркът направил скок, но Ботонд го сграбчил, последвала борба и за нула време гъркът се проснал на земята, неспособен да стане отново. При вида на това гръцкият император и видните лица, заедно с императрицата и нейните дами, напуснали стените и се оттеглили в дворците си, дълбоко засрамени от случилото се. Въпреки че победеният грък оцелял само със счупена ръка, борбата доведе до смъртта му. След като спечелили състезанието, унгарците изпратили пратеници до гърците, изисквайки данъка като награда; императорът обаче, изглежда, им отговорил с усмивка и нищо повече.“

Изследователите смятат, че в случаите от полската и маджарската история счупването на портата означава символичното превземане на града. Изказано е предположение, че маджарската легенда е от номадски, печенежки произход. Тази теза се базира на факта, че името Ботонд е от тюркски произход и е производно от тюркския глагол būta, чието значение е „бия, защитавам“. В унгарския пък се среща думата bot, която означава „пръчка, боздуган“ и която е производна именно от този тюркски глагол. Тъй като любимото оръжие на печенегите е било боздугана, а Ботонд именно с такова оръжие прави дупка в Златната врата на Константинопол, а и етимологията на името му е тюркска, е предположено, че въпросната легенда в Gesta Hungarorum е от печенежки произход. Важното е, че искането на Крум да забие копието си в портите на Цариград има паралели и сред други народи през Средновековието и значението на тази алегория при тях е абсолютно същото, което се смята и за символичния акт, който желаел да стори българският кан. Ако пък хипотезата, че унгарската легенда е от печенежки произход, се окаже правилна, то това би означавало, че прабългарското схващане има паралели и сред други тюркски племена. Не на последно място, възможно е въпросната унгарска легенда да е не от печенежки, а от прабългарски произход, тъй като в голяма степен народната култура, езикът, а дори и етнонимът унгарци са плод на влияние от българите-оногури , а за прабългарите такова вярване, както личи от византийските извори, е било характерно. Въпросът за генезиса на тази унгарска митологема остава отворен.

Най-накрая Крум поискал данък от Византия – „злато, голямо количество одежди и известен брой отбрани девойки“. Тук, разбира се, не може да се търси никакво магическо действие. Желанието на българския кан да получи злато и голямо количество одежди е напълно разбираемо. Изглежда Крум и българите много са държали именно на тези стоки и много са ги ценили, тъй като в договора между Теодосий III и архонта Кормесий именно тези скъпоценности Византийската империя се задължила да изпраща на България и сега Крум желае да се възобнови именно това споразумение и да получава именно тези продукти. Що се касае до искането за известния брой отбрани девойки тук, освен чисто практическата цел тези момичета да станат жени и наложници на част от българите и да им раждат деца, възможно е българският кан просто да е искал допълнително да унижи Византия, за която приемането на едно такова предложение, без съмнение, би било много срамно. Също така не е ясно какво точно трябва да се разбере под „отбрани девойки“, защото ако това са дъщерите на висши византийски аристократи, по този начин Крум вероятно е желаел при подписване на мирен договор тези момичета, попадайки в България, да бъдат допълнителна гаранция за неговото спазване, един вид „династични бракове“, които не е задължително да са директно с българския владетел, а може би по-скоро с част от боилите. При сключването на договори с византийците българските владетели още от кан Тервел, та чак до българските царе от 14-и век са целели да сключат династичен брак с византийските владетели. Този проблем също остава отворен за допълнителни изследвания.

В отговора си папа Николай I е отбелязал освен заклинанията, че преди сражение българите съблюдавали дни и часове, извършвали гадания, играели игри и пеели песни. Веселин Бешевлиев много логично предполага, че игрите и пеенията са имали за цел да докарат изпълняващите ги войници до състояние на екстаз, „което именно усилва свръхестествената сила на играещия и пеещия“. За гаданието на първобългарите Бешевлиев предполага, че може да е „било подобно на това, което готският историк Йорданес съобщава за хуните, които, както много тюркски народи, имали обичай да гадаят бъдещето или по животинските вътрешности или по резките на очистени кокали“. Това предположение на Бешевлиев е много логично, но за съжаление няма исторически писмен извор, който със сигурност да го потвърждава. Като косвено потвърждение обаче може да се изтъкне, че българските етнографи записват различни традиционни начини на гадания, включително по вътрешности на животни и по техни очистени кокали. „Бащата на българската етнография“ Димитър Маринов съобщава:

Трети гледат на плешката на животното. На Гергьовден се коли ягне, на оброк и служба се коли шиле или овен; на Св. Илия колят стария петел; при свършване вършитбата колят при стожера червен петел; при заговезни колят кокошки; на Петровден колят пиле. Във всичките тия случаи закланите животни са жертва, с изключение кокошката на заговезни. Народното верване е наредило, щото тия животни и птици, да се пекат, или готвят цели, та плешката и гръдната кост (коняка) да бъдат здрави, за да може на тех да се гледа.

Когато седнат на трапезата или софрата да ядат, плешката и коняка с месо ще се отдели и даде на гледача, който всекога е мъж. Като се наядат, гледачът, като е изел месото от плешката и коняка, почнува да гледа и да отгатва. Ако е в частна къща отгатването се отнася само до тая задруга или семейство; ако е обща трапеза, на оброк, сбор, кокоша църка, дето се събира цело село, тогава гледането и отгатването се отнася до целото село.

Гледачьт гледа на плешката, или на коняка и отгатва за бъдещето, като че чете на книга.

(Баба Стоеница с. Балванци; Деспа Еньовица с. Ресен, Търновско; дедо Калчо с. Горно-Павликени, Свищовско. Имам забележени отгатвания от четирма гледачи на плешка].
Жените се казват врачки, вражарки, гледачки, баснерки, а мъжете само гледачи.
На плешка гледа само мъж, а на коняка мъже и жени, но много редко жени.

Също се гледа на плешката и на желъдъка на коледното прасе.

Некога във всеко село е имало гледачи, които са викани на всекъде, гдето е имало оброк, служба, или друга обредна трапеза, и длъжността им е била да гледат. (Баба Стоеница с. Балванци, Търновско; баба Вълкана Пеневица с. Литаково и др.).

Тези свидетелства от българската традиционна култура свидетелстват, че българите в 19-и век все още са знаели да гадаят по остъргани кости и по вътрешни органи, като в примера е посочен далака на прасе. Докато гадаенето по органи е практика, характерна за множество народи, то скапуломантията, както се нарича гледането по животински кокали, е метод на познаване, присъщ и отличителен за тюрко-монголските племена и някои други азиатски народи. При тюрките и монголите обикновено шаманът е познавал по очистените кости. Твърде вероятно е това българско народно гадание да е първобългарско наследство в традиционната ни култура. Тези данни от народната култура в голяма степен могат да служат за потвърждение, че първобългарите са познавали този метод за гадаене и по аналогия с хуните е много възможно да са го употребявали и преди да влязат в битка, както отдавна е предположил Веселин Бешевлиев. Логично е и при първобългарите шаманите да са се занимавали с тази практика.

Как точно са ставали гаданията на първобългарите никъде не е съобщено. Знае се обаче, че те съблюдавали дни и часове. Съблюдаването на дни и часове е практика, характерна за тюрко-монголския шаманизъм и е изпълнявана от шаманите. В по-горе цитираното сведение от Гийом дьо Рубрук за монголските шамани авторът споменава – „Те предписват дните, които са благоприятни или не за предприемането на всякаква сделка, и поради тази причина те [монголите] никога не събират силите си или воюват без тяхната дума“. Затова е логично същата практика при първобългарите да е била прерогатив на първобългарските шамани. Според Бешевлиев бронзовата розета от Плиска е служела именно за съблюдаване на дни и часове – „Тук ще споменем най-напред една седмолъча розетка, намерена в Плиска. На лицевата страна се намира известният знак IVI, който в случая означава небето или небосклона. На обратната страна, която в средата има кукичка за надяваме на връв, се намират във всеки от седемте лъча знаци, които по всяка вероятност означават известните тогава седем главни звезди: Слънце, Луна, Марс, Меркурий, Юпитер, Венера и Сатурн. Тези звезди са играли важна роля в древната магия и по името на всяка една от тях са наречени седемте дни на седмицата в Асирия, Вавилон и Рим, а също и у старите германци. Розетката е била сигурно магически уред за предсказване на бъдещето, каквито са добре известни от древността. През кукичката на обратната страна се вдявал конец или връв, чрез който розетката се въртяла. Знакът или по-скоро денят, на който се спирало въртенето, показвал дали това, което ще се предприеме на посочения ден, ще бъде успешно или неуспешно“.

Възможно е наистина розетата от Плиска да е служела за съблюдаване на дни и часове, но за азиатските шамани, които са определяли добрите дни, няма никакви данни да са използвали подобни уреди. Вероятно съблюдаването на дните и часовете при първобългарите е ставало и без розета. Някой тюркски народи са имали астрономически познания, така че може по-образованите от първобългарите да са познавали планетите до Сатурн и да са правели астрономически гадания, за каквито има данни да са практикувани от част от тюркските и монголските народи. Така че възможно е за астрономически гадания да е била ползвана розетата, но по-скоро при първобългарите съблюдаването на дните и часовете е ставало и без нея и е било прерогатив на шаманите.