Николай Тодоров: Важното е да си на Пътя (фотогалерия)

Художникът Николай Тодоров от много години се интересува от първичното, изначалното, духовното. Връщането към древността и търсенето на архетипа е здравата основа, върху която именитият живописец изгражда своето импозантно изкуство.

Неслучайно в центъра на най-новата му изложба „Архетипи“ – показана в Художествената галерия в Добрич от 14 до 21 октомври 2025 г. – са именно древни знаци като шумерски клинописи, причудливи изображения от Магурата, мистични спирали и концетрични кръгове, и пленителни резки и вдлъбнатини.

Осланяйки се на своята дарба, положителни вибрации и живот в Пътя (Дао), Тодоров предава космическите послания на архетипните знаци така, че техният изконен смисъл да достигне до съвременните хора.

Николай Тодоров е роден на 24 октомври 1960 г. в Добрич. През 1990 г. завършва Националната художествена академия, специалност „Стенопис“ при проф. Димо Заимов. Член на Съюза на българските художници (СБХ) от 2010 г. Има над 35 самостоятелни изложби и участия в общи национални и международни изложби и пленери. Носител е на престижни национални награди, сред които Награда на СБХ от Национална изложба на художници-педагози (Велико Търново), награда на МОН от Национална изложба на художници-педагози (Велико Търново) и награда за принос в духовното развитие на град Добрич. През 2022 г. художникът е сред петимата номинирани за Националната награда за живопис „Владимир Димитров – Майстора“ на СБХ. През 2024 г. участва в Cite Internationale des Arts – Париж. Работи в областта на живописта, рисунката, колажа, монументалните изкуства.

Свързахме се с Николай Тодоров, за да научим повече за извора на творческото му вдъхновение и впечатляваща техника, както и да почерпим от богатата му житейска философия и мъдрост.

Ето какво разказа Тодоров специално за „Новетика“.

* * *

Новетика: Какво е космическото послание на знаците-архетипи?

Николай Тодоров: На нивото на развитие, което съм достигнал в духовната сфера, съм разбрал, че всички хора действащи в сферата на изкуството, са били осенени от идея свише и са били в тясна връзка с Твореца и космическите сили – дори да не са го осъзнавали. Не можеш да създадеш нещо съвършено, без то да ти е спуснато отгоре. Така аз като художник съм само проводник. В последно време усещам това много ясно.

Когато човек стигне определен етап на развитие, в него започва изчистване. Той се стреми към смирение, което е много хубаво и ценно. При нас, хората на изкуството, това е особено трудно, защото егото ни е голямо. Има много такива примери, като Пикасо и Вагнер, които твърдят: „Аз съм, други няма“, но това е голямо отклонение. Човек трябва да е скромен и да спазва космическите закони.

Разговарях с един изкуствовед, който ми каза: „Аз съм творец“. Ние обаче не сме творци. Творецът е само този, който е създал абсолютно всичко. Ние сме просто хора, които се опитват да приложат своя опит и така се доближават с една идея по-високо към Твореца.

Новетика: Какво представлява вдъхновението?

Николай Тодоров: Вдъхновението е, когато работиш и мислиш над нещата, които правиш. Т.е. ти си много „вътре“ в тях. Тогава ставаме като антени, които се настройват към информацията там горе. И когато твоите вълни и вибрации съвпаднат с тези горе, се отваря фунията на Божията благодат и каквото приемаш, трябва да го предаваш. Ние сме приемо-предаватели, като всичко пречупваме през своята собствена призма, гледна точка.

Защото когато човек работи в сфера на изкуството, той има занаят. Усвоява го и постепенно стига до етап, в който може да облече идеята, която му се дава, във форма. При нас, художниците, формата е естетична. Ние я изграждаме спрямо техниката, която притежаваме. Така аз приемам идеята, запечатвам я в своите платна и ги обогатявам със своята творческа енергия. По този начин платното се зарежда с положителни вибрации. Много държа да са такива, защото те въздействат на зрителя. А когато той е на същата вибрация като картината, се получава спойка и влюбване; зрителят харесва това, което правиш и иска да го притежава. Така се формира триъгълник между Твореца, художника и зрителя. Последният е добре да стане купувач на творбата, защото това е своеобразна оценка на труда на художника, който е вложил години в обучение и усилия, за да я създаде.

Новетика: Каква техника ползвате в изложбата „Архетипи“?

Николай Тодоров: От 2003 г. насам наблягам на материалното изразяване на идеята. Върху платното държа да има релеф. По този начин самата картина придобива материална тежест. Идеята се облича и когато има и релеф, въздейства по-силно. Енергията е по-силна. Затова забелязвам, че когато хората наблюдават картините, искат и да ги пипнат. В това отношение Рембрандт навремето е бил революционер, с наслагването на краска върху платното.

Въпросът е човек – когато си намери собствената техника – да започне да я развива. Когато работя, аз постепенно вкарвам и други материали. И така се получава процес на игра. Създаването на една картина е просто игра. Ти се забавляваш и така трябва да бъде. Всичко трябва да се прави с много любов. Ако човек прави баници с много любов, те стават много вкусни и излъчват енергията, която той влага в тях. Ако е ядосан и влага нещо отицателно, то веднага въздейства върху хората. Когато човек работи върху себе си, той се развива и стига до някакво ниво. Затова е хубаво човек да бъде на Пътя. Аз съм на Пътя. Както го нарича Лао Дзъ – „Дао“. Когато си там, вървиш и докъдето стигнеш и колкото можеш. Този Път е много труден.

Новетика: Всички ли са на Пътя?

Николай Тодоров: Не. Има много неосъзнати хора. Голяма част от хората не са осъзнати. Това не е добре. Може би заради това времето е такова: да ни накара и притисне да се обърнем навътре към себе си, към Твореца, който е създал всичко и да търсим хармония.

Когато човек постигне вътрешна хармония и хармония с природата и Бог, той се чувства много по-спокоен и силен в духовен аспект. Тогава множеството отрицателни новини повече не могат да въздействат върху психиката му. Аз затова и не гледам телевизия. Ограничавам се от възприемането на новини, особено лоши. Интересува ме това, което става в изкуството. Правят се много неща, откриват се много изложби. За жалост, не са достатъчно отразявани.

Изкуството винаги е било за малцина. Няма как да бъде за масите. Не че няма масово изкуство, има. Аз просто не се интересувам от него. Правя изкуство за шепа хора. Според мен високото изкуство се прави от малцина, които могат да си позволят да го правят. Още по-малко са хората, които са колекционери и могат да го възприемат. Когато влезеш в една галерия, ти трябва да си наясно с някои неща и да си подготвен, най-малко трябва да си чел история на изкуството.

Новетика: Кога Творецът дарява художника с вдъхновение?

Николай Тодоров: За да се случи това, човек трябва да изчисти тялото и съзнанието си.

Що се отнася до съзнанието – това е да се стремиш да не съдиш – което е много трудно. Да работиш върху себе си. Да се издигнеш и погледнеш отстрани критично: „Къде сбърках, къде можех по-добре“, и да се поправиш.

Що се отнася до тялото – прочистването върви винаги с някакво лишение. Човек трябва да стане малко по-аскетичен. Да види, че може с по-малко материални неща да води живота си. Не му трябва много.

Човек трябва да се научи и да дава. Ние сме родени на тази земя да даваме. Но нещата са сбъркани още при децата, в масов мащаб. Виждаме как тяхното его е голямо. Като падне на земята, детето започва да вика, плаче и се обръща да види дали мама ще му обърне внимание. Като тя се затича към него, то е доволно и плаче още повече. Така детето казва: „Искам внимание“. Това „искам“ продължава през цялото му развитие. И се оформя като мироглед у много млади хора. „Искам, пък после ще дам“. Само, че нещата са обратно. Първо трябва да дадеш, пък после да търсиш възнаграждение. Ако свършиш качествен труд, ще получиш и качествено възнаграждение.

Все пак, ако станеш твърде смирен, никой няма да те забележи. Така до някаква степен човек трябва да има его. Но когато постигне смирение и претърпи материални лишения, на човека започва да му се дава – идеи, продажби на картини. Това е сладостта. И тогава разбираш: „Значи съм на Пътя“. Случва се неочаквано.

Навремето имах период, когато си казвах, че на всяка цена трябва да продам картините от изложбите си. Все пак трябва да се живее от нещо. Но не се получаваше. Сега, без толкова да го мисля, става. Важното е човек да стигне до вътрешно спокойствие. Тогава си в хармония със себе си и с природата. Трудно нещо може да те изкара от равновесие. Битовите проблеми някак избледняват. Разбира се, и те са важни. Но трябва да се приемат по-позитивно и като изпитание.

Отгоре ти спускат и изпитания. Не може всичко да върви по мед и масло. Лошите неща ти се дават, за да стигнеш до някакво осъзнаване. Дори вирусът ковид ни се даде с такава цел – той дойде, за да притисне хората, да се замислят, да се затворят в домовете си и да стигнат до осъзнаване – кой докъде е стигнал, си е негова работа. Четох някъде, че когато човек постигне високи вибрации, вирусът на ковид не може да вирее и изчезва. Ако обаче не осъзнаеш теста, ще ти се даде друго препятствие, по-лошо. Защото хората трябва да стигнат до осъзнаване. Колкото повече хора станем осъзнати, толкова по-добро ще бъде общуването помежду ни.

Новетика: Пътят спирала ли е?

Николай Тодоров: Понякога е спирала. Друг път е като танго: две крачки напред, една назад. Не може само напред. Трябва и назад, и настрани. Така трябва да бъде. Въпросът е как възприемаме изпитанията.

Напоследък забелязвам, че Бог ми дава по-малко изпитания. Затова ми е и по-леко. Чувствам се добре. Тогава и излъчването е друго. Аурата ти се променя, започваш да излъчваш светлина. Неслучайно в последно време много ме влече светлината. Тази светлина, която ни се дава. Дори най-новите ми работи и тези, които планирам, са все в бяло. Ще бъдат много леки, ефирни, с много нежни цветови нюанси. Искам картините да бъдат леки и издигнати. В тях да има много въздух. Така замислям следващата си изложба.

Хубаво е човек да има идеи и да му се работи. Аз не съм работохолик. Не работя много, но това е хубаво. Защото човек може да спре, да се огледа, да види докъде е стигнал, с какво може да обогати това, което създава, и да бъде по-различен. Иначе се получава рутина. Така е при повечето творци, които гледат на нещата по занаятчийски начин. Бълват продукция, а смисъл няма. По-добре по-малко, но по-стойностно.

Новетика: Как протича при Вас творческият процес?

Николай Тодоров: При мен техниката е такава, че по-бавно стават нещата. Първо трябва да се натрупа и изгради релефът. И едва после да се оцвети и получи живописният ефект.

В началото, когато започнах да правя релефните картини, държах много на релефа, но не и на цвета. И нещата ставаха по-неживописни. Сега държа да има нюанси на цвета. Искам работите ми да бъдат монохромни, но самият цвят да има дълбочина и оттенъци. Самите нюанси на цвета правят живописта. Когато боядисаш дюс, става плоско и скучно. Но когато има релеф, нюансът се постига по-лесно. Защото е грапаво. Работя с акрил. Като положа един цвят, той влиза вътре в порите на релефа. По този начин картината се обогатява. А живописта става по-премерена. И повече ориентирана за ценители.

Масово публиката казва: „Искам да ми е шарено“. Това също е хубаво. Но на този етап правя други неща. Правил съм много цветни картини, експресивна живопис. Но сега повече ме интересува монохромната живопис. И като гледам, големи майстори по света също се придържат към монохромността, защото тя е по-сложна и се постига по-трудно. Но за да можеш да я направиш добре, трябва да имаш съответната естетика. Тя е най-важната.

Занаятчийският момент се учи в университета. Научаваш техники на старите майстори. Те са полезни, защото ти дават общата култура и основа. Стъпваш на тях. Но оттам нататък художниците, които стигат до по-високо ниво, създават собствена техника. Стават разпознаваеми. Като видиш техни картини, веднага казваш: „Това е той“. Започват и да ги имитират. Но това са имитатори. Важни са първопроходчиците – хората, които са направили нещо, и то във времена, когато другите трудно са ги възприемали. Като един Марк Ротко с големите цветни петна. Това е билo смелост. Все пак най-добре е, ако обществото може да те приеме, докато си жив. А не като Ван Гог, който бива признат, след като си отива.

Новетика: Какво е изкуството днес?

Николай Тодоров: В днешно време се прави всичко. Съвременното изкуство няма граници. Има хепънинги, инсталации, видео арт. Няма критерии. Размити са границите между стиловете. Вкарва се много текст. Така един писател може да прави съвременно изкуство, да бъде визуален артист. От една страна това е хубаво. Свободата е голяма. Остава отговорността на автора: каква насока ще поеме; какво иска да прави? И най-важното: какво има да каже? Трябва да имаш послание към публиката и да го предадеш със своите изразни средства.

Знам, че има хора, които ценят това, което правя. Иначе щеше да е много тежко. Ето вземете Модиляни, който е стигнал до наркотици, защото не е издържал: обвинявали са го, че не можел да рисува, че не знаел анатомията на врата. Защото той издължава фигурите. Хората са нямали понятие, че точно тогава навлизало африканското изкуство. Там има това издължаване на главите, вратовете. И Модиляни просто го прилага.

Също Бранкузи, румънският скулптор, чиято изложба гледах в Париж. Беше стигнал до такова изчистване на главата, че тя стоеше като яйце, сложено на постамент. Впечатлих се. Но после видях другаде древни скулптури, които изглеждаха по подобен начин. Явно той е бил повлиян от тях.

В Париж има музей на Жак Ширак, пълен с хиляди артефакти: африкански маски, скандинавско изкуство. Там можеш да видиш изключително интересни неща. В Лувъра пък видях голяма древна скулптура от Йордания, която имаше толкова мощна стилизация – насечена, все едно е правена от съвременен скулптор.

Новетика: Значи изкуството е циклично?

Николай Тодоров: Когато се учиш, искаш да постигнеш точност и финес. Искаш да бъдеш като Микеланджело, защото той е постигнал върха и съвършенството. Скулптурите му са толкова съвършени, че почти ти проговарят. Но оттук нататък идва друг момент, в който започваш да насичаш. Търсиш нови изразни средства, защото другото вече е правено. А като е правено, има ли смисъл да го повтаряш?

Така се оказва, че далеч преди Микеланджело е имало изкуство, много по-съвременно „звучащо“ от неговото. Явно преминава през цикли: нещо се развива, развива, после следва упадък; после се търси реализъм; после абстракция…

Хората са свикнали с реализма. Живеем във време на много изображения и визии. Масово се налага снимката, тя е вече напълно достъпна. Затова хората търсят съвършенството в изпипването до степен на фотореализъм. Обаче в един момент си казваш: „Защо да рисувам като принтер, след като той може да го направи много по-съвършено?“

Когато бях студент, аз също харесвах реализма. Допадаше ми Салвадор Дали. Той внушава много специфични идеи (затова неговото е не просто реализъм, а сюрреализъм), но достъпен за хората. Заради това и сега той продължава много да се харесва. Аз вече съм на друг етап. Дали вече не ме вълнува. За мен той е отживял. Сега ме интересува абстрактната живопис. И знаците. Това, което правя сега, е всъщност знакова живопис.

Новетика: Работят ли днес древните знаци?

Николай Тодоров: В енергиен аспект те носят същото послание. Дали обаче ние можем да усетим „казаното“ от тях? Сигурен съм, че не.

Когато гледаме скалните рисунки в пещерата Алтамира в Испания и също във Франция – там има изображения на животни, основно бизони – и древният художник стига до пълно наподобяване на натурата; т.е. той изгражда обем, прави ги почти реалистични. Днешните хора ценят високо тези изображения.

В същото време виждаме други изображения – не само в Магурата, но и на други места – които са много стилизирани и изчистени. Т.е. освободени от всякаква натура. Те стават знак. И хората ги възприемат много по-трудно. Но точно този знак според мен е рожба на развитие на човечеството. Защото по-лесно е да гледаш нещо и да се мъчиш да го наподобиш, отколкото да започнеш да изчистваш, докато обобщиш формата. За мен това е по-важно. И затова смятам, че авторите на тези рисунки не са били случайни. Не че не са могли да изобразят в натура, а просто не са търсили този начин на изразяване.

Много показателни за това са серията рисунки с бикове на Пикасо, които му били много любими, понеже обичал да ходи на корида. Та серията започва с един бик, който е реалистичен. После постепенно Пикасо го изчиства, опростява и накрая стига до първичен знак. И възкликваш: „Ето това е работа, включително мисловна“. Някой ще каже: „Това и аз го мога“. Да, ти можеш да го изобразиш, защото е лесно и просто. Но въпросът е, че за да го изобрази така, художникът първо е тръгнал от реализма и постепенно е стигнал до този етап, в който е изчистил образа.

Навремето като студенти бяхме в Ермитажа на стаж. На четвъртия етаж е модерното изкуство. Видях Пийт Мондриан с неговите изчистени правоъгълници. И си казах: „Кой не го може това“. Но после видях как е започнал с пейзажи, портрети. И тогава разбрах: имал е развитие. Постепенно е изчиствал, докато стигне до стилистика, с която не може да бъде сбъркан. Мондриан наистина има място в историята на изкуството. Защото се движи.

Най-показателен пък е Сай Туомбли, който прави „завъртулки“. И веднага някои коментират, че всяко дете може да ги нарисува. Да, но в малък формат. Докато той ги прави по 5-10 метра. Т.е., има нещо, което го отличава. Неслучайно този художник присъства във всички световни музеи. Също е важно, че още тогава обществото е могло да го оцени. При нас това не е така, понеже хората са консервативни.

Новетика: Как стилизирането и изчистването приближават художника до Твореца?

Николай Тодоров: Творецът ни е създал съвършени. Но защо да Го копираме? Ако през Ренесанса е бил търсен реалистичният образ, то през Средновековието и в съвремието се търси плоскостно решение, т.е. без много пространство. Това е, което аз правя. Донякъде го постигам със светлина. Предпочитам плоскостното пред пространственото решение. Така картината действа като обект, а не като подобие на реалността. И когато е по-абстрактна, самият зрител може да „добавя“ нещо от себе си. Така той става съавтор и обогатява това, което ти си искал да кажеш.

Това изчистване те води към Твореца, тъй като ти създаваш нещо. Фактът, че създаваш нещо и търсиш съвършенството, означава, че се движиш и доближаваш, макар и с една идея, нагоре до Твореца.

Например мен силно ме вълнуват каменните структури и повърхности, където виждам във вдлъбнатините на камъка патината на времето; там има и светлина. Това е друг тип съвършенство. Не е само човекът това, което Творецът е създал. А цялата природа и всичко. Така, когато искаш да постигнеш този ефект на съзиданието, пак си вътре. Не си навън. Въпросът е каква енергия влагаш. Ако влагаш положителна енергия, тя въздейства.

Колкото повече изчистваш нещата, до толкова по-малко хора стигаш. Не е и необходимо да са много. Трябва да има изкуство и за ценители, които могат да го усетят, които са на същата вибрация, но имат и необходимата подготовка, за да го разберат. Защото някой, който не е на това ниво, няма да хареса моите работи. Не е и необходимо. Кой на каквото ниво е стигнал. Всеки е така. Аз също. Преди харесвах едни неща. Днес – други. Утре – трети. Важното е да си на Пътя. Да се развиваш. Да минаваш тестовете дадени от Твореца, който ще те изпитва доколко вярваш в това, което правиш. И да стоиш възможно по-далеч от негативни вибрации, които свалят нивото – като гняв, завист, омраза, страх.

Страхът ни беше насаждан при ковид, пък и сега. Умът, който е създаден, за да ни пази и контролира всичко – когато надделее, много неща не можеш да направиш. Например аз често тичам в парка. Излизал съм в жегата, на 39 градуса. И умът ми казва: „Къде отиваш? Ще ти се случи нещо лошо, ще паднеш, ще получиш слънчев удар, не прави резки движения“ – всичко, което ни се насажда. Но в един момент си казах, нека опитам; нека пренебрегна ума, който ме пази и да видим какво ще стане. И опитвам, и става. Така човек преодолява определени препятствия и дори себе си. Ние, хората, сме създадени с огромни възможности. Но сами си слагаме ограничения под въздействието на науката и медицината.

Лекарите ти казват, че това или онова не може. А се оказва, че може. Дълги години бях хипертоник и вземах лекарства. Но когато започнах да се движа (за мен физическото движение е изключително важно), захвърлих лекарствата и от пет-шест години не вземам нищо и кръвното ми е сравнително добре. В началото умирах от страх, че ще получа инсулт или инфаркт. Треперех и чаках. А като чакаш, може и да ти се случи. Докато в момента съм пуснал всичко и Господ ме пази. Усетил съм го. Дори след 10 км бягане нямам умора. Затова съм убеден, че Господ ми дава сили. Също слънцето. Аз го обичам и то ме обича. Имаме взаимна любов. Не ми вреди. Навремето винаги носех шапка, иначе ме заболяваше главата. А сега цяло лято ходя без шапка и се чувствам по-добре. Вятърът също ме обича. Той ме прохлажда. Много е важно отношението. Дори когато навън ръми и е мрачно и студено, аз си казвам: „Времето и чудесно“. Така си създавам една нагласа, с която нито ми е студено, нито дъждът ме дразни. Ръмяло? Ами хубаво: да се намокрим малко.