Междуконтиненталната крилата ракета „Буря“

В края на 40-те години на 20-и век пред съветските конструктори е стоял въпросът за доставянето на вече разработените ядрени бойни заряди до съответните цели. В качеството на перспективни носители на атомното оръжие се разглеждали бомбардировачите и балистическите ракети. Развитието на авиационната и ракетната техника по това време не позволявало да се възлагат големи надежди на тези носители.

Съществуващите балистически ракети притежавали недостатъчна далечина на полета за поразяване на цели на територията на САЩ, а самолетите-бомбардировачи за изпълнение на бойната задача трябвало да преодолеят противовъздушната отбрана на противника. Последното е свързано с решаването на сложни технически и технологични проблеми. Трябвало е да се намери срочно решение на проблема.

На един от заместниците на главния конструктор на междуконтиненталната крилата ракета (МКР) „Буря“ Семьон Лавочкин (конструкторът на световноизвестните самолети ЛаГГ, Ла-5, Ла-5ФН, Ла-250 и др.) попаднало списание, в което била представена карта на СССР с нанесените точки на старта и попаденията, а също и траекториите на съветските ракети за далечно действие. Там са били всички ракети освен „Буря“.

Разузнаването на НАТО в Турция е имало на въоръжение системи за наблюдение, които засичали горната част на траекториите на полета на съветските балистически ракети. На базата на достиженията на външната балистика може лесно да се изчислят останалата част от траекториите на полета, мястото на старта и точката на падането. Но МКР „Буря“ лети много ниско и може да извърши маньовър във всеки момент, затова по част от траекторията не може да се определи мястото на старта и попадението. Това е успех.

Предварителни изследвания

В Съветския съюз са стартирали няколко проекти по създаването на перспективна авиационна и ракетна техника.

Още в края на 40-те години съществуващите изследователски организации са доказали принципната възможност за създаване на МКР със скорост не по-малка от 3000 км/ч и далечина на полета 8000 км. Такава ракета може да унищожи цели на територията на противника с помощта на ядрена бойна част, а също е способна да преодолее съществуващите средства за противовъздушна отбрана (ПВО). Практическата реализация на такава ракета за времето си е изисквала да се създадат нови технологии и ново специално оборудване.

Първият проект за създаването на МКР е възложен на конструкторското бюро ОКБ-1 с ръководител Сергей Корольов. Една от важните задачи, които е трябвало да бъде решена, е създаването на система за навигация и управление. Без такава система ракетата не може да се насочи в района на целта, а за поражение на целта и дума не може да става. Предложена и реализирана е система за астронавигация, ориентираща МКР по звездите. Разработката на такава система се оказало непроста задача. Астронавигационната система трябвало не само да определя точното местоположение на ракетата, но и да работи надеждно в условията на интензивните смущения, създавани от слънцето, другите звезди, отблясъците от облаците и други. Надеждна астронавигационна система е разработена през 1953 г. в научния институт под ръководството на Израел Лисович.

Проектът като цяло е определил облика на всички бъдещи ракети от този клас. Корольов е предложил да се използва двустепенна схема. Последното по-конкретно означавало следното. МКР трябвало да стартира вертикално, използвайки два броя ракетни двигатели с течно гориво. След изкачването на определена височина трябвало да се включи маршеви правопоточен въздушно-реактивен двигател (втора степен). По същество втората степен представлявала самолет-снаряд.

Проект „Буря“

Конструкторското бюро, ръководено от Корольов през 1954 г., се отказва от този проект поради прекомерна натовареност по създаването на междуконтиненталната балистична ракета (МБР) Р-7. Ракетата Р-7 впоследствие става основоположник на бъдещата съветска космонавтика. Към момента с тази ракета (Р-7) са осъществени около 2000 успешни старта.

Висшето ръководство на СССР продължава идеята по създаването на МКР и възлага два проекта на конструкторските бюра на Лавочкин („Буря“) и Мясищев („Буран“). Научен ръководител на двата проекта е световноизвестният учен Мстислав Келдиш.

При създаването на МКР „Буря“ и „Буран“ се е наложило да се търсят нетривиални технически решения. Усвоени са нови технологии по създаването на термоустойчиви сплави, технология за заваряване на титан, разработване на специализирано оборудване и други. Интересен е фактът, че конструкторът на титановата „Буря“ Наум Черняков впоследствие прилага титановата технология при създаването на стратегическия бомбардировач-ракетоносец (скорост 3000 км/ч) Т-4 „Сотка“. Т-4 е еквивалент на американския стратегически бомбардировач „Валкирия“.

Стратегическото командване на СССР коригира заданието на МКР, като увеличава теглото на бойната част на 3250 кг. Последното е наложило определени корекции, но обликът на МКР е останал. Теглото на ракетата е нараснало до 97 т, 33.5 т от които се падали на втората степен.

Всички предварителни изпитания са завършени през 1957 г. Главният конструктор Лавочкин се жалва – така трудно не ми е било и през Отечествената война. След завършването на проекта започнало построяването на опитните образци.

Технически особености

МКР „Буря“ се е състояла от първа степен с течно-ракетни двигатели и втора степен (маршева), представляваща самолет-снаряд с ядрена бойна част. Външно МКР „Буря“ изглежда като двустепенна (тристепенна, ако се отчита и отделящата се бойна част) ракетна система или като самолет-снаряд, излитащ вертикално с ракетни ускорители. Първата степен се състояла от два блока. Във всеки от блоковете са разположени горивни резервоари за 6300 кг. гориво и 20 840 кг окислител. В опашната част на блоковете са разположени четирикамерни ракетни двигатели (конструктор Исаев). В соплата на двигателите са разположени газови кормила, управляващи ракетата на началния етап от полета. Първата степен служи за издигане на ракетата на височина около 17 500 м. След това автоматиката включва маршевия правопоточен двигател на втората степен и осъществява отделянето на първата степен на ракетата (разгонните блокове).

Втората степен е самата крилата ракета. В тялото на последната е разположен свръхзвуков правопоточен въздушно-реактивен двигател (конструктор Михаил Бондарюк). Между обшивката и канала за протичане на въздуха (въздухозаборник и канал) е разположен горивен резервоар. На горната част на тялото на втората степен е поместена апаратурата за насочване и охлаждане. Бойната част е разположена в централното тяло на регулируемия въздухозаборник.

Втората степен на МКР е изпълнена като средноплан с крило с малко удължение (разпереност 7.75 м) и стреловидност по предния ръб 70 градуса. Хоризонталният стабилизатор е Х-образен, снабден с кормила. МКР е с дължина 19.9 м и е достатъчно компактна за осъществяване на далечина на полета 7500 км.

За запуск на МКР е създаден специализиран стартови комплекс, разположен на железопътна платформа.

След извеждането на ракетата на стартовата позиция ракетата се ориентира и се поставя във вертикално положение. Следва команда „Пуск“. Ракетата излита и при достиганe на височина 17.5 км се отцепват разгонните блокове на първата степен и се включва маршевият двигател на втората степен. Правопоточният въздушно-реактивен двигател разгонва ракетата до скорост М 3.1-3.2. (М е число на Мах). На маршевия участък се включва системата за астронавигация. С помощта на правопоточния въздушно-реактивен двигател ракетата се издига до височина 25 км и преминава в пикиране. Отклонението на бойната част, която се отделя със централното тяло на въздухозаборника при целта, е не-повече от 10 км. При мощна ядрена или водородна бойна част това отклонение не е от особено значение.

Изпитания

Към средата на 1957 г. са изготвени за изпитания определеният брой МКР „Буря“. Те са доставени на полигона „Капустин Яр“. Първият пуск е осъществен на 31 юли 1957 г. В хода на първия изпитателен пуск е проверено действието на първата степен. Вместо втора степен е поставен макет с необходимото тегло. Изпитанията не протичат гладко. Ракетата е върната за доработка. Първият ѝ полет, състоял се на 1 септември 1957 г., завършва неудачно – заради отказ на автоматиката и преждевременно отстрелване на първата степен. Последният пуск на ракетата, състоял се на 30 октомври, е също неудачен. След редица доработки на 21 март 1958 г. изпитанията са възобновени.

Пускът на ракетата на 22 май 1958 г. е успешен. Ракетата достига приблизително зададените параметри, но не напълно. От 19 април 1959 г. до 20 февруари 1960 г. са проведени още три пуска, признати за успешни. На 23 март 1960 г. при поредния пуск „Буря“ достига до цел в Камчатка. Ракетата летяла до целта 124 минути. Достигнала разстояние 6500 км и скорост М 3.2.

За времето до получаването на определените резултати на заданието ракетата на Корольов Р-7 вече е на въоръжение. Изстрелян е първият изкуствен спътник на Земята.

Проекти на основата на „Буря“

Към 1957-1958 г., след успешните изпитания и постигнатите резултати от ракетата на Корольов Р-7, е станало ясно, че „Буря“ във вид на ударна система няма практически никакви перспективи. Междуконтиненталните балистични ракети са по-ефективни от гледна точка на скорост и като следствие по бойни възможности.

На 5 февруари 1960 г. се издава постановление за прекратяване на проекта за МКР „Буря“. Тя е преобразувана в разузнавателна ракета (с далечина полета 12 000-14 000 км), а впоследствие в мишена за тренировка на разчетите на ЗРК „Даль“.

На 9 юни 1960 г. починал Лавочкин. Проектът за разузнавателна МКР осиротял. Темповете по създаването му се забавили и накрая бил закрит.

Резултати и изводи

През декември 1960 г. всички работи по разузнавателните и мишенните варианти на базата на „Буря“ са прекратени. Проекти на нейна основа са счетени за безперспективни. Все пак не може да се каже, че този проект е неудачен. Положеният труд от съветските учени и изследователи не е бил напразен.

При разработването на „Буря“ са проведени множество изследвания, създадени са много технологии и са развити няколко важни за икономиката направления. Създадена е астронавигационна система, усъвършенствани са правопоточните двигатели, усъвършенствана е технологията при обработката на титана и са конструирани редица радиоелектронни апаратури.

МКР „Буря“ не е издържала конкуренцията на междуконтиненталните балистични ракети, които имали голям потенциал за развитие и се налагали като основни носители на ядрено и термоядрено оръжие. Освен това СССР не бил в състояние да финансира множество дублиращи се проекти, особено, ако анализите показват, че ефектът на някои от проектите е съмнителен и незадоволителен.

„Буран“, който не полетя

Междуконтиненталната крилата ракета „Буран“ е разработена в конструторското бюро на Мясищев. Когато „Буря“ е извършвала първите си полети, „Буран“ все още е бил на чертожната дъска. Характеристиките на „Буран“ практически са били приблизително същите като на „Буря“. Далечината на полета (разчетна) от 9000 км така и не е потвърдена поради факта, че „Буран“ не полетял. СССР не можел да си позволи построяването на междуконтинентална крилата ракета с близки характеристики. Програмата била закрита, а конструкторското бюро се ориентирало към построяването на стратегически бомбардировачи.

Зад океана

Когато в СССР започнало проектирането на междуконтинентална крилата ракета, в САЩ вече се разработвали „Навахо“. Характеристиките на „Буря“ и „Навахо“ са били почти еднакви.

„Буря“ и и „Навахо“ – макар и полетели – не са приети на въоръжение. Работите по създаване на междуконтинентални крилати ракета в САЩ са също прекратени.

Към крилатите ракети двете свръх държави се върнаха едва след 20 години: Tomahawk, Калибър, ACLM и други.

Тактико-технически характеристики