„Годината на огнения кон“: един неочакван роман

В книгата на Иван Пеев „Ветрове над Китай“ (1979) – посветена на Китайската народноосвободителна армия – попаднах на цитат от Станислав Гломбински от книгата му „Записки от Китай“.

Оказа се, че Станислав Гломбински (Stanisław Głąbiński) (1924–2013) е бил журналист в Полската агенция по печата (PAP) от 1952 г. до 90-те години на 20-и век. Отразява драматичните събития по време на Унгарската революция от 1956 г. и Културната революция в Китай. В продължение на много години е кореспондент на PAP в САЩ – в Ню Йорк (1967–1970) и във Вашингтон (1977–1983). Автор е на множество книги, сред които гореспоменатата „Записки от Китай“, „Азия гледа към Китай“, „Мао и другите“, „Този великолепен Кенеди“ и „Нежеланата война на Америка“. Също превежда значими творби като „Дипломацията“ на Хенри Кисинджър.

Едно друго негово заглавие обаче ме привлече особено много, заради предстоящото настъпване – на 17 февруари – на китайската Нова година – „Годината на огнения кон“.

Именно под знака на Огнения кон ще протече 2026-а година. Корицата на българския превод (Военно издателство, 1979) също ме впечатли: изобразен върху черен фон, златист шахматен кон бълващ огън и носещ синя военна фуражка с червена звезда на кокардата.

Казах си: това трябва да е забележителна документална книга, която разказва преживяванията на автора в Китай от началото на „културната революция“. Предположих така, защото кампанията на китайската комунистическа партия (ККП) срещу интелектуалците, заличила огромна част от традиционната китайска култура, започва именно през 1966 г. Тогава според 12-годишния цикъл на лунния календар е била годината на Коня, а според 60-годишния цикъл на природните стихии, според китайската космогония – годината на Огнения кон.

Но бях права само наполовина. Действието наистина се развиваше в Хонконг, Пекин, Ло У и Гуанджоу, в началото на Културната революция. Но вместо публицистично, четивото се оказа шпионски роман с криминален сюжет. Няма да крия – разстроих се, романите отдавна не са моят жанр. Но реших да дам шанс – все пак авторът беше прекарал дълги години в Китай и имаше опит от първа ръка под ръководството на Мао Дзъдун. А и наистина ми беше любопитно какво ще науча за китайската Нова година от това 250-странично томче.

И не останах разочарована. Творбата си струва всеки ред. Освен виден журналист, Гломбински явно е бил и талантлив писател.

Разказът започва с представяне на героите – баща и син Келер, собственици на търговска фирма, която задкулисно предоставя агентурни услуги на ККП; техните верни сътрудници: германецът Милх (бивш СС-овец – като бащата Келер) и китайците Сун Йен, Лаи и Чао. Двойката Пиер Рей и Ли Пинг – френски преподавател в Института за чужди езици и неговата асистентка. Също редица офицери и агенти на китайските разузнавателни служби. Също исландският посланик, неговата асистентка и сънародникът им хипи и „случаен“ дипломатически куриер Ван Денен. И още интригуващи персонажи…

Всички те се оказват преплетени в схема от зависимости, изнудвания, клеветнически кампании и опити за бягство, а някои губят живота си… И всички, макар и не непременно политически обвързани, стават подвластни на смразяващата кръвта атмосфера преди началото на терора, който ще владее Китай през следващите десет години.

Книгата е фикция. Но въпреки това учудващо точно и реалистично описва Китай през първата фаза на Културната революция: масовата мобилизация на младежта (хунвейбините), култът към Мао и неговата „Малка червена книжка“, политическото насилие маскирано като идеологическа „чистка“, хаоса в институциите и парализата на държавата.

Изненадващо за мен, романът също разкрива (чудя се как е минал цензурата през 1976 г., но неслучайно Полша първа в Източна Европа изоставя комунизма) отпора на Културната революция от голяма част от китайското население, включително в ръководството на ККП. Излиза, че не всеки сляпо е следвал Мао, а е ползвал здравия си разум. Също си струва да се отбележи описанието на мотивацията на хунвейбините – което макар и неисторично, звучи истинско, логично и образователно за читателя, незапознат с китайския манталитет. Поуките от разказа са значими и могат да ни послужат и днес.

Действието е изключително динамично – както гласи клишето: изпълнено с неочаквани обрати – и завършва буквално мистериозно – с намесата на американското правителство, което вижда полза от революцията…

Но нека се впуснем в самия текст, от който подбрах за вас запомнящи се цитати, включително за годината на Огнения кон – чиято символика авторът също не пропуска да предаде.

Зимата и чужденците

Фабулата започва със зимна картина от Пекин. Авторът описва този сезон като имащ „мръсножълт цвят“ и винаги „най-сухият и същевременно най-мъчителният период през годината“. Основните „жертви“ на пекинската зима са чужденците и още повече „изисканите и винаги запазващи самообладание съпруги на дипломатите“ – които „сега се разстройваха от най-безобидни причини, ставаха плачливи, сприхави и обидчиви“ и „същевременно необикновено предразположени към всякакъв вид заболявания“ като стомашни разстройства и белодробни възпаления.

Китайците – по служебна линия – проявяват разбиране към страдащите през този период и са „много внимателни“, пише Гломбински. Те изслушват с „неизменна усмивка“ и най-невероятните запитвания и молби, и им обещават да ги изпълнят, макар да знаят, че това няма да се случи.

И тук идва любопитната част. „Но това внимание, проявявано през зимата към чужденците, в ни най-малка степен не намаляваше тяхната изолираност от жителите на Пекин. Между чужденците и китайците се издигаше непреодолима стена от стотици забрани, които се подсилваха от вродената недоверчивост на китайците към външния свят, недоверчивост, подхранвана и ловко използвана от пропагандата.“

Между другото, това наблюдение напълно съвпада с описаното в книгата на В. В. Малявин, „Китайската цивилизация“, където за подобно отношение се споменава още от древността, когато китайците считали чужденците за „варвари“ и се отнасяли с тях пренебрежително, макар и милостиво.

Годината на Огнения кон

Но да се върнем на Годината на Огнения кон, за чието обяснение Гломбински започва с образователно описание на китайския зодиак.

„… Започваше китайската Нова година, която се броеше според прастария лунен календар. Според този календар, всяка година в един дванадесетгодишен цикъл получаваше наименованието на едно от дванедесетте животни, а всяко животно символизираше определени качества и свойства, които – според китайската традиция – предопределяха каква ще бъде настъпващата година.“

Новата година, обяснява един от китайските герои в книгата, е „благоприятна за ловките предприемчиви хора, избягващи насилието, но умеещи да заплитат изкусни интриги, т.е. беше благоприятна за дипломатите, политическите емисари и агентите на разузнавателните служби“.

Според преданията, „това е година на тежък труд и голяма активност на дипломатите и политиците, благоприятна за войниците, но трагична за търговците“.

„Това е една особена година, изпълнена с блясъка на огнените езици, пропита с кръв и разкъсвана от непрекъснати борби. Тази година е благоприятна за безумците и безумията“. Също е „година, изпълнена с огън и кръв, година на безумия“.

Нов „голям скок“

Ето как описва ситуацията в Китай в навечерието на „културната революция“ един от главните герои в романа, Хорст Келер: „Всъщност, никой нищо не знае, но всички предчувстват, че нещо ще стане. Изглежда, че се подготвя някаква нова кампания, някакъв нов ‘голям скок’, но този път в политиката“.

В началото на пролетта в Пекин „животът тече нормално, доста лениво и без особени вълнения“, „но това е само привидно спокойствие“.

„Все по-чувствително нарастваше напрежението, с което се очакваха някакви важни, но непредвидени събития. Участниците в дипломатическите приеми, а поради липса на други развлечения такива приеми се устройваха почти всеки ден, шепнешком коментираха продължителното отсъствие на председателя, който още през есента беше озчезнал от Пекин и никой, поне никой от чужденците, не знаеше неговото местопребиваване. Приказваше се също така, че били изчезнали и няколко други китайски ръководители, че се подготвя някаква кампания срещу учените и писателите, че се предвиждат нови чистки. Не се изключваше възможността за връщане към политиката на ‘големия скок’ в икономиката. Упорито се разпространяваха слухове за борбите сред китайското ръководство и с това се обясняваше все по-активната пропаганда на култа към личността на председателя.“

Начало и масова истерия

„По заповед на председателя започва ‘културна революция'“. Това обявява една от героините в романа, нахъсаната китайка Чанг Меи, част от революционния комитет и организацията на Червената гвардия.

Тъкмо преди това тя чете в продължение на час избрани цитати от „Малката червена книжка“ на Мао, а развълнуваната тълпа пее популярните по онова време песни „За кормчията“, „Червеното слънце“ и „Великият учител“.

„Чанг Меи извади от чантата си някаква малка книжка, подвързана с червени корици, отвори я и пак каза нещо на микрофона… Много от студентите държаха в ръцете си също такива червени книжки. Чанг Меи започна да чете по микрофона. Четеше високо, бавно, някои думи и изречения произнасяше с екзалтация като актьорите в китайската опера. Нейният писклив, нервен глас, многократно усилван от разположените в двора високоговорители, заливаше тълпата и сякаш я смазваше.“

Студентите повтарят в хор след Чанг Меи, рецитирайки известни цитати като „извършването на революция не е като пиенето на чай на закуска“.

„Всички взаимно се надвикваха, сякаш се надпреварваха кой по-високо и с по-голяма екзалтация може да изкрещи отделните изречения. Това приличаше на някакво чудновато богослужение, в което тълпата от богомолци повтаряше след жреца думите на молитвата, а всеки се стараеше да ги изговаря възможно най-високо, вярвайки, че колкото по-високо крещи, толкова по-голяма е вероятността думите му да стигнат до небето.“

„Възбуждението на тълпата нарастваше, атмосферата се нажежаваше до границата на всеобщ екстаз. Гласовете на крещящите, пеещите и рецитиращите отдавна бяха прегракнали, но нови възгласи се понасяха с още по-голяма екзалтираност. Чужденците наблюдаваха всичко това с недоумение и уплаха.“

Публично унижение

Подобното на държавен преврат събрание начело с Чанг Меи се случва на свечеряване. Дежурните с червени ленти с надписи „Червена гвардия“ светват прожекторите, и запалват и раздават факли, които озаряват целия двор. Започват изказванията.

„Всички говореха почти едно и също – че властта в института се намира в ръцете на представители на буржоазията и ревизионистите, скрити неприятели на председателя , противници на революцията и заклети врагове на народа. Тези хора са управлявали с помощта на бялата диктатура и терор. Трябва публично да бъдат разобличени, заклеймени и наказани.“

Един от чужденците, французинът Пиер, мисли, че е станал свидетел на някакъв театър. „На подиума виждаше актьори, преоблечени в чудновати костюми, в книжни чували с отвори за главата и ръцете. На гърдите и гърбовете бяха изписани йероглифи, карикатури или само цветни петна. На главите си имаха високи шутовски шапки, направени от вестници. Както в китайската опера, лицата им бяха покрити с бяла боя или с дебел слой пудра.“

На вратовете на „враговете на народа“ хунвейбините окачат табелки с техните имената, извиват ръцете им зад гърбовете, с главите наведени напред, а очите затворени. По техен адрес се изсипва обвинителна реч.

Но събитието се развива по начин, който организаторите най-малко очакват…

Силата на символите

Със започване на „културната революция“ във фабулата се появява самият Мао Дзъдун. Книгата описва как героят Боб Робсън, редактор на информационния бюлетин на американското консулство, получава новините за делата на Мао от китайските радиостанции и печат, идващи по телеграфната лента.

В „обширна, малко ‘барокова’ информация“ се съобщава как председателят, придружен от десетина изтъкнати държавни и партийни ръководители, се е къпал в река Яндзъ и е преплувал много мили за много кратко време. Държавната информационна агенция „Синхуа“ пояснява: „плуваха хиляди млади хунвейбини, демонстрирайки по този начин своята преданост и любов към председателя“.

Ето как китайски журналист, сътрудник на бюлетина, интерпретира значението на новината.

„Трябва да почакаме малко, за да разберем смисъла. Може би ще дадат някакво обяснение, макар да се съмнявам в това. Китайците придават много по-голямо значение на символите, отколкото европейците или американците. Впрочем, те по-добре разбират своите символи, отколкото вие вашите. Защото по начало са атеисти и нямат никаква склонност към мистицизма. Смятам, че къпането в реката е символичен израз на това, че председателят е силен и здрав, че той е готов да вземе в здравите си ръце кормилото на държавата, за да я управлява спокойно през трудния и бурен период на историята. Така ще го изтълкуват милиони, десетки милиони китайци. Предполагам, че за вас това е една смешна детска постъпка, но за китайците е необикновено важно събитие.“

Хунвейбините

Преводачът Мирослав Чобанов дава следното определение на хунвейбините: „Членове на националистическата младежка организация ‘Червена гвардия’ в Китай, създадена през 1966 г. от групата на Мао Дзъдун за провеждане на т. нар. „културна революция“. Отредите на хунвейбините се състоят главно от политически неопитни студенти и ученици, надъхани с краен национализъм“.

А ето как описва самият автор тяхната мотивация в първите дни от „революцията“.

„Пекин вреше и бучеше. Улиците, преливащи с кипящи като водовъртежи необуздани тълпи, приличаха на речни корита на бурни, яростни потоци. В целия град властваше китайската младеж, замаяна от това, което така неочаквано я сполетя – от свободата и освобождаването от суровите забрани, които ѝ бяха натрапвани от години. Винаги ѝ втълпяваха, че трябва да бъде послушна, дисциплинирана и да почита всякакви авторитети, а сега изведнъж я призоваваха към бунт, към събаряне на авторитетите, към революция, ласкаеха я, че само тя е права, че учението е глупост, а учителите са нейни врагове. Единственият авторитет, който трябва да се признава, това е председателят, а единствените мисли, в които трябва да се вярва, това са цитатите от неговите съчинения. Всичко друго може да се руши, да се смазва, да се унищожава и да се събаря. Не случайно тези млади хора бяха наречени ‘малките генерали на председателя’.“

„Сега на тях принадлежеше светът, огромният свят – Китай.“

„За милионите такива младежи пътуването до столицата и престоят в нея бе велико, фантастично приключение. В нормални условия нито един от тях не би могъл да си позволи да напусне своето градче и да замине за столицата.“

„Така Пекин се превърна в огромен бивак на радостно ликуващата, възбудена и опиянена китайска младеж, преизпълнена с благодарни чувства към председателя за това, че той ѝ даде свобода. Пекин предостави на китайските младежи своите улици и площади, а затвори пред тях своите домове, учреждения, музеи и фабрики. Даже в магазините младежите бяха посрещани с неприязън, а от ресторантите ги изхвърляха насила.“

Докъде стигат хунвейбините в опита си да „покажат, че не се страхуват ‘нито от смъртта, нито от трудностите’, ракрива следният цитат.

„Нападаха учреждения, сгради, а преди всичко музеите. Та нали им бе наредено да се борят със старата реакционна, антиреволюционна традиция, отслабваща волята на народа. Обезглавяваха паметниците, ограбваха и разрушаваха стари гробища като място на реакционен култ, замазваха старите картини по стените. А навсякъде изписваха цитати от съчиненията и рисуваха главата на председателя.“

„Хунвейбините унищожаваха старинните паметници на китайската култура и хората, които създават съвременната култура – писатели, музиканти, артисти. А всичко това се вършеше не в някаква малка неизвестна държава, а в столицата на страна с повече от 800 милиона жители. Нима амокът на лудостта е обхванал няколко милиона души?“

Смразяващ страх

Важна част от разказа са и личните преживявания на обикновения човек, които Гломбински предава по изключително майсторски начин, а именно: напрежението и ужаса, който витае във въздуха и в душите, с разгръщането на „революцията“ през втората половина на лятото на 1966 г.

„Пекин кънтеше от звуците на гонгове, барабани, медни чинели. Понякога инструментите стихваха и от тъмнината долиташе пеене, преминаващо в скандиране и истерични крясъци… Пекинските нощи в онова тревожно време не донасяха облекчение, спокойствие, почивка или сън. Тези, които не демонстрираха по улиците, лежаха безсънни в своите претъпкани стаички или върху коравата земя на също така претъпканите с хора дворове. Лежаха и се вслушваха дали не се чуват бързите крачки на нова група хунвейбини, които претърсваха къщите за врагове на председателя, за староверци или за хора, които тачат старите обичаи. За да бъде обвинен в едно от тези ‘престъпления’, достатъчно бе да намерят в дома ти, макар и овехтели мебели, тапицирани фотьойли, традиционни картини или луксозни вещи – телевизор, диван, твърде елегантни дрехи.“

„В този хаос и врява човек оставаше с впечатление, че се руши светът, за който мечтаеше онова поколение китайци, което помнеше триумфа и надеждите от 1949 г., а също така успехите и постиженията на народен Китай през първото десетилетие.“

Богът Мао

Какво място заема председателят Мао в живота на китайците и в държавата? Това обяснява офицер от китайската разузнавателна служба на младия Ернест Келер.

„Той е личност, която стои не само над държавата, над закона, над народа, но и над историята. Той отдавна е престанал да бъде обикновен човек от плът и кръв. Той знае всичко, той никога не греши, той винаги е прав. Така е днес, така е било вчера и така ще бъде утре. Всичко, което е свързано с неговата личност, е велико, а всичко, което той е казал или написал, е свято. Всяка негова дума и всеки негов йероглиф са претеглени с огромна предпазливост. Всичко, което той е написал, ще бъде публикувано най-рано след двадесет години. Може би за вас това е неразбираемо и изобщо не ви се харесва. Но това е факт и ние смятаме, че това положение трябва да се запази. Аз и хилядите като мен стоим на стража именно на тази система… Действаме безкомпромисно и така ще действаме във всички случаи, които даже в най-малка степен засягат личността на председателя.“

Победа на традиционната мъдрост

В последните страници на книгата и въпреки преживения терор, китайката Ли Пинг прави хладна и мъдра оценка на събитията, не се уплашва от яростта на хунвейбините и остава решена да се бори за родината си. Ето какво казва тя на любимия си Пиер.

„Ти най-добре знаеш, че в Китай лошите хора не са нито повече, нито по-малко, отколкото у другите народи. Само в такива времена като днешното се вижда колко агресивни, истерични, жестоки са лошите хора у нас. Те разбират, че сега е техният голям шанс. Тълпят се на политическата сцена, а по пътя си унищожават всичко, което е мъдро, добро и прекрасно. Отмъщават си на другите за това, че са по-интелигентни и по-добри. Яростно потъпкват всяка индивидуалност, която не се подчинява на общозадължителното безличие и невежество. Но въпреки врявата, която раздухват, те са нищожно малцинство, което не представлява нищо и никого освен собствената си арогантност. И затова именно аз нямам право да напусна Китай сега. Те не трябва да останат на ринга като победители. Аз съм учителка. Възпитавали са ме да уча и да подготвям за живота китайската младеж. Тази младеж никога не е имала такава голяма нужда от педагози, както сега. Амокът на хунвейбините ще се изпари след няколко месеца, а тогава тези, които сега използват младежта за своите користни цели, ще ѝ обърнат гръб. Така разсъждават и работниците. Техните деца са хунвейбини и те се тревожат за тях. Някои в Пекин ще спечелят битката, а хунвейбините няма да им бъдат повече нужни и тези, сега разпасани, а всъщност заблудени младежи ще бъдат изпратени в най-далечните провинции без право да се върнат по домовете си.“