Филантропията в САЩ и Китай

Представете си свят, в който обикновени хора, вдъхновени от вярата си, се обединяват, за да нахранят гладните, да образоват младите и да лекуват болните – не защото държавата го изисква, а от дълбоко чувство за споделена човешка ценност. Това е същността на филантропията: доброволно даване на време, пари или ресурси за подобряване на обществото.

В Съединените щати това е мощна сила: американците са дарили зашеметяващите 592.5 млрд. щ.д. само през 2024 г., подкрепяйки всичко от болници и училища до помощ при бедствия и програми за изкуства. Това не са „дребни пари“; тези средства поддържат целия сектор на нестопанските организации, който наема около 10% от работната сила и допринася с около 5-6% към икономиката, запълвайки пропуските, където правителството и бизнесът не стигат. Без него бихме видели повече бедност, по-малко иновации и по-слаби общности; по-малко стипендии за деца, затворени хранителни банки и забавени медицински изследвания.

Сега сравнете това с Китай, втората най-голяма икономика в света. Там филантропията е много по-малка, с обща сума от около 17-20 млрд. щ.д. годишно, или само 0.1-0.16% от БВП. Това е като капка в сравнение с американския порой. Ограниченото даване означава по-малко независими благотворителни организации, които се справят с проблеми като селската бедност или екологични кризи. Това поставя по-голяма тежест върху държавата да се справя със социалните нужди. И води до загуба на нови работни места и иновации, които нестопанските организации стимулират в САЩ.

Но защо има такава разлика, ще каже някой?

Изследвам темата за филантропията от години. Може да се каже, че тя отразява нивото на хуманност в едно общество. Свежда се до история, култура и фундаментално различни начини на виждане на ближния – вкоренени в християнското наследство на Америка от една страна и в атеистичното разбиране за света в съвременен комунистически Китай.

Като българи, имащи както християнството в нашата собствена история, така и период на комунистическо потисничество на религията, подобно на Китай, това би трябвало да отекне в нас силно, напомняйки ни за важността на вярата в изграждането на състрадателно общество; как тя ни беше отнета за 45 години и как все още не сме се възстановили напълно!

Корените на американската филантропия: християнско начало

Филантропията в Америка не е модерно изобретение. Тя е вплетена в тъканта на нацията, датираща от основаването ѝ през 17-и век. Ранните заселници, много от които бягат от религиозно преследване в Европа, донасят силен християнски етос, който подчертава благотворителността като божествено призвание.

Вземете Джон Уинтроп например, пуритански лидер на кораба „Арбела“ през 1630 г. В прочутата си проповед „Модел на християнската благотворителност“ той призовава колонизаторите да построят „град на хълма“ – общност, в която богатите помагат на бедните, водени от любов и взаимна грижа, защото „трябва да бъдем свързани заедно в тази работа като един човек“. Това не били празни приказки; такива заръки са черпени директно от библейски учения като притчата за Добрия самарянин или заповедта на Исус да обичаш ближния си като себе си.

Тази християнска традиция процъфтява през 19-и век. Пастори основават глобални благотворителни организации, като YMCA (1844 г.) за подкрепа на младежта и Армията на спасението (1865 г.) за облекчаване на бедността, водени от вярата, че всеки човек е създаден по образ и подобие на Бога (Битие 1:27), заслужаващ достойнство и състрадание. Дори дарението на Джон Харвард от 1638 г. на библиотеката и имота му за основаване на Харвардския университет било пуритански акт на вяра изразена чрез даване. След Гражданската война индустриални титани като Андрю Карнеги отразяват това в „Евангелието на богатството“ с аргумента, че богатството трябва да служи на обществото.

Днес религиозно мотивираната филантропия все още движи 70% от цялостното американското даване, предимно от хора, на стойност средно над 1000 щ.д. на човек годишно. Тази традиция подхранва гражданското общество, стимулира икономиката чрез работни места в нестопанските организации и предизвиква иновации като медицински пробиви, финансирани от фондации.

Филантропията в Китай: нисък темп без религиозна искра

В Китай филантропията има съвсем различна история. Благотворителността съществува чрез конфуциански идеи за благосклонност и будистко милосърдие. Организираната религиозна филантропия обаче бива потисната през 1949 г., когато Комунистическата революция национализира активите на храмовете и насажда възглед за религията идващ от Карл Маркс, в който тя е възприемана като „опиум за народа“. Християнството е въведено още през 7-и век в Китай, но се разраства по-значително през 19-и век чрез работата на чужди мисионери. То обаче никога не се вкоренява дълбоко в китайската култура. Днес християните са малцинство (около 5-10% от населението), а държавата строго контролира религиозните групи, ограничавайки техните благотворителни роли.

Резултатът? Нисък темп на филантропия.

През 2024 г. тя бележи спад до исторически минимуми, основно заради икономически проблеми и скандали ерозиращи доверието в благотворителните организации.

За разлика от САЩ, където обикновени хора дават над 81% от даренията, китайската филантропия е тежко корпоративна (над 75%), със средни лични дарения около 60 юана (около 8 щ.д.) – нищожна частица от американските нива. Даването често се чувства принудително, като за членство в Комунистическата партия, вместо доброволно. Без силен религиозен мотиватор – като например акцентът на християнството върху личната жертва – филантропията остава държавно ориентирана и набляга върху краткосрочна помощ като облекчаване на бедствия, вместо върху независима, системна промяна.

Тази пропаст означава, че когато става дума за благосъстояние, китайското общество се опира повече на правителството, и по този начин потенциално се задушават иновациите и общностните връзки. Ниското доверие – само 23% от организациите се считат за надеждни – допълнително възпрепятства растежа.

Възгледи за човечността – в основата на различията

Тези разлики не са само икономически. Те отразяват сблъскващи се цивилизации и тяхната оценка на хората. В САЩ християнският светоглед вижда всеки човек като създаден по образ и подобие на Бога – надарен с вродено достойнство, ценност и права. Това захранва филантропията като морално задължение: ако ближният ти е носител на Божия образ, помагането му е като служене на Бога. Затова индивидуалното даване процъфтява – хората се чувстват лично призвани да действат, изграждайки общество основано на състрадание и равенство.

В официално атеистичното, оформено от марксизма общество на съвременен Китай липсва този трансцендентален възглед. Хората биват разглеждани през материалната призма: като продукти на еволюцията, ценени по полезността си за държавата и обществото, без божествена искра. Това подкопава личното достойнство и кара колективните цели да надделяват над индивидуалната ценност. Без „положителния разказ“ за вродената човешка ценност, даването става прагматично или задължително вместо проникновен импулс на душата.

В същността си, вкоренената в християнството филантропия на Америка празнува човешкия потенциал и взаимосвързаността, движеща динамична, емпатична икономика. Подходът на днешен Китай, изключващ този елемент, подчертава по-утилитарен възглед, където „елементът“ на свещената човешка ценност отсъства.