Брегът мълчи и спомени реди

Стоя замислено, вперила поглед в заспалото море.
Очаквам прибоя с далечни спомени за морски богове.
Студена вълна докосва нозете ми
и ледена тръпка събужда тялото ми.

Ободрена – следя играта на гонещи се песъчинки,
мидички, камъчета, шлифовани стъкълца…
неусетно лека, меланхолична вълна ги поема
и бавно ги засмуква навътре.

В далечината, застанали на дрейф, кораби и екипажи,
изморени от дългия път и от борбата с вълните,
застинали в носталгично мълчание,
забравили семейни грижи.

За миг времето спря.
На юг потеглиха безброй ята.
Изчезнаха птичите песни.
Отнесоха спомени за Добруджа чудесни.

Обзе ме спомена за шумното лято
с пъстрата детска глъчка на плажа,
с игрите на топка
и с разходките с лодка в морето.

Вятър се появи отнякъде и разпиля разнопосочно мислите ми.
Споменът за Йовковите герои ме отнесе назад във времето.
Прииска ми се да чуя шушукането им, да хвана нишката на мислите им,
да се слея с мълчанието им и да споделя несгодите им…

Две птици затанцуваха весело по пясъка.
Сякаш в любовен транс унесени,
не усетиха нито стъпките, нито вълнението ми.
Ако знаех езика им… щях да се слея с радостта им.

Изведнъж задуха вятър и разпиля косите ми.
Светкавици разцепиха мрака.
Загърмя, затрещя, зъбите ми затракаха.
Студени тръпки ме побиха, занемях и зачаках бурята.

Погледнах брега – мълчи и пази следите на историята ни.
Безмълвен е, но помни геройските битки в морето.
Дълбините строго пазят тайните ни,
а вълните спокойно носят посланията на времето.